Винаги, когато бива разтворена книга от богатото литературно наследие на Николай Райнов, до образа на писателя застават и още някои от множеството авторски присъствия на тази необикновена личност.

Дори самото им изброяване може да се превърне в изпитание: белетрист, поет, драматург, изкуствовед, художник, декоратор, график, илюстратор, теоретик, историк на изкуството, художествен критик, литературовед, преводач, преподавател, етнограф, мислител, философ, енциклопедист, теософ, езотерик, мистик, окултист, масон, член на БКП… Очертаването, описанието или изчерпателното обяснение на значението на Николай Райнов в контекста на културата и естетиката само по себе си е предизвикателство. Но ако се потърси най-кратката дефиниция на неговото присъствие, тя ще го представи като една от редките универсални творчески личности на артистичната и интелектуална сцена в България през първата половина на XX век.  

Ражда се през 1889 г. в предбалканското село Кесарево. Неговият баща Иван Райнов произхожда от Македония – село Бистрица в Горноджумайската кааза. През 1860 г., на около 10-годишна възраст, по време на търговско пътуване до Цариград с баща си, който продавал овни, Иван Райнов се изгубва и бива отгледан от драгоманина (преводача) на руското консулство Черкаски. Израства в семейството на същия в Одеса, където завършва Петропавловската гимназия. През 1877 г. се включва в Българското опълчение, след това участва и в Сръбско-българската война. След Николай, в София се ражда вторият му син – Стоян Райнов (1894–1978), впоследствие един от видните български керамици и професор в Художествената академия. Майката, Елена Зонкина от Самоков, след като ражда още две момичета, умира при раждането на петото си дете.

Николай Райнов записва през 1902 г. Духовната семинария, където негови преподаватели са Васил Златарски и Андрей Протич. Завършва я през 1908 г., след това една година учи философия в Софийския университет. През 1910 г. постъпва в Държавното художествено-индустриално училище (бъдещата Художествена академия), където след завършване на основния курс специализира декоративно изкуство при първите у нас авторитети в тази област – Харалампи Тачев и Стефан Баджов. Дипломира се едва след войните. През Балканската става санитар към Червения кръст, а по време на Голямата война от 1915 до 1918 г. е военен кореспондент на Дойранския фронт. 

Стихове публикува още през 1904 г, а своята първа книга „Богомилски легенди“ издава през 1912 г. под псевдонима Аноним. С „Легендите“ започва дългата линия на творби, написани под формата на апокриф, неканонично тълкуващ библейските сюжети. С тях започва дългата линия в литературното творчество на Николай Райнов, изследваща езотеричното познание в древните и съвременните мистични учения.

Година по-късно той участва в изписването на стенописите в „Св. Александър Невски“. По време на Голямата война, през 1917 г., в София урежда експозицията „Военна изложба на Девета плевенска дивизия“. През 1918 г. сключва брак с племенницата на Асен Златаров, Диана Минчева, която до ранната си кончина през 1925 г. е негова истинска духовна спътница.

Снимка на сътрудниците на списание „Златорог”, 1925-1927 г. Седнали

на столове от ляво на дясно: Николай Лилиев, Дора Габе, Владимир Василев,

Спиридон Казанджиев, Анна Каменова, Николай Райнов

Последната година на войната е особено плодоносна творчески: тогава излизат от печат „Видения из древна България“, „Книга на царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Книга на загадките“, поемата „Градът“. Изданията са неподражаемо илюстрирани и оформени от самия автор и са пример на модерното, в стила на сецесиона, графично виждане за изкуството на книгата. Сътрудничи на Гео-Милевото списание „ Везни“, където през 1919–1920 г. с редица студии (между които „Симбол и стил”, „Изкуство и стил”, „Източно и западно изкуство“, „Живописен и декоративен стил в разказа“) участва като художествен критик във формирането на българския модернизъм. По-късно е в кръга около знаменитото литературно-художествено издание „Златорог“.

След дипломирането си през 1919 г. Николай Райнов предприема дълго самообразователно пътешествие през Египет, Палестина, Сирия, Мала Азия, Гърция и Италия. През същата година публикува превода си на „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше и романа „Между пустинята и живота“, посветен на неговата напълно неприемлива за религиозния канон версия на живота на Исус Христос, заради което е обявен за богохулен, а авторът му е анатемосан и отлъчен от Българската православната църква. 

През 1922 г. в Пловдив Николай Райнов урежда първата си и приживе единствена изложба. Произведенията са необичайни и новаторски, белязани от неговата концепция, стъпила едновременно върху модернизма и изкуството на Изтока, за формиране на единен стил на „родното“ изкуство, който художникът нарича синтетичен и декоративен, а самата крайна цел е създаване на „символно изкуство“. 

От 1922 до 1927 г. Николай Райнов работи като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека. През този период е командирован за две години в Париж, за да се запознае с художествените паметници на Западна Европа. След завръщането си става преподавател по история на изкуството в Художествената академия, където дълги години е професор (до 1950 г.). В този период изпод перото му излизат разкази, поезия, културологични, литературни, изкуствоведски и теософски изследвания. Общото количество на написаните от него книги значително надвишава 100, измежду тях „Приказки от цял свят“ (в 34 отделни книги), „Орнамент и буква“, „Вечното в нашата литература“ (в 9 тома) и 12-томната „История на пластичните изкуства“, оформила естетическия мироглед на цяло поколение студенти и читатели. 

Николай Райнов се оказва дълбоко противоречива личност. Светли и тъмни нюанси се преплитат и бележат както творчеството му, така и социалното му битие. Като че ли това е заложено в самата му родова генетика, белязала съдбата на „боготърсача-богоборец“ (наречен така в студията на Едвин Сугарев от 2007 г.). През 1939 г. културната общественост е в радостно очакване на подготвяния 50-годишен юбилей на писателя заедно с нова самостоятелна изложба, на които не е съдено да се състоят. Под силен натиск от Светия синод, който никога не прощава на автора „Между пустинята и живота“, правителството забранява честването. 

След преврата на 9 септември 1944 г. за Николай Райнов настъпва нов мъчително двусмислен период. Става член на БКП и за кратко време е председател на новия обединен Съюз на българските художници, а като свидетел в процеса на комунистическия „народен съд“ срещу редица български интелектуалци недостойно се изказва крайно враждебно по адрес на обвинените „във фашизъм“ писатели и художници. Но по ирония на съдбата, въпреки че през 1945 г. е избран за академик, а по-късно е удостоен със званието „заслужил деятел на изкуството“, Николай Райнов е смятан за апологет на „буржоазната“ култура. Последният му роман „Кръвожадни“ е отречен, а изкуството и книгите му – обявени за „формалистични“. През 1950 г. той се принуждава да напусне Художествената академия, след като собственият му син, мракобесният изкуствовед, поет-комунист и бъдещ известен писател Богомил Райнов, публично заклеймява „упадъчните“ възгледи на баща си. Другият син, скулпторът Боян Райнов, решава да остане във Франция, където впоследствие се развива като значим творец на френската художествена сцена, заради което бива обявен от властта в родината си за „невъзвръщенец“. Баща и син не се виждат никога повече.

Самотен и разочарован, Николай Райнов умира в София през 1954 г., а неговите литературни и художествени творби задълго са съзнателно обречени на забрава. Името и изкуството му са реабилитирани едва 20 години след смъртта му с голямата, организирана от СБХ „юбилейна“ изложба през 1974 г.  

Днес Николай Райнов заема достойното си място в пантеона на строителите на съвременната българска култура. Животът и творчеството му, подобно на декоративните плетеници от картините му, рисуват серпантините в митарствата сред мистика и реалност на една белязана от светлина и тъмнина артистична съдба. Смисълът на този трънлив път може да се оприличи на образа от цитирания в контекста на изложбата „Омагьосано царство“ от 2019 г. в СГХГ фрагмент от неговата „Книга на загадките“: 

… Той цял живот търси бисери. Но намери – сълзи… Той цял живот търси злато. Но намери прах… Той цял живот търси елмази… Но намери пясък… След смъртта на човека, попаднал в ръцете на други, неговите сълзи се превръщат в бисери, неговата прах – в злато, а неговият пясък – в елмази.

Николай Райнов се оказва дълбоко противоречива личност. Светли и тъмни нюанси се преплитат и бележат както творчеството му, така и социалното му битие. Като че ли това е заложено в самата му родова генетика, белязала съдбата на „боготърсача-богоборец“ (наречен така в студията на Едвин Сугарев от 2007 г.). През 1939 г. културната общественост е в радостно очакване на подготвяния 50-годишен юбилей на писателя заедно с нова самостоятелна изложба, на които не е съдено да се състоят. Под силен натиск от Светия синод, който никога не прощава на автора „Между пустинята и живота“, правителството забранява честването. След преврата на 9 септември 1944 г. за Николай Райнов настъпва нов мъчително двусмислен период. Става член на БКП и за кратко време е председател на новия обединен Съюз на българските художници, а като свидетел в процеса на комунистическия „народен съд“ срещу редица български интелектуалци недостойно се изказва крайно враждебно по адрес на обвинените „във фашизъм“ писатели и художници. Но по ирония на съдбата, въпреки че през 1945 г. е избран за академик, а по-късно е удостоен със званието „заслужил деятел на изкуството“, Николай Райнов е смятан за апологет на „буржоазната“ култура. Последният му роман „Кръвожадни“ е отречен, а изкуството и книгите му – обявени за „формалистични“. През 1950 г. той се принуждава да напусне Художествената академия, след като собственият му син, мракобесният изкуствовед, поет-комунист и бъдещ известен писател Богомил Райнов, публично заклеймява „упадъчните“ възгледи на баща си. Другият син, скулпторът Боян Райнов, решава да остане във Франция, където впоследствие се развива като значим творец на френската художествена сцена, заради което бива обявен от властта в родината си за „невъзвръщенец“. Баща и син не се виждат никога повече. 

Филип Зидаров