Подтикът да напиша тези редове е една празна зала в БТА, независимо че водещи български историци от СУ „Св. Климент Охридски“, БАН и Военната академия „Г. С. Раковски“ бяха свикали пресконференция, за да оповестят две неща: 1) че във връзка със сто и четиридесетгодишнината от Съединението ще се проведе тържествена научна сесия (4–5 септември) в аулата на Алма матер (и то със сериозно международно участие), на която ще осмислят и изрекат редица премълчавани истини около тази паметна дата; 2) че историческата колегия застава зад идеята да се издигне паметник в София на първия владетел в новата ни история – княз Александър I Български, несправедливо изтикван на заден план и често пъти пренебрегван.

Само две медии – самата БТА и БНР присъстваха на пресконференцията (освен „Култура“, разбира се).  

Проф. Веселин Янчев с горчивина бе принуден да отбележи, че щом една инициатива, била тя и академична, идва „отдолу“, а не е под патронажа на президента или на министър-председателя, явно няма шанс да пробие общественото внимание. И че има още време до 6 септември в Пловдив – дата, на която най-първите лица в държавата се чувстват „абонирани“ за медийно участие, за да произнесат предварително подготвени за тях „елейни слова“ – защо, „когато сме съединени – успяваме“ и как „най-българското дело“ е незабравим връх в историята. А в София почти нищо не се случва, сякаш и никога не се е случвало. Все едно, ако цитирам пак проф. В. Янчев, преди век и половина Княжеството се е присъединило към Източна Румелия, а не Източна Румелия към Княжеството! А е ясно, че няма как да е било така. И тук ролята на княз Александър I Български е от решаващо значение.

Въпросът за медийния и исторически разказ за Съединението и въобще за 1885 г. (включително със Сръбско-българската война) обаче си остава. И съм напълно съгласен с доц. Владимир Станев, че той предстои да бъде осветлен и анализиран, защото в неговите подмоли се крият и тъкмо тези „разломи“, които и до ден днешен не могат да се „съединят“. На първо място относно ролята на Русия, но не само.

С течение на годините си давам сметка за някои неща и „от първо лице“. През 1985 г.  стогодишнината от Съединението беше най-сетне „сакрализирана“ – с книги, филми, чествания. За разлика от Деня на независимостта, който така и не настъпи в НРБ до 1989 г. Факт, който също предполага размисъл! С какво „независима“ България пречеше на вече „съединена“ и преди това „освободена“? Познайте, както казва една детска игра, от три пъти…

Но си спомням и друго – за една дискусия по единствената тогава държавна телевизия, когато самозван публицист, претендиращ да е завършил Историко-философския факултет на СУ, с ирония питаше на кое събитие е кръстена улица „Шести септември“ в София – на Съединението или на… транспортната стачка през 1944 г. Сега може да изглежда смешно, но тогава не беше.

Съединението, видяно от Пловдив и от София

С времето събитията от първите дни на септември 1885 г. се превръщат в един от основните жалони на историческата ни памет. До степен, че днес обществото ни започва да възприема 6-и септември като истинския ни национален празник, което означава като алтернативата на 3-ти март.

Допустимо ли е това? Усещате ли как вече се надига вой в определени групи от обществото, та чак до държавния глава? Искат да ни разделят? Да ни скарат? Да ни противопоставят на нашата освободителка Русия?

Ами ако сме разделени и скарани отдавна или ако интересите ни с източния Голям брат са се различавали още тогава? Тогава какво?

Мирната румелийска революция от 1885 г. е наистина уникална с обикновените си герои и всенародния кипеж в Пловдив, Голямо Конаре, Сливен или Чирпан, но и в София и Варна. За да се случи тази българска „нежна революция“, зад нея застават князът-държавен глава, парламентът и правителството, оглавявано от Петко Каравелов.  

Съединението през 1885 г. е прорив на „малката“ в „голямата политика“, един от малкото случаи, в които страната ни не просто постига нещо значимо, но го постига със свои сили, с ясен план и с умела дипломация спрямо Великите сили. Резултатът се измерва с категории като европеизация, свобода и суверенитет.

Второто нещо е, че Съединението се превръща в мит поради особеностите на българската политическа ситуация. „Съединисти“ – поне на теория – в България бол. Включително днес. Защо тогава сме тъй разобщени? Всички повтарят девиза, изписан с големи букви върху фронтона на българския парламент: „Съединението прави силата“. А той може би символизира един непостижим български идеал?

Да не забравяме, че „Съединението ни“ се предхожда от „окуцяването“ на младата българска демокрация. Суспендирането на Търновската конституция – гордостта на новата българска държава – нанася своите поражения и следосвобожденският печат алегорично започва да говори за нея като за „Коста Куция“. Мнозина от най-видните ни политически и културни дейци са принудени да напуснат свободното княжество и да търсят място под слънцето в Източна Румелия. Там в определен период се озовават Петко Каравелов и П. Р. Славейков, Иван Вазов и Константин Величков, Захарий Стоянов и Димитър Ризов.

И именно „единението“ е разделителната линия, маркерът, който отделя едни от други събития. Тези детайли днес ни убягват. А те са важни.

Ако през 1881 г. борбата в Княжеството е за запазването на Търновската конституция, срещу „режима на пълномощията“ и безконтролната власт на руските офицери, то през 1882–1883 г. нещата се променят. В центъра на вниманието е сливането на Северна с Южна България и тук голяма роля безспорно има княз Александър I Батенберг. По инициатива на княза и под опеката на тогавашния външен министър д-р Г. Вълкович в Пловдив започва да излиза в. „Съединение“. Издават го Петър Берковски, Стефан Гешов и Даниил Юруков, отчасти д-р Хаканов и д-р Янколов. Той трябва да подготви румелийците за важната стъпка.

Но скоро в Княжеството руските генерали Соболев и Каулбарс влизат в конфликт и с консерваторите, либералите отдавна са прогонили в изгнание, някои от тях са в Румелия. Д-р Вълкович вече не е външен министър, правителството е от чиновници и руски офицери и така финансирането на в. „Съединение“ е преустановено, той спира да излиза.

Като цяло в Източна Румелия няма политически партии, а има две основни групи, борещи са за властта. Областното събрание се дели на „гешовци“ и „антигешовци“. Това не са измислени наименования, нито политически окарикатурявания. Най-влиятелният политик по онова време в Източна Румелия е Иван Евстр. Гешов, родственик на Евлоги и Христо Георгиеви, човек от сой и много заможен, при това завършил финанси в Манчестър. От втората половина на 1881 г. около него се „групират“ приятели и родственици – д-р Янколов, негов баджанак, Ив. Стефанов Гешов, негов братовчед, д-р Хаканов, зет на Ив. Ст. Гешов. Гешов събира около себе си най-добрите оратори и пишещи – Константин Величков, Ив. Вазов, М. Маджаров, С. С. Бобчев (последните двама впоследствие се сродяват). От всички тези родства и сродства изниква термина „шуро-баджанащина“. В ръцете на „гешовци“ са и „медиите“ – вестниците „Марица“, „Народен глас“, сп. „Наука“.

Второто преимущество на „гешовци“ е категоричната подкрепа на руското консулство. Веднъж седмично руският консул ги кани на вечеринка в дома си и там се „решава“ политиката в Източна Румелия. Стига се дотам, че главният управител на областта Алеко Богориди през 1882 г. се скарва с руския консул Кребел – иска да му напомни, че е „обикновен консул“, докато срещу него е администраторът на Източна Румелия. В крамолата „гешовци“ застават твърдо зад Кребел. Подбуждат цяла група в Областното събрание да гласува дори против кредитите за покъщнина на губернаторския дворец. И на битово равнище удържат победа.

От края на 1882 г. отношенията между Алеко Богориди и руският консул Кребел са окончателно прекъснати. Основна причина е и договорът на руските офицери в румелийската милиция, който той не иска да поднови, желае да ги замени с българи или други европейци. Политиката на император Александър III е обаче категорична – Русия на всяка цена да удържи началническите места в българката войска – в Княжеството, но и в Източна Румелия.

Така българските офицери не могат да напреднат нито в чин, нито в длъжност.

„Гешовци“ застават зад руската позиция, но мнозинството български офицери са против нея. Именно те ще свалят Гаврил Кръстевч, ще обявят Съединението и ще спечелят Сръбско-българската война.

Алеко Богориди има известни прерогативи в тази посока – той назначава директорите (министрите), може да предлага на Цариград издигането на български офицери от румелийската милиция в по-горен чин.

Нещата започвт да се променят с появата на либерални политици от княжеството като Каравелов и Славейков, които са били прогонен и от руските генерали. Те стават естествени съюзници на Богориди.

Тук трябва да кажем няколко думи за „наименованията“ в Източна Румелия, те са важни – и са част от клопките пред разбирането на самото Съединение.

„Гешовци“ са русофили и съответно след 1882 г. противниците им минават за русофоби. „Гешовци“ са консерватори и съответно „антигешовци“, близки до либералите в България, също минават за либерали.

Но ето я уловката. През 1882–1883 г. „гешовци“ обявяват противниците си за „казионни“. И то защото русофобите-либерали поддържат „статуквото“ (опират се на Богориди, за да парират Русия), а противниците им, претендиращи, че някога са издавали в. „Съединение“, започват да се зоват „съединисти“ .

Клопката е голяма и „съединистите“ до 1884 г. наистина минават за съединисти, когато Русия им свива перките, защото подобно действие не било „навременно“. Тутакси следва отлив в подкрепата към тях. Това ги кръщават „лъже-съединисти“. Точно тогава управител на областта става Гаврил Кръстевич, който е туркофил, но и русофил, и много държи на мнението на руския консул.

Така бившите „съединисти“ на практика вземат властта и забравят за всяко „съединение“. Постепенно широки кръгове в Източна Румелия започват да се чувстват излъгани, попарени са и техните усилия, всички тези „гимнастически дружества“, готовността им да станат едно с Княжеството.

Кои са „казионни“ и кои „съединисти“ се разкрива и при първата отпуска на Гаврил Кръстевич в Цариград. Тогава органът на „гешовци“ в. „Марица“ описва неговата почивка на сенчестите брегове на Босфора с такива елейни слова, че потриса всички – тон вече непознат в българския печат и носещ полъха на друга една империя.

Ситуацията в Княжеството също се променя. През март 1884 г. един внушителен митинг в София показва подкрепа за „общото дело“. А министър-председателят Драган Цанков отпуска пари от бюджета на румелийски пратеници, за да направят те обиколка из Европа – да видят как този акт ще се приеме в европейските столици. Нещо, което „гешовци“ само обещават, но така и не правят. Македонските комитети в Княжеството също започват да работят за съединистката кауза – оттам идват фигури като Димитър Ризов и Коста Паница.

Захарий Стоянов също се появява като фигура от румелийските македонски комитети. В тях той влиза като стар поборник. Негова е идеята за тържествено честване на паметта на Христо Ботев в Пловдив (на 19 май по стар стил). Оказва се, че на същата дата бил рожденият ден на султан Абдул Хамид и „гешовци“ забраняват честванията. И дори повтарят грешката си, отменяйки чрез тогавашния пловдивски владика панихидата на Ботев.

Възмущението в Източа Румелия започва да клокочи. Захарий Стоянов, д-р Странски и неколцина други държат речи, има огромни импровизирани митинги.

„Лъжесъединистите“ решават да уволнят чиновниците, които са взели участие в тях – включително съдията Андон Каблешков, родственик на Тодор Каблешков. Уволняват и Захарий Стоянов, който има малка чиновническа длъжност, за да изхранва семейството си. Ала така го подтикват да се отдаде на журналистика. Благодарение на съмишленика му Тодор Гатев започва да излиза в. „Борба“. С този вестник Захарий Стоянов показва всичко онова, което не е могъл да покаже в „Записки по българските въстания“ – как един човек с перото си може да вдигне цяла революция, при това мирна. Румелийската нежна революция. Наричана от някои от противниците ѝ „преврат“, а от други – с италианската дума „пронунциаменто“.

Революция с перо

Вестникът на Захарий Стоянов с нищо не прилича на в. „Марица“. Макар и списван професионално, официозът на „гешовци“ използва кух и претенциозен език с напомпани фрази и самохвалства.

Някогашният котленски овчар и революционер по дух може и да не е ходил никога на училище, но той е самообразовал се и самосъздал се човек с вродена писателска дарба. Скоро вестникът му се изчита от кора до кора, изрази от „Борба“ се повтарят из цяла Румелия.

Той пътем взима фрази от опонентите си и ги прави за смях. Във в. „Марица“ било прието да се пише така: „Ако сведенията ни са верни, симпатичният г-н (еди кой си) е назначен на (еди каква си) длъжност“. Захарий иронизира: „Симпатичният д-р… отишъл да се къпе на Хисарските бани, симпатичният г-н Х. кихнал“. И блъска ли, блъска по „шуробаджанашката партия“, правейки я на бъзе и коприва.

Но не я кара само на сатира. Един брой на в. „Борба“ излиза със статията „Трябва ли да съществува Румелия?“. Отзвукът от статията е огромен, тя предизвиква скандал. Но Захарий Стоянов дълго няма план за действие, продължава да мисли за чети от Балкана, които да превземат областта. Чак през лятото на 1885 г. заедно с Димитър Ризов стигат до извода, че Съединението е възможно само когато войската мине на страната на въстаналите хора.

И от юли-август в. „Борба“ се разграбва, става ясно, че зад Захарий Стоянов и съмишлениците му има обществена сила.

„Външни фактори“ също дават знак за подкрепата си. В края на май 1885 г. английският консул Джонс се обръща към Иван Стоянович, млад съединист, наскоро уволнен от работа, с питането може ли да му снеме два преписа от един доклад на френски. Стоянов се обръща за помощ към приятеля си Никола Генадиев и двамата за няколко дни правят преписите от доклада. В него мистър Джонс доказва пред Форин офис, че румелийският режим пречи на поминъка и на развитието на областта и че двете части на България трябва да се съединят.

Младите хора се питат защо консулът в Пловдив им е дал доклада и защо е писан на френски? Не е ли по-логично консулът на Обединеното кралство да си кореспондира с Форийн офис на английски? Въпроси с не толкова повишена трудност.

Останалото е известно. Известно е как временният руски консул Игелстрьом забранява на „гешовци“ да участват в Съединенито и те се подчиняват. Така събитията ги изненадват.

Незаобиколимият Батенберг

Съединението обаче нямаше да се случи без категоричната подкрепа на Княжеството, което с този акт рискува и собственото си съществуване (както става ясно от поведението на Сърбия и последвалата война).

И този акт нямаше да бъде възможен, ако държавният глава – княз Александър I Български, не беше поел своята историческа отговорност, за която година по-късно е детрониран от русофилите по изрично нареждане на Русия.

Това е историческата истина и тя донякъде обяснява вечното „загърбване“ у нас на княз Батенберг – победата не е негова, а всенародна, за всичко друго е отговорен „швабата“. Затова век и половина по-късно в българската столица няма негов паметник и това сякаш не прави впечатление на никого.  

Отношението към него винаги си остава „двойствено“ – нещо, което е тъжно, да не кажа жалко. Защото той вгражда себе си, за да я има България. И с достойнство се оттегля, да не би Русия заради него да посегне на тази страна, която той обича със сърцето си.

Колко подобни примери има в българската история? И кой друг след него с такова достойнство е заявявал: Аз съм убеден, че в края на краищата Европа ще прозре играта на руснаците, както и моята. Тя ще одобри пътя, по който вървя. Русия допринесе за изграждането на България и това не буди съмнение, както и дължимата ѝ признателност. Ние не го забравяме и за миг, каквото и да казват. Но как да не признаем и на моите поданици да се ползват в разумна мяра от автономията, дадена им от Берлинския договор? Защо трябва да оставим руснаците да завладеят всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация чрез въвеждането у нас на принципите на една изостанала и корумпирана администрация? (в: Емен Кейе, „Българската независимост и княз Александър“, 1910).

Именно той е и дипломатът, който влизайки в Пловдив, успокоява турците в областта, дори посещава джамията. Именно той влиза в контакт с английската, френската и австроунгарската дипломация. Габриел Аното и сър Уилям Уайт (френският и английският посланик в Цариград) искат аудиенция при султан Абдул Хамид и турската армия не влиза в обединена България.

Княз Александър Батенберг е съвсем наясно с тогавашната международна обстановка, обобщена може би най-добре от Рихард фон Мах в „българските бурни времена“: „Русия искаше или зависима, или никаква България. Англия, Франция и малко по-предпазливо Австро-Унгария искаха или независима, или никаква България“.   

Съединението е постигане на българското национално достойнство. Отвъд всякакви „филства“ и „фобства“. За съжаление, често забравяме за това.