Изданието на „Лист“ е първа среща за най-младите читатели с нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса

Самотен старец посреща всяко утро, вперил взор в морето. Фончито – ученик, който чака автобуса си наблизо – наблюдава мълчаливия човек с любопитство, докато един ден не се приближава. Така започва тяхното странно и вълнуващо приятелство, в което дядото, подобно на Шехерезада, започва да разказва необикновена история. Винаги я прекъсва на най-интересното място – точно когато пристига рейсът.

Разказът се връща векове назад, към онзи загадъчен поход към Йерусалим през Средновековието. Става дума за Кръстоносния поход на децата – реално историческо събитие, останало наполовина в митовете, наполовина в мълчанието на времето. Тази притча е в основата на книгата „Корабът на децата“ на отишлия си неотдавна нобелов лауреат Марио Варгас Льоса, която излиза за пръв път на български език.

В диалозите между възрастния разказвач и момчето Льоса вплита реална история, митология и фантастични образи. Корабът потегля от Марсилия, натоварен с надежди и молитви, но така и не достига Светите земи. На борда възрастните страдат от глад, жажда и вина – докато децата остават невредими. И невидими. Светът не ги забелязва, не ги помни…

С тази книга нобеловият лауреат припомня една тъжна истина: живата връзка между поколенията се губи. Децата все по-рядко слушат, възрастните все по-малко разказват. „Корабът на децата“ е и покана – да се обърнем едни към други, да разговаряме. Да си спомним, че децата някога са вярвали, че светът може да бъде спасен – не с оръжия, а с чистота и молитви.

„Корабът на децата“, Марио Варгас Льоса, превод Анелия Петрунова, илюстрации Мила Янева-Табакова, издателство „Лист“, 2025 г.

Имаше един дребничък старец, който съзерцаваше морето много рано всяка сутрин, седнал на пейка в малкия парк на квартал „Баранко“.

Фончито го различаваше в далечината от дома си, докато се приготвяше за училище. Този старец събуждаше любопитството му: какво правеше там сам, по това време, всеки ден? И му беше малко жал за него.

Един ден, тъй като не можеше да сдържи повече любопитството си, веднага щом стана и преди училищният автобус да мине, за да го вземе, излезе от дома си и отиде в малкия парк. Седна на същата пейка като стареца и след известно колебание събра сили и прошепна:
– Добър ден.
Мъжът се обърна и го погледна. Фончито забеляза, че в покритото с бръчки лице на стареца искряха живи и все още млади очи. Очи с толкова пронизващ поглед, че сякаш бяха видели всички чудеса на света. Косата на стареца беше съвсем бяла, подобно на веждите му, а кожата на лицето му, старателно избръсната, изглеждаше много бледа, почти прозрачна. Той беше много немощен; извънредната му мършавост му придаваше почти въздушен вид. Беше облечен скромно, но много стилно – сив костюм, син пуловер, тънка вратовръзка с мъничък възел и черни, леко износени от времето обувки, които изглеждаха наскоро лъснати. Имаше спокойното и вглъбено изражение на хората, които знаят много.
– Здравей, младежо – поздрави го дребничкият старец с толкова мек глас, че приличаше на чуруликането на птиче.
– Аз живея там – Фончито посочи сградата, където беше домът му. – И ви виждам всяка сутрин, докато чакам автобуса за училището ми.
Старецът кимна усмихнато:
– Обзалагам се, че би ти се искало да разбереш какво правя тук всяка сутрин и защо гледам морето толкова настоятелно. Не е ли така?
Фончито кимна няколко пъти.
– Идвам да видя дали ще се появи корабът на децата – каза господинът, като посочи морето с дълга и слабичка ръка, по която прозираха сини вени. Фончито погледна, но в морето нямаше никакъв кораб. Само пяната на няколко кротки вълни и две бели чайки, които летяха над зеленикавата водна повърхност. Беше оловносива сутрин, без слънце, с небе, скрито от бели и сивкави облаци.
– Не виждам никакъв кораб, господине – осмели се да каже.
– Ти не го виждаш, защото тази сутрин не се е появил, но ако се появи, вероятно и тогава няма да го видиш. За сметка на това аз го виждам, сякаш виждам теб – заяви старецът усмихнато. – Защото не всички хора заслужават да го видят. Когато го видиш, сякаш получаваш награда за нещо, което си направил. Голяма саможертва например.

Фончито погледна отново към морето. Не, нямаше никакъв кораб, само малка рибарска лодчица, която се полюшваше в далечината, в посока към островите. Дали този господин се шегуваше с него? Или може би беше от онези грохнали старчета, които вече не знаят къде се намират, нито какво казват?
– Ако искаш, мога да ти разкажа историята на този кораб – чу, че старецът каза. – Ще ти бъде ли приятно?
– Естествено, че ще ми бъде приятно – отговори Фончито. – Но нямам много време, господине. Само докато дойде автобусът за училището ми.
– Много добре тогава; днес ще ти разкажа началото; ако разказът ми не те отегчава, можем да продължим утре – старецът направи пауза и преди да продължи, затвори очи, сякаш за да се пренесе назад във времето до епохата, в която се беше случило онова, за което щеше да разкаже. – Това е много древна история. Започна през ХІІ век, представи си. Преди цели девет века, в Европа. В онази епоха религията имаше толкова голямо значение, че без преувеличение би могло да се каже, че обхващаше целия живот на хората. Мислите и на мъжете, и на жените бяха постоянно заети с Бог, с дявола, с греха и със смъртта. Литургиите, духовното уединение, процесиите и молитвите заемаха голяма част от дните им. Най-голямото притеснение на всички беше да разберат дали, когато преминат в отвъдното, ще бъдат наградени и изпратени в рая, или наказани и хвърлени в ада. Християнският свят мечтаеше да освободи Йерусалим и всички свети места, свързани с живота на Исус Христос, които бяха попаднали под владичеството на исляма. Така се родиха кръстоносните походи, военни експедиции, в които се записваха хиляди европейци, за да потеглят за Близкия изток и да се опитат да изтръгнат Йерусалим от ръцете на маврите. Такава беше обстановката, в която се развива моята история. Изведнъж – и почти едновременно – на различни места в Европа – в Германия, във Фландрия, във Франция, в Савой, в Италия – момчета и момичета на твоята възраст решиха да подражават на кръстоносците. Беше нещо изключително. Как се наговориха, като живееха в толкова отдалечени помежду си страни и говореха толкова различни езици? Никой никога не разбра и естествено, навсякъде се говореше за чудо. Така беше тогава. Всичко необяснимо и неразбираемо се приписваше на свръхестествени причини. В този случай това не беше нещо изненадващо. В онези времена комуникациите бяха бавни и трудни. Хората живееха изолирано. Но въпреки това един хубав ден и почти едновременно сто, двеста, триста, хиляди момчета и момичета, подчиняващи се на внезапен импулс, решиха да напуснат семействата си, да избягат от домовете си и да се отправят към полетата, за да се присъединят и те към освобождението на Йерусалим. За разлика от кръстоносците, които тръгваха с щитове, коне, копия, саби, лъкове, сопи и всякакви оръжия, тези деца искаха да осъществят подвига да освободят града, където Христос е умрял, само със своите песни и молитви. Всички бяха облечени с бели туники, на които беше избродиран кръст. В ръцете си също държаха грубовати дървени кръстове, изработени от самите тях, и овчарски геги, за да си проправят път по трудните пътеки, обрасли с храсти и бъкащи от гадинки. По онова време Европа беше пълна с джунгли, населени с диви животни, мечки, лъвове, пепелянки и освен това пълни с банди разбойници, които ограбваха пътниците. Никой не знае колко от тези деца, които искаха да бъдат кръстоносци, умряха в тези гори, разкъсани от хищниците или жертви на болестите, на глада и разбойниците.

– Много съжалявам, господине, автобусът ми идва – прекъсна го Фончито разстроено. – Колко жалко, че не мога да продължа да слушам историята ви.
– Не се притеснявай – успокои го старецът. – Ще продължим утре, тук и по същото време. А ако корабът на децата се появи, може би ще имаш късмета да го видиш. Опитай да направиш нещо, с което да си спечелиш тази привилегия. Довиждане, млади приятелю…

Марио Варгас Льоса