„Реките на времето. Истински роман“, Евгения Кръстева-Благоева, издателство „Сиела“, 2025 г.
Достатъчно е да прочетеш и страница от книгата на Евгения Кръстева-Благоева „Реките на времето. Истински роман“, за да установиш, че въпреки достоверността на събитията и героите ѝ, тя е произведение в проза. Дори не бих казал „документална проза“, защото разказът бърза да заяви своята литературност, което значи, че обектите му не са му дадени „наготово“, а са резултат на работата с езика – думите ги пораждат и зареждат с достоверност. Според христоматийното определение на Роман Якобсон за литературността именно „думите, организацията им, значението им, външната и вътрешната форма придобиват собствена тежест и стойност, вместо сами по себе си да бъдат безразлични и просто да отпращат към действителността“. А когато те не са безразлични, изпълват и читателя с напрегнато любопитство какво ще стане по-нататък и какъв ще е краят. Интересното в случая е, че и разказвачът сякаш е в същата ситуацията и докато разказва, сам следи какво се случва в разказа. Защото книгата е въображаема сцена, на която му предстои да се срещне със своите предци (с немалко за първи път), след като ги е явил със слово. Това е среща в полето на литературността, но с въздействието на действителна заради преживяванията и последствията, които предизвиква в авторовия аз.
Да спомена в скоби, че човекът е интенционално същество, насочено към (в отношение с) другите и само в общуването си с тях може да се състои като личност. Оставен на себе си, той е тъждествен на физическата си наличност, принадлежи на природата, но не и на културата, няма как да придобие културна идентичност (тя е комуникативен продукт). Георги Господинов беше казал прозорливо „Аз съм ние“, което трябва да се тълкува като „аз съм другите“. Разбира се, има значение кои други. В „Реките на времето“ напред излизат тези, до които водят дирите на кръвта назад в миналото, където другите не са нищо друго освен разказ – има ги, ако има кой да ги възкреси с думи. И Евгения Благоева се е заела с тази задача – да разкаже (с около 130 000 думи) за двата рода, на които е потомка, за да „слепи“ от тях собствения си, превърнал се по такъв начин в авторов, аз.
Има основания да определим „Реките на времето“ като модерна проза, която още от заглавието си отпраща към Джеймс Джойс: „Времето е река, която тече през нас. Ние сме потопени в нея и я преживяваме чрез нашите разкази“. Тъкмо от съзнанието за обвързаността по съществуване на времето с разказа (то не съществува извън езика) тръгва модернизмът в литературата. Философът, който прозира с най-голяма яснота битийните измерения на времето и езика, като прибавя към тях „задължителния трети“ – човека, е Мартин Хайдегер. Постига го в два постулата – за езика като „дом на човешкото битие“ и за човешкото битие като „битие във времето“. Доколкото човешкото битие е във времето, то е заредено с трагика („битие към смъртта“), но доколкото времето е в езика, трагиката може да бъде наративно управлявана – разказът да ѝ набавя смисъл, който да я преодолява и трансформира в героика. И ето че книгата на Евгения Благоева го постига и въпреки цялата си трагика звучи катарзисно-оптимистично със солидарността и моралната опора между героите в общата им „захвърленост“ в света.
През текста текат реките на три времена едновременно – психологическо, биографично и историческо, които се вливат една в друга на принципа на матрьошките. Най-голямата е на психологическото време, което разполага само със сега, но проектира върху настоящето на разказвача всичко случило се преди заедно с очакването за после. Плановете на това време се компресират в актуален емоционален репертоар, който подрежда думите, конструира „външната и вътрешната форма“ на разказа, чийто психологизъм го приобщава към модернизма. Биографичното време от своя страна генерира персоналната идентичност в отношението ѝ към другите и задвижва автобиографичен наратив, с който авторката изпълнява родовия си дълг – противопоставя щафетата на спомените на екзистенциалната преходност. Комунизмът правеше всичко възможно да омаловажи този дълг и да обрече родовете на забрава, защото се смятаха за буржоазен остатък – важни бяха класите, от които трябваше да произтича идентичността. Но тъй като книгата сега разказва за тогава, в нея се прокрадва въодушевлението от безпрепятствената работа на родовата памет.
Най-малката матрьошка е на историческото време, което се побира в рамката на психологическото и ускорява или забавя отвътре биографичното – в състояние е дори да го прекъсне, както се случва заради Девети септември. Разказът започва да звучи катастрофично и да следи психологическите и биографичните отражения на най-голямата травма за общността след падането под османско иго. Изведнъж от старейшините (съпругите и наследниците) на уважавани родове в Третото българско царство, които сами са градили съдбата си с висока ценностна мотивация, се изисква свръхусилие, за да запасят личностния си континуитет; за да останат нормални, налага им се да бъдат герои. Няма по-опасно историческо време от това, в което нормалното е героично.
Тук искам да отворя още една скоба и без желание да всявам паника да предупредя, като се самоцитирам, че съвсем не е невъзможно да ни връхлети втори Девети септември, ако Западът позволи на Кремъл да изнася власт както след Втората световна война: „И тежко на държавите, които отново попаднат под нея, защото какво представлява тя се вижда с просто око в днешна Русия – олигархическа диктатура с несменяем вожд, опоненти по затворите и мизерстващо население. Ще кажете, че и у нас този властови модел е частично възпроизведен. Дано обаче не ни се случи, както на нашите баби и дядовци след Девети септември, да установим разликата между частично възпроизведения и победилия съветизъм“.
Книгата помага на читатели, които нямат представа за първия Девети септември и затова не се плашат от втори, да я получат. Да разберат в какво се състои травмата на комунистическия режим, изречена на един дъх например от госпожа Липавцова: „Много скоро ужасът и страхът завладяха сърцата на повечето българи. За броени часове се събудиха в една нова България, където хората се страхуваха да говорят свободно, където собствеността, спечелена с години честен труд, беше отнемана с един замах в името на народа, където за една грешна дума или по донос на зложелателен съсед можеше да те пратят в лагер, да ти вземат къщата или просто да те гръмнат… Страхът се бе пропил в костите ни“. Дошъл е режим, който успява да нагнети всекидневен, битов, произтичащ в хипотеза от всяко действие страх. Заплахата без причина (виновен до казване на противното) е неговият специалитет, който днес Путин, добре подготвен в КГБ, сервира на света. А когато страхът е твоят неизменен съветник, репресивната власт е победила „по условие“.
Проф. Ивайло Знеполски, Бог да го прости, казваше, че има два типа общества – на срама и страха. Възвишено е да имаш чувство за срам, защото не ти позволява да извършиш нещо долно. Комунистическото общество е на страха, който ерозира ценностните задръжки и възпитава подлеци. Затова в него да си верен на ценностите си от унищоженото Трето българско царство е героичен акт на съпротива, с каквито герои ни среща „Реките на времето“.
Георги Лозанов
