Според фундаменталния труд на проф. Николай Слатински „За сигурността“?

Един от водещите български експерти в областта на националната сигурност – проф. Николай Слатински – се завръща с мащабен научен труд, който обобщава над три десетилетия академичен и практически опит в осмислянето на базисната категория „сигурност“.
В „За сигурността“ (Сиела) изтъкнатият учен разглежда сигурността не само като защита от катаклизми в контекста на съвременната международна политическа карта, но и като основа на добрия живот – на стабилността, развитието и доверието.
Какво означава сигурност в един свят на кризи, заплахи и несигурност? Как да я разбираме и управляваме? И защо тя е не просто лична потребност, а двигател на обществото?
Изданието представя изцяло авторски модели и концепции, които задават нови стандарти в българската научна мисъл по темата.
Проф. Слатински показва как мисленето за сигурността излиза извън рамките на армията, полицията и институциите и става част от нашето ежедневие – в семейството, в училището, на работното място, в отношенията между хората.
В контекста на ключови световни събития – руската инвазия в Украйна, ескалацията в Близкия изток, хибридните войни, политическата ерозия в Европа и САЩ – книгата предлага анализи, които помагат да разберем как и защо сигурността се превръща в решаваща тема на нашето време. Авторът проследява как глобалните и локалните кризи променят понятието за заплаха, отварят нови рискови полета и изискват напълно различен подход – не само политически, но и културен, социален и технологичен.
„Наука за сигурността се развива стремително, превръща се в една от най-бързо еволюиращите науки – не просто наука за обществото, а наука за неговото бъдеще“, посочва самият той във въведението на книгата си.
Написана на ясен и достъпен език, „За Сигурността“ стъпва върху дълбоки знания и личен опит – като преподавател, изследовател и бивш съветник по въпросите на националната сигурност. Сред оригиналните авторски разработки се открояват:

• Схема на петте нива на сигурността;
• Класификация на четирите вида сигурност;
• Модел на трите вълни на сигурността;
• Релацията предизвикателство – риск – опасност – заплаха.

Изданието е резултат от дълбока научна рефлексия и обобщава кулминацията на дългогодишните усилия на проф. Слатински за създаване на българска школа в науката за сигурността.
Актуализирана към 1 юли 2025 г., „За Сигурността“ е незаменимо четиво не само за студенти, преподаватели, експерти по сигурността, политици, на и за всеки, който се опитва да разбере какви са заплахите пред съвременния свят и как човечеството може да отговори на тях с разум и устойчивост.
Проф. Николай Слатински е водещ български учен, университетски преподавател, доктор по математика и професор по национална сигурност. Автор е на редица научни публикации в глобалната, регионалната и националната сигурност, геополитиката и международните отношения, отбраната и вътрешния ред, главните съвременни предизвикателства и рискове. Следва откъс.

СИГУРНОСТ И СТРАТЕГИЧЕСКИ ДЕФИЦИТИ В НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА НИ

За да си изясним същността на разбирането (концепцията за сигурността) и стратегията (Концепцията за сигурност) по отношение на водещите аспекти на сигурността на държавата, обществото и гражданите, трябва да си изясним онези стратегически дефицити, които са заложени, придобити в историческия процес, вградени и втъкани – в психологията, комплексите, ценностната система на българската нация. Тези стратегически дефицити са елементи от българската народопсихология и народокултура.
Ето кои стратегически дефицити бихме могли да разглеждаме като изключително важни:

♦ Песимизъм;
♦ Негативно отношение към държавата;
♦ Проблемно обединяване;
♦ Неспособност за стратегическо мислене.

Всъщност това са все разбираеми, „нормални“ черти, т.е. логично обясними дефицити:

♦ Песимизмът е следствие от вековете на огромна неопределеност и голяма несигурност, в които българският народ е живял – когато нищо хубаво не се е виждало на хоризонта.
За българите песимизмът е пословичен. И той се „улавя“ от множество социологически проучвания и антропологични и културологични анализи. Те като правило показват, че в Европа българите са най-отчаяни, най-мрачно гледащи към онова, което предстои, най-трудно виждащи светлина в тунела. Става дума не за моментни или ситуативи негативни емоции, а за перманентен песимизм в очакванията за утрешния ден, за близките години и по-отдалеченото бъдеще. Без да оправдавам българския народ за това черногледство, ще кажа, че то има известно основание, коренящо се в живота, който той е бил принуден да води на подобно кръстопътно и взривоопасно място: Балканите. Твърде често, още не е минал денят на радости и надежди, а вече поредният имперски нашественик, покорител и поробител се е задавал на хоризонта, плъзвали са по небосклона още по-черни облаци. Животът е учил и за добро или за лошо е научил българите да си мислят, че нищо хубаво не ги чака утре, че предстоят времена на изпитания, колкото и добре да им е било днес.
Песимизмът е не само резултат от постоянно живеене в тежки депресивни състояния – той е бил и е защитна реакция, „лекувал“ е от илюзии и сляпа вяра в светлото бъдеще, карал е хората и в дни на спокойствие и безгрижие да се готвят за онова, което може да се стовари върху главите им и ги е подпомагал да се подготвят за евентуалните деструктивни сценарии. Но днес, в тези бурни, драматични, сложни и рискови времена, политическото лидерство на нацията трябва да осъзнава, че песимизмът има все повече като резултат парализа на обществото, отпускане на ръцете, униние и безверие в своите сили, усещане за безсилие и обреченост. Ето затова политическото лидерство трябва да мобилизира нацията, да ѝ вдъхва увереност и оптимизъм, да ѝ дава цели и да изгражда у нея ресурси, които да са рационална и емоционална база за търсене и постигане на успехи, за консолидация, за мирна (а ако трябва и не само мирна) битка за по-добро бъдеще и изобщо – за Бъдеще!

♦ Негативното отношение към държавата е следствие от неизменната дисциплинираща и наказваща власт на Държавата над отделните индивиди и общностите от инидивиди.
За българите негативното отношение към Държавата е пословично. И то не би могло да бъде друго, след като Държавата винаги е била или твърде далеко от хората, за да решава техните насъщни проблеми, или ги е потискала и експлоатирала. Те не са виждали в нея защитник, справедлив арбитър, създател на жизнен стандарт, обезпечител на сигурност. Дори през 45-те години на социализма, когато Държавата на думи се грижеше за хората и правеше някои неща, за които множество българи страдат с носталгия, тя, Държавата, бе изградила мощна система от репресивни служби, чрез които налагаше на хората как да мислят, какво да правят, с кого да се сдружават, кое да говорят и пеят, къде имат право и по-скоро къде нямат право да отидат, кои са правилните, целесъобразните неща не за тях, а за господстващата в Държавата номенклатурна върхушка и тоталитарна идеология.
Негативното отношение към Държавата е не само резултат от сляпото подчинение, от сковаващия страх и от личната безпомощност пред нея – то е било и е защитна реакция, предпазвало е хората от челен сблъсък с практически неограничената мощ на Държавата, опазвало ги е от фатални стъпки и грешки и им е давало душевен покой, когато те са се затваряли в своите малки крепости-жилища и са имали най-обикновени земни радости. Но днес, в тези бурни, драматични, сложни и рискови времена, политическото лидерство на нацията трябва да осъзнава, че негативното отношение към Държавата може лесно да подкопае нейното оцеляване и развитие, да ерозира нейните целите и ресурси, да изтощи подкрепата за нея, за Държавата, тогава, когато тя трябва да взема изключително трудни решения, когато стои ребром въпросът: Ще я има ли България в близките 4 – 5 десетилетия като Държава, чието общество е единен организъм с общи цели, ценности и идеали, или България ще се превърне в коридорна територия с обслужващи функции, населявана от атомизирани, спасяващи се поединично индивиди и управлявана от слаб, безотговорен, корумпиран и на практика колониален, абсолютно подвластен на метрополията режим?

♦ Проблемното обединяване е следствие от трагичната принуда през дълги периоди на съществуването на България като държава народът ѝ да оцелява, като се разпада на малки групи и се стаява в неосветените и недостъпните места, гънките, в улеите и в пукнатините на властващите империи.
За българите проблемното обединяване е пословично. И то предизвиква огромна тревога, защото българският народ се сплотява трудно и пред сложностите на ежедневието, както и за по-значими цели. Неговото себеусещане е, че като народ той вечно се дели, че винаги е разделен. Не на последно място това е така заради ограничените му човешки и материални ресурси и поради взривоопасната среда на Балканите. Разбира се, твърде героично е, когато врагът измъчва и избива твоите братя и сестри в съседното село или близкия град, да се вдигнеш с хората от твоята махала и да се притечеш на помощ на жертвите. Но дали това красиво, романтично и героично решение е било прагматичното, вярното, точното и правилното? Ако сънародниците ти гинат срещу превъзхождащ ги десетократно враг, дори да отидеш с всички налични сили в тяхна защита, врагът пак ще те превъзхожда в непосилна, макар и не десетократна, а в „само“ седемкратна степен. Така че решението, което е възпирало от храбрата саможертва и ги е тласкало към снишаване, скриване и скатаване, се е оказвало по-доброто решение. То е позволявало да се запази българското семе, българското племе. По-героично е да погинеш в сечта и клането заедно със своите сънародници. Но този избор, макар и страшен и славен, всъщност е бил по-лесният и по-лекият Избор. Другият Избор – да не погинеш мърцина, да направиш всичко, за да оцелееш – макар изглеждащ ужасно неестетичен и неетичен, всъщност е спасителният, съхраняващият рода и народа Избор.
Проблемното обединяване е не само резултат от абсолютно принудително, прагматично, макар и морално укоримо решение и първосигнална реакция, породена от инстинкта за самосъхранение – то е било и е защитна реакция, защото само то би могло да остави някакъв шанс след време, когато се появи такава възможност – да се надигне глава, да се въстане и да се тръгне на решителна борба за връщане на отнетите земи, за отвоюване на свободата, за възстановяване на суверенитета, независимоста и териториалната цялост. Но днес, в тези бурни, драматични, сложни и рискови времена, политическото лидерство на нацията трябва да осъзнава, че проблемното обединяване неизбежно ще се превърне в предпоставка за отслабване на държавата и разпокъсване на обществото, довеждането му до насипно състояние, неспособно да реализира своите цели и да се съпротивлява на множащите се като количество и умножаващи се като потенциали предизвикателства. А тогава не е ясно дали България ще може да продължи да съществува – поне под някаква симулационна форма на държава и с някакво имитационно като общество съдържание.

♦ Неспособността за стратегическо мислене е следствие от наказанията, които Историята е налагала на българския народ при всеки негов опит да излиза извън грижата за прякото (физическо и морално) оцеляване, да мисли по-дългосрочно и да преследва Големи Цели.
За българите неспособността за стратегическо мислене е пословична. И тя е характерен за тях остър дефицит от оптимистично вглеждане и смело взиране в бъдещето – за сметка на постоянното забиване на нос в пъпа на ежедневните нужди. Отчасти това се дължи също на живеенето векове наред в условията на ежедневна, ежечасна битка за оцеляване. Когато главното, към което се стреми един народ е оцеляването в тежка геополитическа среда, то този народ неизбежно плаща непосилно висока цена, разплаща се чрез различен род саможертви и загуби – политически, икономически, социални, нравствени. А тук, на Балканите, българите постоянно са се изправяли пред парещата мисъл за оцеляването, за дочакването на новия ден, на новата година – ако Господ се смили над тях, ако чужди пълчища не връхлетят като яростни ята скакалци или като глутници вълци селищата им. Непосредствената заплаха от външен враг е принуждавала българския народ да мисли за това как да се преживее днешният ден и дали ще има утрешен ден. В такива условия е било трудно да се формират способности и нагласи към дългосрочно визионерство, към стратегическо прогнозиране. Българите не са развили дори в минимално нужната степен тези способности и нагласи – най-вече защото никога не им е било до тях, и защото всяко отпускане, всяко залисване в нещо, което надхвърля жизнения отрязък на еднодневките, винаги им е струвало скъпо, те винаги са били наказвани от Съдбата, от Великите сили, най-често от поредните нашественици, на които толкова им се е харесало в България, че са забравяли да си отидат, властвали са тук, разпореждали са се – кой 50, кой 500 години.
Неспособността за стратегическо мислене е не само резултат от принудата да мислиш само за това, което непосредствено предстои, да се взираш в несгодите и бедите на днешния ден и да не можеш да вдигнеш поглед към утрешния ден и дори отвъд него – тя е била и е защитна реакция, карала е народа ни да мобилизира всичките си сили, дори последните остатъци от тях, за да преживее деня, да събере сили през дългата и тъмна нощ, за да дочака разсъмването и началото на новия ден. Тези мисли няма да се сторят патриотични на предубедения слушател. Но основното тук е разбирането, че в името на оцеляването си българите са предпочитали да очакват да се случи най-лошото, за да се радват и на малкото добро, паднало им се от питката с късмети на Съдбата; заради оцеляването те са се научили да мислят само за днешния и отчасти за утрешния ден, защото, за да ги има вдругиден, тях най-напред и задължително трябва да ги има утре. Ето защо им е толкова трудно да мислят стратегически, да се повдигат на пръсти, да гледат към хоризонта и да надничат отвъд него с мисълта какво ли иде оттам. Но днес, в тези бурни, драматични, сложни и рискови времена, политическото лидерство на нацията трябва да осъзнава, че неспособността за стратегическо мислене може да се превърне във воденичен камък, който тегли България към дъното и я поставя под заплаха от засилваща се агония и постепенен (а дали толкова постепенен?) разпад. Не е възможно, вече и повече, да се живее ден за ден, само да се реагира на процесите и събитията, да се съществува в сегашно продължително време. Някога Марк Тулий Цицерон бе забелязал и отбелязал, че на старолатински език „успявам“ и „прогнозирам“ са една и съща дума (providere). Ще си позволя шегата, че в наше време на новоСлатински език „успявам“ и „прогнозирам“ също така, и дори още повече, са една и съща дума. Който в наши дни не се и опитва да мисли ако не стратегически, то поне донякъде дългосрочно, който не иска и не може да прогнозира развитието на процесите и събиитята, е обречен на неуспех, дори на провал, а възможно и на катастрофа. Отново ще кажа – трябва да се надигаме на пръсти и да виждаме какво има на хоризонта и отвъд него. Необходимо е да прогнозираме и да осъзнаваме какво ни очаква в близко, средносрочно, а пък защо не и в дългосрочно бъдеще, например към 2040 – 2050 г. Разбира се, че това може да се прави понякога и с линейно мислене или чрез интуиция, макар едното и другото да са едва ли не гадаене – на ръка, на кафе или с хвърляне на бобени зърна. Да, никой няма кристална топка за надничане в Бъдещето. Впрочем има само едно Минало и само едно Настояще, но Бъдеще-тата са много, така че трябва да се опитваме да подпомогнем случването на най-доброто или поне на най-малко лошото от тях. За тази цел могат да бъдат разработени (и вече се разработват) ефективни аналитични инструменти, които да придадат на нашите усилия за надничане в Бъдещето по-системен характер и научно съдържание. И наистина става дума именно за научно съдържание! Следователно на ход е Науката. Но един народ не може да разчита само на Науката, за да надниква в Бъдещето. Той трябва да се опитва да мисли дългосрочно, перспективно, визионерски, а това значи стратегически.
Тези български „исторически наследства“, тези „стратегически дефицити“ – песимизмът, негативното отношение към Държавата, проблемното обединяване и неспособността за стратегическо мислене – привеждам не като укор и упрек, а като мисъл и размисъл над някои присъщи на българския народ, трудно променими черти. Ала отново и отново ще подчертая – тук изключително важни са ролята и мястото на елита, особено на лидерите на нацията, на стратегическите мениджъри на държавата – да помагат на обществото да променя чертите от националната идентичност, които го дърпат назад и носят рискове за страната и нейната модернизация, демократизация и европеизация, както и да съхраняват всички специфики в българската идентичност, които работят за добруването на България – като българска демократична държава в европейското цивилизационно пространство.