Сред конкурсните заглавия на кинофестивала се откроиха няколко стойностни филма, различни по тема и жанр, обединени от любовта на авторите им към екранизации на литературни произведения.
„Франкенщайн“ (САЩ) на мексиканеца Гийермо дел Торо (Златен лъв за „Формата на водата“, 2017) е в основни линии верен на едноименния роман (1818) на англичанката Мери Шели. През 1816 г. край Женевското езеро 19-годишната авторка участва заедно с любовника си и бъдещ съпруг Пърси Биш Шели и лорд Байрон в литературно съревнование кой ще напише най-добър разказ на ужаса. Тя и не подозира, че нейният „Франкенщайн или модерният Прометей“ не само ще спечели, но и ще бъде екранизиран многократно и в нямото, и в зуковото кино. Достатъчно е да се спомене само изпълнението на британския актьор Борис Карлоф във филма от 1931 г. на Джеймс Уейл.
Дел Торо, който е и сценарист, признава, че „Франкенщайн“ е мечтата на живота му. Той разделя филма на две части. В първата проследява историята на барон Виктор Франкенщайн (Оскар Айзък) – „баща“ на чудовището, неговите научни търсения и аргументи, гордостта му от създанието си. Режисьорът успява да убеди и зрителя във важността на откритието. Ако тази част е „престъплението“ на учения, втората е неговото „наказание“. Той се изповядва след години на спасилия го в Антарктида капитан на кораб. Тук се набляга на болката и страданието, на които е осъден, на разкаянието му.
„Чудовището“ (Джейкъб Елорди) е хуманно, ролите се обръщат, създателят е виновникът, който трябва да бъде наказан, създанието е жертвата, която трябва да се спаси. Дел Торо не забравя и последствията за човечеството от това изобретение. Двучасовият грандиозен спектакъл, майсторски изграден от режисьора, се следи на един дъх. „Франкенщайн“ няма да остане незабелязан от журито.
„Магьосникът на Кремъл“ (Франция) е създаден по едноименния роман на Джулиано да Емполи, адаптиран от режисьора Оливие Асаяс и френския писател Еманюел Карер. Тандемът не е случаен – освен че има епизодична роля във филма, Карер е автор на романа „Лимонов“, чийто герой също се появява тук.
Американски професор идва в Москва, за да напише биографията на руския писател Евгений Замятин, и се среща с мистериозния Вадим Баранов (Пол Дейно). Писателят после изчезва. Действието се съсредоточава върху разказа на измисления Вадим, „магьосника на Кремъл“, вдъхновен от реално съществуващия съветник на Владимир Путин (Джуд Лоу) Владислав Сурков – учен, писател, смятан за архитект на възхода към властта на Путин. Чрез израстването на Баранов – от театрален режисьор до доверено лице на руския „цар“, се вижда и най-новата, 30-годишна история на съвременна Русия – трагедията с подводницата „Курск“, войната в Чечения, атаките в Москва, оранжевата революция в Украйна и т.н. Пол Дейно определено затъмнява с актьорските си качества Джуд Лоу, който пък е по-силен в това да покаже царя палячо. Филмът има интересни находки – как се създава имидж на властта и овластените, фалшивата демокрация, манипулацията с народния гняв, как можеш да се срутиш и изгубиш всичко, спечелено за кратко време. Сякаш с цел спадане на напрежението от прекалената „говорилня“ се явява и любовната история, в която шведската актриса Алисия Викандер (Оскар за поддържаща женска роля в „Момичето от Дания“) в ролята на Ксения успява да тласне Баранов към важни решения. Репликите са ударни и точни. Филмът обаче страда от многотемие и многословие, препуска от едно събитие към друго, без да се задълбочава. Във френски филм за изцяло руски събития да се говори само на английски е прекалено недостоверно и несъстоятелно. Натежава и прекалената дължина.
В „Чужденецът“ режисьорът Франсоа Озон се осмелява да се докосне до знаковия за френската литература роман на Албер Камю (1942), за да създаде едноименния си филм. Озон се мери и с вече екранизирания с известна естетическа прецизност филм на Лукино Висконти от 1967 г, в който Марчело Мастрояни играе главния герой – Мьорсо, прекалено спокоен и прекалено скромен служител. Действието се развива в Алжир през 1938 г. Отстранен от монотонното си всекидневие, почти безразличен дори и към смъртта на майка си, за което по-късно е обвинен, че дори не пролива и една сълза.
В сравнение с героя на италианеца Мастрояни, този на французина Бенжамен Воазен е много по-близък до оригинала на Камю – откъснат, студен, безстрастен, неизразителен.
Озон представя в началото на филма документи и архиви от окупацията на Алжир от Франция, размишлява върху темата за справедливостта. Този материал чудесно се вписва с избрания от режисьора черно-бял цвят на целия филм. Преосмислянето на битието на Мьорсо придобива задълбоченост. Дори любовта му със случайно срещнато момиче изглежда студена. Приятелството му с неговия съсед го въвлича в двусмислени ситуации и среща на плажа под алжирското слънце променя живота на Мьорсо завинаги, превръщайки го в трагедия. Светлината на черно-бялото, особено слънчевата, която обгръща лицето и тялото на Мьорсо, плавният и елегантен монтаж, са забележителни и запомнящи се.
Кинофестиалът на Венеция ще се запомни и със светските си събития – традиционното преминаване по червения килим на американски и европейски звезди, които подариха моменти на удоволствие на своите почитатели, чакащи ги денонощно за автографи и снимки.
Соня Александрова
