Шумът около присъствието на британския писател Тим Паркс в София и последвалия репортаж в американското списание „Харпърс“ отмина съгласно девиза „от ден до пладне“ и затова за него сега може да се пише по-спокойно. Може пък и наново да настъпи възбуда въпреки летните жеги.

Кой е Тим Паркс?

Тим Паркс (Timothy Harold Parks) е британски писател и преводач, който от дълги години живее в Италия. Следвал е в Кеймбридж и Харвард. Известен е като голям познавач на европейската културна история, преподавател е по теория на литературния превод в Милано. Публикувал е над 15 романа, многобройни есета и разкази. Страстен наблюдател на италианското общество, Паркс посвещава много от сюжетите си на живота в Италия и – може би неволно – поема ролята на посредник на италианската култура за англоговорещия свят. Носител е на няколко литературни награди, два пъти е бил номиниран за наградата „Букър“, през 1997 г. в шортлиста, през 2003 г. в лонглиста. Пише за Guardian, The New Yorker, The New York Review of Books. Известен е и като отличен преводач на съвременни и класически италиански автори.

Тим Паркс в София

Интернационалността на Тим Паркс и биографията му на експерт вероятно са били причините, поради които той е поканен да участва в Софийския международен литературен фестивал през декември м.г. Получава за подготовка от директора на фестивала Амелия Личева нейна статия, в която тя изразява опасенията си, че „българската литература е твърде национална, дори провинциална“ и „не се занимава с глобални проблеми“.  

И понеже всеки по-значителен чужденец, който гостува в България, се кани в известните телевизионни предавания, Тим Паркс се появява на 13 декември м.г. в „Панорама“. Бойко Василев говори с него на английски. Уводният разговор е общ, за ролята на писателите на фона на социалните медии и ИИ. Гостът изглежда спокоен, усмихва се, обилно жестикулира. Без плавен преход домакинът минава към българска тема и го заговаря за скандала около постановката на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ в Народния театър. Тук Тим Паркс престава да се усмихва, не е вече така подвижен, говори с по-въздържан тон. За всеки, който е запознат с невербалната британска комуникация, която работи с изключително пестеливи средства, тук става ясно, че гостът е притеснен. Очевидно оценява случилото се по друг начин, но задължителната британска вежливост не му позволява да противоречи директно на водещия:   

„Нека да си спомним, че Бърнард Шоу е написал пиесата около 1890 г. Той не е знаел нищо за България, не е знаел нищо за Сърбия. Пиесата не е за България или за Сърбия, а за войната. Ако погледнем литературата от миналото, ще видим редица подобни коментари… Според мене, ако една култура е уверена в своята същина, не трябва да се притеснява от пиесата на Бърнард Шоу… За мене да определяш своята идентичност около идеята, която някой друг се опитва да наложи за тебе, да те обижда… Според мене – по-зряла постъпка – би трябвало Бърнард Шоу да се приеме с щипка сол и да се приеме, че Бърнард Шоу не е знаел за България.“[1]

Тук Тим Паркс, без да е социолог или културолог, напипва следата към едно от вечните български вълнения, комплекса за национална малоценност. На мнение е, че една стабилна идентичност не може да се разстрои от това, какво мислели другите за тебе.

Следва въпросът, който е водещ и в поканата за участие във фестивала: „Какъв е шансът на българската литература да оцелее в англоговорещия свят?“.

И тук гостът реагира уклончиво:

„Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид. Всяка страна, език, култура има особено усещане, което е естествено… Ако писателите пишат за темата на своя език, имат стойност у дома си и ако има някой, който ги превежда, още по добре.“

И продължава  в същия дух:

„Струва ми се безсмислено да сте притеснени за това. Писателят просто трябва да поглежда света, изживяванията си и да ги пише на страниците си.“

Ясно е, че Паркс се опитва „да се измъкне“, защото смята, че стойностната литература се налага независимо от езика, на който е написана – но от уважение към ситуацията и домакина избягва прекия изказ.

Безсъници в София

Почти половин година след събитията в София в американското месечно списание за литература, политика, култура и изкуство „Харпърс“[2] (да не се бърка Harper’s Magazine с модното списание Harper’s Bazaar, което има и българско издание, б.а.) Паркс публикува репортаж, в който споделя впечатленията си от гостуването в София. „Харпърс“ е най-старото американско списание (излиза от 1850 г.), известно е с взискателната си читателска публика. Досега материал за България в него не е бил публикуван.

Заглавието „Безсъници в София“ съзнателно препраща към известния филм „Безсъници в Сиатъл“. Репортажът е обширен и с много детайли от престоя на автора в София. Писменият формат му дава възможност да реагира по-задълбочено по темите от телевизионното интервю и да представи вижданията си.

Паркс е очевидно скромен човек и е впечатлен, че е бил гост в праймтайма наред с важни български политици. Изразява откровено неудобството си, че е попаднал на фокус в страна, за която почти нищо не знае. Минава накратко през темата за „Оръжията и човекът“ и се отправя към централното, българската литература в разкрача между локалното и глобалното.

„За пръв и много вероятно последен път в живота ми се появявам в токшоу в праймтайма. В България. В столицата София съм за фестивал и преди да пристигна, ми изпратиха статията „Има ли място българската литература в световната литература?“[3]

Става дума за гореспоменатата статия на Амелия Личева. Паркс взема подадената тема съвсем насериозно, реагира искрено и подробно. Личи си, че смята поставения въпрос, меко казано, за предизвикателство, още повече че авторката е предначертала по недопустим начин отговора.

И малко след това:

„По-късно, оставайки безсънен в хотелската си стая на деветия етаж, до прозорец, който гледа на изток през града към Турция и Черно море, се чудех кой се бе изложил повече: аз, който приех покана от страна, за която не знам нищо, със смътната надежда, че биха превели романите ми (които се отнасят до среда, за която те не знаят нищо) – или те, предполагайки, че като ме канят, биха могли да популяризират статута на България на някаква глобализирана литературна арена?… Какъв би бил правилният отговор на въпроса, който ми зададоха? Въртейки се на възглавницата, си спомних забележката на един холандски приятел, есеиста Бас Хайне (Bas Heijne), че едно от последствията на глобализацията е да накара хората от по-малките страни да мислят собствената си култура като незначителна и неадекватна.“

Проблемът?

Това ли е проблемът на литераторите, организатори на литературния фестивал? Че някой може да сметне българската литература за незначителна и малоценна, защото не била „глобална“? Лекарството срещу тази слабост е тутакси налице – Паркс цитира напътствията на Амелия Личева за българските писатели и нейната „пътна карта“ от теми и съдържания, обещаващи международно внимание: войните, влиянието им върху живота на хората, националното минало, колониализмът. Питам се – как биха звучали подобни директивни и оценъчни послания, ако бяха отправени към френски или немски писатели? В най-добрия случай – леко абсурдно и смешно. Лично аз не мога да си го представя, но то не се е и случвало. Може би е въпрос на самочувствие.

Знаем от психологията, че когато самочувствието е наранено, се търси компенсация. В днешно време липсата на автентично самочувствие в България се компенсира или с пресилено „озападняване“, дори надминаване на оригинала, или с напомпан патриотизъм. Към първия вариант се стремят интелектуалците, които търсят призвание и градят идентичност чрез имитирането на възможно най-актуалната западна мода, било то политическа или обществена. Вторият вариант остава за „народа“.

Тим Паркс попада между интелектуалци и изживява една типична ситуация на среща на „западняк“ с „озападнени“ хора, на оригинала с копието. И понеже взема случилото се насериозно (повечето „западни“ гости не се задълбочават така), решава да реагира откровено и да не се поддава на натиска. Противопоставя се на глобалните подхлъзвания на домакините и защитава локалното, автентичното. На финалния въпрос за съвет към българските писатели, той отговаря:

„Пишете за общността, в която живеете и се движите… Там преживяването от четенето ще бъде най-силно. Ако вашите сънародници са ентусиазирани, рано или късно някой ще ви преведе, тъй като съвременният глобализиран човек не може да приеме идеята, че някъде там има нещо великолепно, до което той няма достъп, или не може да превърне в пари, или да съизмери с другите великолепни неща, които вече има…“

Посланието е повече от ясно: българските писатели трябва да „останат при себе си“, да разказват за това, което ги вълнува, и за това, което вълнува българския читател. А не да наподобяват. Или да се водят по указанията за „глобалност“. Защото, когато си добър, признанието идва, рано или късно.

Юлиана Рот е професор по интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен.

––––

[1] Цитатите от предаването са от симултанния превод от английски на български.
[2] Tim Parks: Sleepless in Sofia. 
[3] Цитатите от статията са в превод от Юлиана Рот.

Юлиана Рот