Разговор със Стюърт Дъглас Маккензи, фронтмен на австралийската супергрупа King Gizzard & The Lizard Wizard, чието резидентно турне в Европа завършва довечера в Античния театър в Пловдив

В първите месеци след пандемията с различни музиканти се шегувахме, че „творческите резиденции“ са новата форма на пътуване по турнета, която следва да се развива в бъдещето: отиваш някъде… и оставаш за повече време. Всъщност това не е нещо ново под слънцето, но когато го видиш-чуеш-усетиш в пълната му сила и наситеност, е някак друго. King Gizzard & The Lizard Wizard от Мелбърн са сякаш една от най-подходящите групи в света, които да те поведат към подобно приключение, именно защото имат толкова богато и разнообразно творчество (без това да води до объркване и дезориентация), че да не ти досадят, ако ще и цяла седмица да свирят – вечер подир вечер – в Античния театър. При тях гаражният психеделик рок естествено прелива в сложен прогресив и оттам – в алтернативен блус, ориенталски фънк-рок, джаз, авангардно техно и траш метъл: не задължително в този ред и на всеки следващ концерт в различна пропорция. Константата е изживяването – когато след повече от два часа искаш още и още.

Стю Маккензи с King Gizzard & The Lizard Wizard на сцената на Lukiškių kalėjimas

2.0 (Вилнюс, май 2025), фотография King Gizzard & The Lizard Wizard

(архив от настоящото турне)

В Античния театър, където концертите им започват към 20.30 часа по светло и завършват малко преди 23 по тъмно, преходът между жанрове, времена на деня, сезони (на първия ден при близо 50-градусови температури, на втория – след разминала се буря, на третия – ще видим довечера) е толкова плавен, че реално не съществува – човек пребивава изцяло в измеренията на музиката заедно с още 2000 души, чието присъствие не му създава дискомфорт, а напротив – усещане за съпреживяване, протичащо едновременно с уединението, без двете да си пречат (точно какъвто беше едно време духът на Wrong Fest, чиито организатори са в основата и на тези три концерта в Пловдив).

Резидентното турне на King Gizzard започна през май и завършва днес, преминавайки преди Пловдив през Лисабон, Барселона, Вилнюс и Атина. Имате още една възможност да се включите: довечера в 19.15 часа на сцената излизат първо техните сънародници от Австралийския североизток King Stingray (със своя аборигенски „йолнгу-сърфрок“, не пропускайте!), а след това – за финал на цялото турне – в 20.30 часа – King Gizzard & The Lizard Wizard. А ние разговаряме с фронтмена на групата Стю Маккензи.

Може би често са те питали как успявате да „носите на гърба си“ толкова много песни, толкова обемно творчество, създадено за малко повече от десетилетие (понякога с по три албума за година)? Как въобще помните песните си?

Не ги помним, няма начин да ги помним всичките. Нe можем ей така, от раз, да изсвирим всичките си песни, това е сигурно. Изпълняваме много от тях по време на турне, но те са тъкмо онези, които можем да засвирим веднага след като грабнем инструментите. Някои са точно такива – дали защото са по-стари и сме ги свирили в продължение на много, много години, или защото са структурно са по-прости… Но ние във всеки случай не ги свирим по същия начин като в албумите. Различни са всяка вечер… Всяка песен си има форма и ние просто я следваме, без да се безпокоим за всичко останало. Мислим за основния риф, без да ни занимават много темпото, редът на куплетите и други такива неща… Но саундчекът определено е важен за нас, защото често това е времето, което имаме, за да минем и през песни, които не сме свирили от години… Други песни пък може би представляват по-голямо предизвикателство да бъдат изсвирени… или може би има важен и специфичен начин на взаимодействие между баса и китарата в тях. И поради това имаме нужда от повече време за саундчек. Тогава изграждаме основата на концерта и ако не сме имали дълъг саундчек, се получава зле.

А спонтанни решения взимате ли по време на саундчек, например: „Я, спомних си тази или онази песен от Flying Microtonal Banana! Не планирахме да я свирим днес, но дайте да я изсвирим…“?

Да, обикновено правим сетлиста с песни, които ще изсвирим на концерта след приключването на саундчека. Докато пробваме това или онова в тези дълги следобеди, всеки от нас може да предлага какво да свирим и какво не, можем да експериментираме повече с песните си и да пробваме кое как би се получило… И след това обсъждаме, подреждаме, решаваме кое с кое да заместим, ако се налага… Много се забавляваме на тези резидентни турнета, на които не само свирим в три поредни вечери, но и се опитваме всяка вечер програмата да е различна. Това ни дава възможност да се заровим още по-надълбоко в творчеството си и да пробваме всякакви неизпробвани неща. То е хубаво и за нас, защото не обичаме да свирим едно и също всяка следваща вечер.

А връщате ли се много назад – например към готик-американа песните от албума ви Eyes Like The Sky?

Не свирим много често музиката си от онези години, но защо пък да не го направим именно в България?… Определено имаме песни, които свирим по-често от други, но отново да кажа – наистина до последния момент лично аз не зная какво ще решим да свирим.

А моментите на изненада на сцената важни ли са за вас – когато се изненадвате помежду си, но и на самоизненада – когато изненадваш самия себе си?

Да си призная, днес тези моменти са дори търсени. Всички ние идваме от света на импровизацията, на свободата, но в първите години, когато изграждахме начина си на свирене заедно, развивайки се като група, се придържахме към по-стриктна, по-стегната и по-монолитна програма – тоест, бяхме поспрели да свирим различна програма всяка вечер. И това беше приятно за определен период от време, като стъпка в разнищването, разгадаването на това какво би следвало да представлява едно истинско рок шоу. Днес обаче се опитвам да изненадвам и себе си, и останалите колкото е възможно повече. Чувството е като всяка вечер да се хвърляш от висока сграда: плашещо е, но е и възбуждащо. И това чувство преследвам с всеки следващ концерт и дори с всяка следваща песен.

А смесвате ли песните си една с друга на сцената, защото на моменти сякаш в дадена песен разпознаваме елементи от друга?

Да, понякога много се забавляваме, когато две или повече наши песни се смесят. И когато това стане, обикновено малката частичка музика, която се ражда на границата между две песни, се получава наистина интересна – миниатюрна песен сама по себе си или поне скица за такава… Обичаме да свирим и песните, на които всички знаят текста и могат да ги запеят – тогава една огромна тръпка сякаш преминава през публиката. Имаме такива песни – в които оставаме максимално близо до „сценария“… Друг път именно с тях нарушаваме това. Обичам да мисля за песента като за нещо живо. Ето, ти си я записал в определен момент и студийният ѝ запис е именно това – „снимка“ на онзи момент… И след това я очаква пътешествие „през теб“: ти си гръмоотводът, закачен на Вселената.

Някой онзи ден се пошегува, че не е толкова страшно, че новият ви албум PhantomIslandизлиза официално три дни след края на турнето, тъй като така и така толкова често имате нови албуми, че едва ли ви остава време да посветите на всеки цяло турне, на което да го представите (въпреки че този е в малко по-различна насока)…

Малко сме забавили процеса, що се касае до създаването на нова музика. Бих казал, че днес цикълът на създаване е две години. Но понякога работим върху повече от два проекта едновременно – върху три или четири дори. Друг път се концентрираме само върху един. И макар две години да е средното, понякога ни отнема и пет години да завършим нещо. Има и случаи, в които напротив – става изключително бързо. Албумът ни със симфоничния оркестър, който предстои да излезе, ни отне най-дълго време… Но ние и затова не правим турнета, посветени да музиката на конкретен наш албум: защото не искаме да акцентираме върху конкретен наш албум като по-важен от останалите. Всеки път е различно: на турне сме свирили и предимно материала от още незаписани албуми, а също така сме пътували непосредствено след излизането на нов албум, без да изсвирим нищо от него. Правим това, което чувстваме, че е правилно в момента. Конкретно с материала от Phantom Island обаче ще се върнем в Европа за няколко концерта през ноември, за да изсвирим тази музика със симфоничен оркестър, което е нова стъпка, ново приключение за нас.

Какво означава думата „жанр“ за теб?

King Gizzard & The Lizard Wizard на сцената на Античния театър в Пловдив,

фотография Елена Топлийска

Добре, нека те поставя в конкретна ситуация: възможно ли е да изсвирите албума Made In Timeland(създаден изцяло за синтезатори, почти без китари, б.а.) в траш метъл или психеделик блус стилистика?

Възможно е, мисля, но може резултатът да не е много интересен. Когато подхождаме творчески към някоя пиеса и я пресъздаваме по нов начин, целта и мерилото ни е емоцията, която тя предизвиква. Понякога можеш да шокираш и дори уплашиш хората, правейки го, но смятам, че за всичко трябва да си има причина и да не е самоцелно. Точно и затова не сме направили навярно траш метъл версия на Made In Timeland досега – защото не съм видял причината за това. Което не изключва вероятността един ден да се появи такава. В подобни спонтанни ситуации изпадаме много често, когато сме на сцената – всекидневно, бих казал.

Ако трябва да съм откровен, не обичам да мисля в тази насока, поне докато създаваме музиката си. Намирам, че това не помага на творческия процес. Разбирам защо хората говорят за жанрове – трябва да облечеш нещата в думи, когато говориш за тях. Но предпочитам да мисля във вибрации чувства, емоции, тонове, отколкото в жанрове – дори в цветове си я представям, като една палитра. Накрая стигаме до даден „жанр“, но винаги тръгваме от другаде. Ако дадена песен зазвучи накрая като траш метъл, то е, защото с тази енергия сме я изсвирили, такава емоция сме вложили в нея… Но ако я разбиеш на съставните ѝ части, песента ще се окаже нещо малко по-различно… Лично аз винаги съм намирал мисленето за жанровете за леко задушаващо.

Цветан Цветанов