Щяха да оправят канала. Разкопаха край читалището и до изкопа докараха фургон. Вътре се настаниха четирима души. Вечер при тях идваше багеристът – източено момче с дебели устни и пустинни очи.

Веднъж той се позабави и късно през нощта доведе някакво момиче. Сподавен шепот се преплете с хъркането на мъжете. Женският дъх търкаляше във фургона сребърни обръчи. Аврамов се вслушваше, изопнат на нара. Изпоти се целият. Той не се ожени. Все така я караше – запилян по строежите…

Другите се събудиха. Извадиха ракия. И багеристът и момичето след известно време се надигнаха изпод одеялото и седнаха при другите. Аврамов не стана. Беше виждал и преди това момиче, но не можеше да се сети къде. После се сети. Библиотекарката от читалището.

На другия ден заваля. Разкопаното се разкаля. Мъжете останаха във фургона. Нямаше как да се измият навън с маркуча. Брадясали и сънени, цял ден удряха карти, търкаляха се по наровете, скучаеха… Към обяд се върна багеристчето – с тесни мокри панталони и кални обувки.Отръска се от дъжда като куче и седна при другите. Аврамов го гледаше от нара: висок, слаб, седнал разкрачено с отпуснато скулесто лице. Аврамов се ядоса, сякаш момчето беше виновно за нещо. Обърна се към стената. Прокара ръка през косата си и по нея пак останаха косми. Издуха ги. Как го дразнеше това! От известно време забеляза, че косата му пада. Гледаше се със страх в огледалото и после дълго носеше в себе си едно тягостно чувство, което разваляше настроението му. Явно старееше.

До вечерта лежа на нара незавит. Не знаеше за какво да се захване и само се въртеше, ядосан на бавния дъжд и на гласовете, които му пречеха да заспи.

Притъмня. По едно време дъждът поспря и Аврамов реши да се поразходи, че вече съвсем се беше вкиснал. Надигна се, поседя на леглото, загледан в омачканите си крачоли и стана. Протегна се един-два пъти. Погледът му се спря върху тила на багериста. Наведе се – извади вратовръзка от куфара под леглото си. Другите се разхилиха и започнаха да го майтапят.

– Да не отиваш на бал – провикна се някой.

На излизане Аврамов се погледна бегло в огледалото: косата му беше разрошена и сплескана на една страна. Какво да я прави? Онези продължаваха да се подиграват. Искаше да не им отвръща, но като се обуваше пред вратата, изпсува.

Навън белееха локви. Добра се до уличката. Тръгна към големите блокове. Въздухът – чист и свеж след дъжда – го поободри. В сладкарницата светеше. Влизаха и излизаха хора. Застана пред будката да си купи вестник. Нямаше къде да ходи и тръгна обратно. Видя, че в бръснарския салон е празно и реши да се обръсне. Тъкмо щяха да му измият и косата. Влезе. На единия стол много слаб старец в бяла престилка подстригваше мургав юноша, а на другия работеше някаква жена. Аврамов разгърна вестника, но само така – не му се четеше. Видя, че жената привърши работата си с клиента, изтупа чаршафа и се обърна към него.

– Заповядайте! – каза тя.

Той сгъна вестника и чак когато седна на стола, я огледа по-добре в огледалото: около тридесет и петгодишна, пълничка, русокоса. Носеше престилка без ръкави – вътре беше топло, парното работеше.

Той поръча бръснене и миене на главата. Жената си направи пяна в чашката и го насапуниса. После взе бръснача. Той усети допира на ръката ѝ. Острието стърже бузата, а с другата ръка тя леко накланя главата му, за да й е удобно. Виждаше отблизо ръцете ѝ – гладки и меки. Те излъчваха топлина, сякаш бяха създадени само да галят. Тя го притискаше за слепоочието, за темето, за тила, леко местеше дланта си, а на Аврамов изведнъж му стана топло и се изпоти целият, както оня път във фургона. Тайно вдъхваше мириса на косата ѝ, когато тя се наведеше над него.

Жената свърши с бръсненето, накара го да се приближи до чешмата и уми лицето му. После бутна главата му под крана. Водата беше малко хладна, но той не каза нищо, така му беше приятно. Тя насапуниса косата му и започна да я търка само с пръсти. Правеше го уж силно, но и някак много нежно. Той се отпусна, обзе го странно чувство, искаше да не мисли за нищо, да не става, да стои така на стола – отпуснат, затоплен, а тя до него, така, само по престилка, да милва косата му…

Жената взе от парното кърпа и започна да го бърше. Обърна лицето му към себе си, търкаше с две ръце, а устата му се допря до престилката й и сякаш този плат беше самата ѝ кожа. Тя отпусна кърпата, погледна в огледалото. Погледите им се срещнаха. Той се видя: изглеждаше смешен, с лъскаво лице и рядка разрошена коса. А тя се смееше с очите си, станали изведнъж много дълбоки. Изтупа сакото му. Стана, плати и си тръгна заднешком, а тя за кратко постоя така, полуобърната към него, с отпуснати надолу голи ръце.

Аврамов излезе навън. Беше излязъл вятър, локвите блестяха след дъжда. Той вървеше към фургона и тихичко се усмихваше.