Народният театър „Иван Вазов“ представи в началото на юни новото си заглавие – „Хеда Габлер“ от норвежкия драматург Хенрик Ибсен. Постановката е на световноизвестния руски режисьор Тимофей Кулябин. В главната роля е Радина Кърджилова (Хеда Габлер), която на сцената си партнира с Дарин Ангелов, Иван Юруков, Ана Пападопулу, Бойка Велкова, Деян Донков и Албена Ставрева.
Режисурата надгражда класическия сюжет със съвременни похвати – действието се развива не само на сцената, но и навън, в реална градска среда, предавано на живо. Така улиците на София се превръщат в част от него – не просто фон, а активен участник в постановката. Сценичната версия е на Тимофей Кулябин и Роман Должански, а сценографията и костюмите – на Олег Головко.
„Хеда Габлер“ разказва историята на млада художничка, завърнала се в родния си град след време, прекарано в чужбина със съпруга си. Те живеят в елегантен, модерен дом, осигурен им от общ приятел със силно влияние върху тях (Деян Донков). Зад привидната хармония обаче се крие напрежение. Хеда е емоционално отдръпната, таи в себе си бунт. Тя живее на ръба – на границата между личния срив и вътрешната експлозия. В живота ѝ неочаквано отново се появява стар познат – писателят Давид Левборг, мъж с драматично минало (Иван Юруков). Сега той се опитва да се върне към творчеството си, но срещата с Хеда пробужда стари чувства и нови конфликти. Съпругът ѝ Ян Тесман (Дарин Ангелов) е потънал в академичния си свят и не разбира напълно нейните терзания. Във вихъра на тези връзки се появява Теа (Ана Пападопулу) – бивша приятелка на съпруга на Хеда.
„Хеда Габлер“, фотография Стефан Здравески
Още с влизането в театралния салон зрителят попада в прецизно изградената визуална среда на спектакъла – дома на Хеда Габлер, който създава усещане за подреденост, но и за хладна дистанцираност, точно като самата нея. Вниманието на зрителя се насочва към екрана, сцената потъва в приглушена светлина и се появява прислужницата (Албена Ставрева), която чисти дома на господарката.
Друг персонаж, който прави силно впечатление, е този на Иван Юруков – също интересен двигател в това представление. Давид Левборг, разкъсван между бурните си чувства и непреодолимите колебания в професионалния си път, е уязвим мъж, зависим от алкохола, с тежки вътрешни конфликти, а Юруков се справя с лекота в този образ. В добър ритъм се присъединява и Дарин Ангелов, който също убедително изгражда своята роля. Сред всички мрачни, емоционално объркани персонажи неговият герой е изключение – ведър, изпълнен с добронамереност. Но зад това се крие голямата му вътрешна борба – актьорът умело показва как героят чувства разпада около себе си, но въпреки това не губи докрай надежда.
Бойка Велкова влиза в ролята на благородна и изтънчена жена, белязана от дълбока лична загуба – нейната героиня се бори с мъката по умиращата си сестра. Албена Ставрева пък изгражда фигурата на домашната помощница – мълчалива свидетелка на драматичните обрати в дома, който все повече заприличва на лабиринт.
„Хеда Габлер“ не е просто класическа драма – тя е дълбоко екзистенциално разсъждение върху човешките несъвършенства. В този свят няма ясно разграничени положителни и отрицателни герои – вместо това виждаме объркани хора, движени от болка, неудовлетвореност и потиснати желания. Любовта е непрекъснато споменавана, но парадоксално липсва всяко нейно проявление – няма нежност, няма близост, няма топлина. На тяхно място идва усещането за празнота, породена от невъзможността на героите да се свържат помежду си.
Темите за кризата на съвременния творец, невъзможността да се изразиш, разрушителната сила на неудовлетворението и самотата са в основата на спектакъла. Постановката изследва мрака и напрежението в човешката душа. И както в класическата драматургия – оръжието, което виждаме в началото, не може да не гръмне на финала.
„Хеда Габлер“, фотография Стефан Здравески
Хеда Габлер в прочита на Кулябин е представена като символ на женската съпротива и творческата свобода. За разлика от класическата версия, Хеда не е потисната жертва на патриархалната среда, а активна създателка на собствената си съдба. Нейното самоубийство не е акт на отчаяние, а артистичен жест – крайна форма на себеизразяване, чрез която тя отказва да приеме ролите, наложени ѝ от обществото. Кулябин създава съвременна, многопластова Хеда, която съществува извън затвореното пространство на салона – тя присъства в града, в обществото, на сцената и на екрана. Режисьорът обогатява драматургията, като включва несъществуващи в оригинала сцени и персонажи – такива са сцените в хотелската стая и на изложбата на Хеда, чрез които подчертава нейната идентичност на артист. Хеда Габлер в тази постановка се превръща в образ на бунта на съвременното изкуство срещу нормите, рутината и принудата. Изключително актуална интерпретация, в която Ибсеновата героиня оживява по нов начин – не като жертва, а като свободен творец, чиято последна дума е неговото произведение.
Последното представление на „Хеда Габлер“ за сезона е на 15 юли.
Тимофей Кулябин се стреми към максимална естественост в актьорската игра. Провокирайки актьорите да играят на различни места в града в реално време, той работи с тях върху това да останат достоверни както в кафенето до Народния театър, така и когато се връщат обратно на сцената. Походка, говор, движение и присъствие са постигнати без излишни детайли. Всяко действие получава своята важност. Костюмите допълват цялостната визия – Хеда е с дънки, широка тениска и кубинки – почти андрогинно излъчване, което подчертава бунтарската ѝ същност и вътрешното отчуждение. Останалите персонажи са в стилни тъмни дрехи. Тези решения изграждат хомогенно пространство, в което вниманието остава върху характерите и отношенията между тях.Един от най-впечатляващите визуални елементи на сцената е свързан със селфитата на Габлер с пистолет – кадри, които тя прави сама, запечатвайки моменти на контрол и на лична криза. Хеда е сложен образ, който постепенно започва да дърпа конците зад кулисите – манипулира, провокира, изкушава. Но колкото по-силна изглежда за околните, толкова по-самотна и безпомощна се чувства. Точно в тези моменти Кърджилова владее безапелационно пространството – тя е плътна и достоверна. Притежава способността да „действа без действие“ – всяко движение, поглед или пауза са подплатени със съдържание. През цялото време се създава усещането, че под повърхността на образа тече мощен вътрешен монолог – съпротива, желание, гняв, безнадеждност. Взаимоотношенията ѝ с останалите персонажи са изградени с прецизност. Радина Кърджилова успява да създаде героиня, която е едновременно харизматична, крайна и до голяма степен мистериозна.
Ралица Колева
