Миналата седмица колонката ми тук в Портал Култура беше на тема за трагедията в Газа. Изразих мнението си с болка, но и с категоричност.
Смятам, че един колумнист не е аниматор в сайт за развлечения и отмора, че той именно затова е колумнист, защото е длъжен да има куража да се докосва до най-тревожните въпроси и отговорно да изказва мнението си по тях. Куражът да слага ръката си в огъня. С последната си колонка спечелих десетки коментари, изпълнени с обиди, присмех, ирония, завист, но най-вече с омраза. Омразата преобладаваше. Тя даде повод на Алберт Бенбасат да се пита: „Докъде ще стигнем с този език на омразата!“ Тъй като не завършва с въпросителна, това всъщност не е въпрос, а тревога.
Свикнала съм от дете – заради семейството ми – с всякакви нападки ad hominem от хора познати и непознати. Свикнала съм с мнения на зрители, с мнения на читатели, с мнения на театрални критици (по-скоро критички), изразявали свое мнение или списвали под диктовка. Суматохата в театралния и литературния свят не е от днес, тя винаги е била невъобразима – на моменти смешна и весела, на моменти отчайваща и трагична. Така че хейтърските коментари под ежеседмичния ми текст в Портала не ме учудват, обидите и присмехът не ме нараняват поради дългогодишния ми „стаж“, който неусетно е издигнал защитни механизми и отбранителни рефлекси. Онова, което ме потриса и наранява, не е омразата, насочена към мен, а омразата като начин на изразяване. А когато с език на омраза защитаваш кауза, която смяташ за справедлива, това я поставя под съмнение.
Като че ли във всеки отделен човек омразата избухва като невидима бомба, взривява го отвътре, променя аурата му, очите му, изражението му, някакъв енергиен тайфун преминава през човека и се излива в думите. Забелязах този феномен някак физически, на сетивно ниво, преди няколко години и оттогава не мога да престана да си задавам един и същи въпрос – какво предизвиква това сътресение у човека, че то да се излива с такава ярост във виртуалното пространство. За земетресенията знаем, че ги предизвиква разместването на земната кора. Дали и у човека протичат подобни тектонични процеси? Ами ако тази енергия се излее в реалното пространство със същата ярост? Под каква форма ще бъде? Спирам до въпроса, за да не екзалтирам въображението.
Впрочем близки хора и приятели, къде на шега, къде наистина, са ме предупреждавали – внимавай, когато ходиш по улицата, когато отиваш на обществени места. А аз им задавам въпроса – от кого първо да се пазя? Едно време от бесепарски, сега от възражденски или путинистки ултраси, или вече и от пропалестински привърженици, които сравняват терористите от „Хамас“ с нашите национални герои, или от църковни „локали“, какъвто беше последния ми фронтален сблъсък след неделно богослужение в „Св. Александър Невски“. А в своята загриженост близките ми продължават – пиши нещо по-леко, по-ведро, ето, лято е, по-безгрижно. Но тогава какъв е смисълът да пиша, питам ги. А те ми отговарят – никой няма да те мрази. Да, отговарям, но какъв е смисълът да пиша неща, които аз самата не чета? Смеем се, разбира се, опитваме се да бъдем безгрижни.
Хейтът първо се превърна в двигател на обществените процеси. Една нова партия беше сформирана изцяло на неговата основа, хейтът стана лепилото на тази партия, което слепи нейния юмрук, така да се каже. Хейтиш ли, значи си в правилния тренд. Но не си ли агресивен като футболен хулиган и не словообразуваш ли по цял ден в социалните мрежи, значи си политически боклук, който трябва да бъде изметен. Това лепило не създаде здрава спойка, защото се оказа просто лепкава кал. В нея се овъргаляха културни и високообразовани хора само заради омразата си към врага.
В тоталитарното общество омразата е страшна. Ако не мразиш врага, биваш причислен към него и те последва неговата съдба. В свободното общество последиците не са животозастрашаващи, което означава, че нашето общество се числи към тази категория. Не си заплашен със смърт, а за другото се искат по-здрави нерви. Запознатите с литературната история знаят за случая около романа „Тютюн“ след излизането на първото издание. Партийните корифеи го подлагат на унищожителна критика и баща ми е принуден да го преработва, за да го вкара в приемливо догматично русло. Цената, която плаща, е, че повече не написва друг роман, въпреки, че е в най-цветущата за един писател възраст и си отива от този свят само на 56 години. Израснала съм с тази травма, така че ударите, които понасям са „бял кахър“ в сравнение с това, което се е стоварило върху него. Сега нашето общество не убива. Омразата му служи по-скоро за забавление – един вид „риалити шоу“. Тъй като „омраза“ е доста грозна дума, днес използваме чуждицата „хейт“. Тя играе ролята на омекотителя, който слагаме в пералнята.
Накрая да се върна към конкретиката, без да изпадам в обяснителен режим. В колонката си не съм написала нищо невярно и непроверено. Много от каузите, които защитава Марлене Енгелхорн, заслужават уважение, но антиеврейска позиция точно от нея е исторически цинична. Друг е случаят с Джулиан Асанж, който заради травмите на проблемното семейство, в което е израснал, е всичко друго, но не и борец за справедливост. Неговата дейност винаги е прекрачвала границите на закона, а неговото освобождаване искаха политици, погазващи свободата. Затова не е изненадващо сега да се появи като защитник на палестинската кауза под портрета на аятолах Али Хаменей. Моите разбирания за свобода и справедливост са различни. Ако той има право да застане под портрета на аятолаха, то аз имам право да категоризирам това като позор за цивилизацията.
Право на закрила и съчувствие имат мирните палестинци. Терористите нямат това право. Между едните и другите трябва да се прави разлика. Ако пропалестинските активисти смятат, че защитават справедлива кауза, те нямат право да поставят на една плоскост терористите и жертвите. Друго, за което трябва да внимаваме, е да не допускаме възраждане на антисемитизма, който никога не е изчезвал, а сега пропагандата на „Хамас“ му предоставя хранителна среда и камуфлажна униформа.
Истински ми е болно, когато защитата на палестинската кауза заслепява много активисти до такава степен, че нареждат палестинските терористи редом до Левски и Ботев. Затова наблягам на още едно разграничение – между палестинските деца и палестинските терористи.
Предпочитам различието в позициите, отколкото всички да мислим еднакво. Но ще повторя това, което написах в предишната колонка – всеки има право на своите пристрастия, но дори крайностите не трябва да замъгляват приличието и здравия разум. Защото омразата е общ враг на всички ни.
