Четири големи концерта с впечатляващо разнообразна камерна програма в Западните Родопи
И музикантите, и любителите на камерната музика ценят високо красивите и отдалечени от градовете фестивални локации. Но изпълнителите са толкова важни, колкото и обстановката. A когато след неколкодневна работа в различни комбинации чуеш от тях, че това е кулминацията на музикалния им сезон, разбираш, че става въпрос за постижение с утопични измерения. Със сигурност това е случаят с осемте динамични български инструменталисти и техните трима гости от чужбина, които това лято за първи път се докоснаха до магията на Ковачевица.
Фестивалът за камерна музика „Неотъпкана пътека“ не е първата българска институция, която създава култура в това съвършено запазено, но не пренаселено с туристи село, разположено на 1 000 метра над морското равнище в зелената прегръдка на Западните Родопи. Удивително е, че Ковачевица има собствен културен център и библиотека, създадени през 1865 г., днес превъзходно и щедро реставрирани с фестивални средства. Концертната зала е с отлична акустика. Църквата, построена през 40-те години на XIX век, и добавената през 1900 г. камбанария се намират в съседство, под читалищната сграда. В османската епоха селото е оставено почти на мира, но не е разрешено църквата да се намира на главната улица. Ковачевица, която днес има 30 постоянни жители, е православна, а съседното Горно Дряново – мюсюлманско.
През 70-те години на миналия век в Ковачевица се заселва писателят и драматург Георги Данаилов, а селото постепенно се превръща в своеобразен „Български Холивуд“. Данаилов посвещава на Ковачевица книгата си „Къща отвъд света“ (неиздадена на английски), откъс от която открих в брошура в хотелската ми стая. Това, което един американски автор беше нарекъл „злополучно бинарно противопоставяне“, при което изборът е между задимения и невротичен град и идиличното село, вероятно би било преувеличено за България в комунистическата епоха, но Данаилов очевидно се е влюбил в Ковачевица.
Фестивалът за камерна музика „Неотъпкана пътека“ се установява в селото и близкия Гоце Делчев през 2018 г., а тази година се провежда за седми път, разширявайки дейността си в още две населени места. Председател на едноименната фондация е Лора Чекоратoва – завладяваща пианистка и енергична, любознателна личност, а артистичен директор е съпругът ѝ – виртуозният цигулар Георги Вълчев. Композиторката Добринка Табакова е кръстница на фестивала, член на почетния му борд и първият музикант с композиторска резиденция в селото. Нейната „Родопа“ за цигулка и пиано прозвучава в първото му издание. Предложеното от Табакова фестивално име „Неотъпкана пътека“ е може би логично продължение на „Струнни пътеки“ (String Paths) – заглавието на първия ѝ албум за ECM, който намери хиляди почитатели. То е и подсказка към нейна следваща творба – „Каменна пътека“ (Stone Trail) – зашеметяващ пиано квинтет, който е и първата композиторска поръчка на „Неотъпкана пътека“, осъществена през 2023 г.
Имах възможност да чуя „Каменна пътека“ на предварителен концерт в залата на читалище „Димитър Благоев“ в Добринище в подножието на величествения Пирин, където резултатът беше очаквано впечатляващ. Пиесата е вдъхновена от мозайките в Епископската базилика в Пловдив, богатия с история роден град на Табакова – и изтъкана от чиста геометрия и птичи песни. Птиците се появяват с почти ангелски послания в мистичната, свободна по форма втора част. Големият ми въпрос беше как призивните, камбаноподобни акорди от първата част ще се съчетаят с финала, но отговорът прозвуча в чистата енергия на кодата, съчетаваща по-ранни теми и тайни нумерологични кодове, използвани при проектирането на мозайките. Пропорциите са съвършени, материалът – превъзходно разработен.
Колегите щрайхисти на Чекоратoва са ключови нейни фестивални сътрудници: Вълчев, колегата му цигулар Никола Таков, виолистът Румен Цветков и виолончелистът Александър Сомов, всички блестящи и чувствителни камерни музиканти (на снимката горе Добринка Табакова поздравява Лора Чекоратова). Освен тях в четирите вечерни концерта, на които присъствах, се включиха и сънародничките им Теодора Атанасова (виолончело), Дора Димитрова (цигулка) и Мариана Карпатова (мецосопран).
Началото на концерта в Добринище бе сложено с „Малка нощна музика“, струнния квартет на Моцарт, воден от гост-цигуларя и бивш концертмайстор на Гевандхаус Оркестър Лайпциг Щефан Арцбергер – радостно и вдъхновено изпълнение. Арцбергер, който се запознава с двама от колегите си от „Неотъпкана пътека“ като концертмайстор на Вагнеровия фестивал на Софийската опера, допринасяше с интелигентно фразиране от начало докрай, особено в богатите на орнаменти преходи в третата част.
Карпатова (на снимката долу с Чекоратова), съвършен комуникатор със солидна техника, отговаряше за песенната част. Въпреки неоспоримия си мецосопранов статус, тя притежава значителна сопранова сила и очарова с пиеси на четири езика, започвайки с българска творба. Любовната мъка в „Синеоката“ от Георги Златев-Черкин [по текст на Елисавета Багряна] нямаше как да остане недоловена, дори и без наличен превод. Представените след нея песни от Паоло Тости и Кери Джейкъбс-Бонд може би нямаха оригиналността на Петте гръцки народни мелодии на Равел (поднесени на френски), но изпълнението беше също толкова отдадено.
Концертът в Добринище бе не само манифест за това, което предстоеше в разнообразната и добре балансирана фестивална програма, но очарова и местната публика, голяма част от която никога преди не беше присъствала на класически концерт[1]. Аплодисментите бяха чести и искрени, смехът – отривист, но само когато е уместно; публиката реагираше и аплодираше с възторг при всяка шега в „Moz-art a la Haydn“ на Алфред Шнитке, представена нюансирано (и с подсвиркване) от двама от цигуларите.
Другият съвременен композитор в програмата – който взе участие и като виолист във всички фестивални концерти, в свои и чужди произведения, – беше американецът Кенджи Бънч (Портланд, Орегон). Трудна зима/Holler and Stomp, с фолклорни мотиви от Апалачите, се хареса много на публиката, както заради вглъбеността на първата част, в която пианото е модифицирано да звучи като банджо, така и заради бурния танц във втората. Музиката на Бънч говори директно, разчитайки предимно на диатонични идеи и силна полифония. И „Три мадригала” за пиано трио, и „Виолата гори по-бавно“ (вдъхновена от известния професионален виц) сработиха добре в Ковачевица. Това, което ми липсваше [в творбите на Бънч], е повече конфликт.
Съпругата на Бънч, Моника Охучи (на снимката горе с Чекоратова и Бънч на терасата на залата в Ковачевица, под погледа на Табакова), е блестяща пианистка, напълно способна да се справи с всяко композиторско предизвикателство. [Наред с други пиеси] я чухме в дует с Чекоратова в аранжимента за четири ръце на „Валс“ от Морис Равел. Много повече отколкото при оркестровите изпълнения, човек се пита как инструменталистките ще се справят с все по-засрещащите се индивидуални скорости в тази деконструкция на валса; Чекоратова и Охучи го направиха с размах, който беше удоволствие и да се слуша, и да се гледа – както на Бьозендорфер-а в Добринище с картина на Климт от вътрешната страна на капака, така и, с още по-голяма лекота, на новата Ямаха в Ковачевица (на снимката долу Охучи прави място на Чекоратова за глисандо).
На Ямахата в Ковачевица бяха изпълнени още два големи, късноромантични клавирни квинтета, след този на Табакова, в две последователни вечери. Този на Венсан д’Енди е композиран в края на живота му, през 1924 г., когато д’Енди е на седемдесет години, но може би само очарователните начални и крайни тактове в 5/4 на Скерцото го правят несъвместим с 90-те години на XIX век (което беше първоначалното ми предположение). Първите две части преливат от индивидуалност, докато Andante и Finale са по-генерични, но Охучи в компанията на Вълчев, Таков, Бънч и Сомов поддържаха енергията от начало докрай.
На следващата вечер клавирната роля в квинтета на Франк Бридж беше поета от Чекоратова. Тя сподели, че много харесва пиесата и чува в нея вълшебството на английските гори, но аз откривам френско влияние. Най-добрата тема в това сравнително ранно произведение (първата версия е от 1904 г., преработена седем години по-късно) е втората тема на последната част, която на мен ми звучи като много добър Форе. Поздравления за екипа, че ни представиха творби от двама велики композитори от късния романтизъм, които не бях чувал на живо преди.
За разлика от тях, Моменти от паметта (V) от Валентин Силвестров, поръчана от „Неотъпкана пътека“ в сътрудничество с пет други класически фестивала в различни страни, е проста до степен на опасност. През последните години впечатляващо плодовият и неравномерен украински композитор поставя под въпрос смисъла от такава музика, докато войната унищожава страната му, но ето я, изпълнена от Вълчев, Сомов и Чекоратова с хипнотизираща вътрешна сила, която все пак не я спасява от усещането, че две от седемте части са излишни.
Друго трио, този път струнно (Таков, Цветков, Сомов), неизпълнявано в България, от Анри Лазаров, композитор от български произход, установил се в САЩ, е характерно за своята абразивна музикална епоха (1970), но беше фатално обезсилено от предшестващите го стържещи дисонанси в комичната по германски „Увертюра към Летящият холандец, изпълнена на прима виста край кладенеца от лош курортен оркестър в 7 часа сутринта“ от Паул Хиндемит, представена апетитно с всички разписани от композитора грешки от Арцбергер, Вълчев, Бънч и Атанасова. Обстоятелството, че „оркестърът” решава [да изостави Вагнер и] да премине към валс на Щраус, с който всъщност се справя много добре, предложи още една програмна връзка с валсовата песен в сантименталната поредица на Джейкъбс-Бонд и виенския кошмар на Равел.
Започвайки с комедия, последният концерт в Ковачевица завърши с обяснение в чиста любов към живота – може би най-щастливата камерна творба в програмата – Струнния октет на 16-годишния Феликс Менделсон (на снимката горе). Част от удоволствието беше във възможността да чуем още един силен цигулков глас в лицето на Дора Димитрова (втората отляво). Подобно на Чекоратова и Вълчев, тя е сред талантливите български музиканти, които заминават за САЩ през 90-те години, но се връща в България, за да подпомогне културния сектор в страната си във все още несигурни времена и да подкрепи демократичната кауза – още една възхитителна личност. Музикантите са били повече от доволни от възможността да работят с Арцбергер, който има опит като концертмайстор в родния град на Менделсон – Лайпциг, но истинският удар дойде от виолончелиста Александър Сомов, който започна заключителната фуга с такава енергия, че всички останали в равномерно композираните партии просто трябваше да последват примера му: финалът наистина увенча фестивала.
Всичко това е само част от няколкото незабравими летни дни, които прекарах в планините, където според легендите някога е бродил Орфей. Седмица по-рано щяхме да се печем на 40 градуса и да станем свидетели на горски пожари по близките склонове. Но дъждовете ни спасиха, направиха температурите идеални, след което изчезнаха и разходките бяха многобройни. Добринка Табакова е винаги на линия за ритуален поход в 7 сутринта до наскоро построен параклис високо в боровите гори над Ковачевица; спускането е с възхитителна гледка (Таков на снимката по-горе). Сред другите удоволствия са птиците и пеперудите, обядите с местни ястия на дървени чердаци със също толкова хубава гледка, децата на музикантски двойки, които помагаха с подреждането на сцената и дори български народни танци последната вечер (опитах няколко стъпки, но деветте осми бяха отвъд възможностите ми). Ако търсите най-добрата лятна камерна музика на най-красивото и необичайно място, направете резервация за следващата година скоро. Надявам се да дойда пак.
(С незначителни съкращения. Текстът е публикуван в theartdesk)
Превод от английски Борис Делирадев
[1] Иван Сакарев, кмет на Добринище, връчи на музикантите плакет, отбелязващ първия концерт с класическа музика в стогодишната история на местното читалище. Б.ред.
Дейвид Нис
