Политиката ударно навлезе в 82-рото издание на кинофестивала във Венеция (27 август–6 септември) още преди официалното му откриване.
Над 1500 кинотворци от цял свят призоваха Биеналето и по-специално Мострата на киното да заеме ясна и открита позиция за войната в Газа чрез движението „Венеция за Палестина“. На 30 август, събота, от 17 часа се проведе мирна и добре организирана манифестация на Лидото, където се провежда фестивалът.
Той се откри с дългоочаквания италиански конкурсен филм „Помилването“ на Паоло Сорентино, единайсети за него, който заслужено получи нестихващи аплодисменти и единодушни положителни рецензии. Някои го смятат за най-добрия филм на режисьора. В тази горчиво-сладка комедия, на места жестока, меланхолична, саркастична, политиката чрез главния герой, въображаем президент на републиката в края на мандата си, е само фон за скъпи на режисьора теми – самотата във властта, компромиса, хода на времето, неизбежността на спомена, връзката между президентския дворец и Ватикана.
Юрист по образование, както и дъщеря си, която е негов неоценим съветник, героят се терзае от морални дилеми около последните си официални действия: дали да подпише закон за евтаназията и да помилва двама осъдени убийци. Умело се преплитат чувството за отговорност и дълг на президента с преживяванията на бащата в конфликт със сина и дъщеря си, на съпруга вдовец, все още влюбен в изневерилата му преди 40 години жена. Тони Сервило, алтер его на Сорентино, е брилянтен в иронията и самоиронията, с които облича президента. Походката, жестовете, изражението на лицето са обиграни детайлно. Атмосферата на властта, носталгията по спомените са смислено подчертани чрез интериори и екстериори, костюми и прически. „Помилването“ веднага оглави журналистическата класация във фестивалния бюлетин.
С политика и история е пропит и унгарският филм, трети за Ласло Немеш, „Сирак“. Действието в него започва четири години след края на войната, за да се потопи основно във времето след 1956 г. в Унгария. Всичко е видяно през погледа на дете без баща, отгледано от майка си. То се скита из Будапеща, все още разтърсвана от смутовете след революцията в края на 1956 г., когато хиляди се бунтуват срещу комунистическия режим и плащат висока цена за това. През 1957 г. военни патрули все още бродят по улиците, а полицейският час е реалност. Критиката към издевателствата на съветската армия е безпощадна. Майката на малкия Андор си измисля идеализирани истории за баща му, загинал в концентрационен лагер в края на Втората световна война. От време на време детето се усамотява в града, за да говори скришно с баща си на глас, сякаш се моли. „Сирак“ е филм на контрасти – между тъмнината, която съпътства почти половината от историята, подземна или нощна, в която Андор израства, и ослепителната светлина на летните дни, между импровизираните игри и все още оживения град. Когато се появява брутален мъж, неевреин, от провинцията и твърди, че е негов баща, момчето отказва да приеме това. Художествените качества на филма не могат да компенсират прекалената му дължина.
„Бугония“, реж. Йоргос Лантимос
От миналото се прехвърляме в утопичното бъдеще чрез абсолютния провал на Йоргос Лантимос „Бугония“ (Великобритания) – фарсов и помпозен филм, злощастен римейк на култова южнокорейска творба „Спасете зелената планета!“(2003). Двама младежи, обсебени от теории за извънземни, са убедени, че директорката на мултинационална фармацевтична компания (Ема Стоун) не е човек, а по-скоро извънземна, дошла на Земята, за да унищожи планетата. Те я отвличат, за да спасят човечеството. Атмосферата е сюрреалистична и клаустрофобична, в психотрилъра границата между реалността и утопията почти изчезва. Екранът е залят с кръв, разкъсани тела, хвърчащи крайници, жестокости. Жалко за носителя на Златен лъв отпреди две години за „Клети създания“ (2023).
Изцяло в днешния ден и пронизан от политика е френският филм „На работа“, пети за Валери Донцели и нейно първо участие в състезанието във Венеция. На четиридесет и две години Пол, добре печелещ фотограф, се отказва от професията си, за да стане писател. Семейството му го напуска, той се хваща на каквато и да е работа чрез френско бюро за трудоустроени, изкарва малко пари, за да подбие конкуренцията на пазара. Проблемът за безработицата във Франция е добре усетен. Същевременно героят се опитва да си осигури необходимото свободно време за писане на четвъртия си роман, който издателството очаква от него. Пол се бори с родителите, семейството и приятелите, но не се отказва. Няма печеливши решения. Цената на свободата е висока. Да правиш това, което обичаш, да следваш призванието си, означава да се лишиш от много неща. С финес и елегантност режисьорката следи усилията в израстването на героя си. И тя като него се бори за една от наградите на кинофестивала.
Made in EU, реж. Стефан Командарев
Близък до френския филм е и българският Made in EU, показан в новата за фестивала програма Venezia Spotlight. Дебютът на Стефан Командарев на Мострата във Венеция беше изключително успешен. Случайно или не, световната премиера на филма е в Италия, която е замесена в неговия сюжет. Собственикът на шивашката фабрика, в която се развива действието, е италианец. Препълнената зала улови точно темите – глобализацията и експлоатацията на човешки труд. Ковид пандемията е само необходимо и важно за сюжета допълнение, което още повече засилва тревогата от нарастващото безразличие и жестокост сред героите. Шивачката Ива (много сполучливо избрана Гергана Плетньова), за да не изгуби работата си, е принудена да крие болестта си, както правят и мнозина нейни колежки. Носител на основните идеи във филма за мен е лекарят, чието признание: „Всичко, което ни говореха за социализма, се оказа лъжа, но което ни казваха за капитализма, се оказа истина“, взриви залата от ръкопляскания. Има надежда, че публиката, която ще гласува за останалите седем филма, конкуренти на нашия, ще оцени достойнствата на Made in EU.
Соня Александрова
