Независимо от темата напоследък всеки обществен дебат накрая се превръща в словесна „престрелка“, в която не доминират рационални аргументи, а готовите и клиширани нападки, „наострени“ в социалните мрежи.

Така стана и с предложението за въвеждането на предмет с общото заглавие „Добродетели и религия“ в системата на началното и средното образование: всичко се сведе до „битката“ между защитниците на религията в училище и „либералите“, които са обвинени, че са против възпитанието на децата във християнски добродетели за сметка на „гнилия морал“ на Запада. В крайна сметка въпросът за това дали трябва да се изучава предметът „Добродетели и религия“ в съвременното българско училище отдавна премина границите на експертен разговор за промяна в учебното съдържание и се превърна в медиен и най-вече – политически инспириран дебат, който ангажира в значителна степен общественото внимание. Видяхме шествия „в защита на традиционните християнски ценности“ и контрашествия в защита на светския характер на образованието, а дебатът – ако изобщо можем да говорим за такъв – се издигна до нива, които отдалечават възможността за неговото решаване в интерес на ученика. Затвърждава се усещането, че този дебат служи най-вече за пропагандните цели и реклама на една или друга политическа група. Особено активно беше – и все още е – „фейсбук правосъдието“ по темата, където „консерватори“ и „защитници на българщината“ от „агресията на Брюксел“ раздават присъди срещу „либерасти“, еврогейове“, „безродници“ и пр. За съжаление, тези събития не допринесоха ни най-малко за успокояване на напрежението и създават усещането за прокарването на взето „на тъмно“ решение, на което се търси подходяща форма, за да бъде наложено силово.

Обосновавайки въвеждането на час по религия в училище, министър Вълчев казва: „Идеята е това да бъде час по възпитание, да усилим възпитателната функция в системата. Това става с всички учебни програми, с всички часове, но да имаме и отделен час по възпитание в добродетели, защото целта на всяка образователна система е да направи децата знаещи, но и добри хора“. В унисон с казаното, предложението за новата учебна дисциплина „Добродетели и религия“ получи през април т.г. благословията на патриарх Даниил и главния мюфтия, а в края на юли Комисията по образование и наука към Народното събрание на първо четене гласува пакета от промени в Закона за предучилищното и училищното образование. Под шапката на общото заглавие „Добродетели и религия“ учениците ще могат да избират между варианти: „Религия – православие“, „Религия – ислям“ или „Добродетели и етика“. Предвиждаше се законопроектът да бъде разгледан отново в пленарната зала през септември. От своя страна МОН публикува и публично представи концепция[1] (7 май 2025 г.) за въвеждането на предмет „Добродетели и религии“ (Програма „Добродетели/Етика“). Предметът ще се изучава като ЗИП.

По принцип образованието е консервативна система, тъй като промените в него дават резултат поне след едно поколение, и затова моментните политически, идеологически или манипулативно-реформаторски настроения са по-скоро вредни за него. Проблемът е, че с времето се размива и въпросът за отговорността на „реформаторите“ и тя се търси единствено от потърпевшите, тоест проявява се като публично недоволство от възпитанието и поведението на обектите на образователната политика. Затова прибързаното решение за въвеждането на предмет „Добродетели и религия“ основателно предизвиква безпокойство заради кампанийния си характер.

Връзката между религиозното и етическото е трайно установила се във времето и всяко прибързано решение за налагането насила на ценности, които се основават на екзистенциални нагласи, ще има единствено негативни последици. Не е тайна, че етическата тематика освен практическо има метафизическо и религиозно измерение, а опитът показва, че обучението по етика в съвременното училище може да се използва като алтернатива на религиозното възпитание. Всичко това е знак за сложността при формирането на моралното съзнание на индивида, както и че за неговото изграждане са необходими комплекс от фактори, които да стоят в основата на утвърждаването на определени граждански и личностни добродетели. Затова би било прекалено оптимистично да се предполага, че административното въвеждане на религиозно обучение или обучение по добродетели автоматично ще гарантира желаната моралност на обучавания по тези дисциплини. Пък и да си припомним думите, изказани от Платоновия Сократ: „Никой не може да те научи на добродетел“. Следователно днес е по-важно да поставим на разглеждане и преоценка способността на образователните институции да отговорят на подобно предизвикателство пред образователната практика, с което силово се прави опит да се даде приоритет на религиозното обучение, вместо да дебатираме „да бъде“ или „да не бъде“. Става въпрос за готовността на тези институции да реагират адекватно срещу модели, които поставят възпитанието на ученика в пряка институционална зависимост от религиозни, политически, идеологически или тясно партийни „общностни“ цели. Като имаме предвид това, неизбежно ще стигнем до заключението, че не може да има модерно образование без драстично преосмисляне на политиката за формирането на целите на самия образователен процес и вредата от политически инспирирани намеси в него. Независимо от „добрите“ намерения.

Разбира се, аз в никакъв случай не апелирам към едно тотално и безкомпромисно отхвърляне на изучаването на религиозната тематика в училище.

Християнството, исторически погледнато, може да бъде разглеждано като значимо цивилизационно обединение на култура и религиозна традиция, където религията се е доказала в достатъчна степен като най-значимата, утвърдена във вековете универсална символна форма, която човечеството е притежавало някога. Нейната цел е била да направи съпричастни милиони хора към една абсолютна и универсална откровена истина, която е дала надежда за спасение на света. В основата на тази вяра стои възможността за изграждането на спасителна връзка между личната обособеност и трансцендентния авторитет и която връзка е от съдбоносно значение за човека. Точно затова не бива да се подминават с лека ръка значимостта на нейните послания. „Проповедта на планината“ от Новия завет съдържа универсалната „инфраструктура“ на една етика, която се разбира като откровено възпроизводство, усилване и пречистване на онзи нравствен закон, който човешкият разум дава сам на себе си“.[2]

Вероятно затова една от основните критики на защитниците на преподаването на религия в училище е срещу индивидуалистките представи за формирането на личността в модерното либерално общество. Либерализмът – според тях – който в заблудата си се опитва да насърчи свободата и автономията на индивида, подкопава самите устои на българското общество, които единствено могат да подхранват националните чест и достойнство. Всяка теория, която отчита начина, по който сме исторически, културно и религиозно ситуирани, ще трябва да се противопостави на „атомистичните“ и „индивидуалистичните“ предпоставки и принципи на либералните теории за възпитанието на ученика. Обратно, за защитниците на религията в училище личността винаги се конституира чрез „традиционните ценности“, която ни единяват с другите личности чрез нашата обща националност, култура, език, история и – особено! – религия, а общественият живот функционира с помощта на общи практики, културни традиции и споделено социално единомислие, и следователно те трябва да бъдат уважавани и защитавани. Така индивидуалните ценности на човека се формират в социалния контекст на тези компоненти и се осъществяват чрез общностни привързаности, в които религиозното възпитание играе основна роля. Проблемът обаче идва, когато общностните „традиционни ценности“ (често плод на политическа или националистическа манипулация) и местният „патриотизъм“ се превърнат във водеща образователна и културна цел и тогава всеки опит за прокарването на друга образователна стратегия ще се оценява като „национално незначителна и безотговорна“ и дори като „национално предателство“. Още по-неприятно става, когато за проводник на подобно „патриотарство“ и защита на „българщината“ се използва институцията на религията, която се натоварва – нека си го кажем! – с идеологически функции, за да бъде защитник срещу „прогнилите ценности на Запада“.

За да се избегнат последствията от подобни предизвикателства пред образованието на младите хора и насилственото насаждане от политиците на „традиционни ценности“, маскирани като „религиозно възпитание“, е необходимо изграждането на учебни програми с условието, че отговарят на три допълнителни условия, заложени в самата логика на образованието: 1) че образованието предполага предаване на ценностно неутрално (тоест секуларизирано, деидеологизирано и деполитизирано) знание; 2) че това знание и разбиране не трябва да е статично (т.е. да се разглежда като „единствената истина“), а да води до динамична познавателна перспектива, която да трансформира светогледа на индивида; 3) че образованието изключва всякакви методи и процедури за предаване на знания, ако те нарушават способностите и свободата на ученика за критично осмисляне. Както се вижда, тези условия са ключови за полагане основата на едно демократично образование, в което религиозните ценности и традиция могат да бъдат включени за изучаване не като ЗИП, а като свободноизбираем предмет, според интересите на ученика, като така се уважава правото му на избор и религиозна свобода.

Могат да бъдат изброени най-малко три очевидни противоречия[3], които затрудняват опитите да се постигне последователна и обоснована стратегия в образованието по отношение на религията и религиозните ценности. Не е тайна, че от времето на Просвещението насам един от най-важните модели за формиране на образователното съдържание се основава върху позитивното знание и критичната рационалност, върху осмисляне на границите, обхвата и яснотата на рационалността и представянето, които, макар и да не са напълно противоречащи си с религията и духовността, са в противовес на редица светогледни нагласи в последните. Говоря за приемането на основните положения на вярата: отдадеността на трансцендентното начало и отговорността за действията ни пред Него, с акцент върху сложните и често неясни за неизкушените от тази вяра значения, въплътени в ритуалите и практиките; стремеж към лично ангажиране, духовен опит и път към трансформация на личностните нагласи; приемане на догмите и религиозната власт и т.н. Очевидно е, че принципно позитивистките[4] насоки на образованието са несъвместими с религиозното образование и радетелите му са критично настроени към всички концепции за образование, които се опитват да ги включат – под една или драга форма – в своята програма като част от по-широката концепция за образованост.

Второ, самата идея за образованост още от времето на античната „пайдея“ по принцип включва ангажимент към някаква представа за лично духовно израстване и персонален прогрес. Според модерната версия на либералната концепция за образованието тези търсени качества се разглеждат най-често в контекста на развитието на индивидуална автономия, докато в много постмодерни и неомарксистки концепции те се разглеждат като включващи стремеж за лично или колективно освобождаване от преобладаващи властови форми на контрол с различен характер. И понеже религиозните ценности често са разглеждани като влизащи в противоречие с критичната рационалност, те се приемат за препятстващи постигането на рационална автономия, а много религиозни и духовни практики са разглеждани като един от източниците на несвобода при жените, хората с различен цвят на кожата и други отхвърлени или неравноправни групи.

На трето място, модерното образование често е свързано с ценностите, принципите и практиките на либералните демократични общества и то включва понятия като плурализъм, мултикултурализъм, толерантност, взаимно уважение и разбирателство. Общото влияние на образованието в такова общество трябва да се стреми да бъде подходящо и приемливо за голямата част от неговите граждани. Образованието, което е по-тясно обвързано с религиозните ценности и религиозните практики, обаче често се разглежда като отнасящо се до цели, които не са общи за всички и които в основата си са противоречащи на представата за едно секуларно общество. Освен това либералните демократични общества са основани на автономността и равноправието на гражданите си и формират моралната власт и отговорност в съответствие с разумните решения на отделните лица. За разлика от тях много религиозни и духовни традиции оправдават политическите и моралните решения с позоваване на висши авторитети като свещени текстове, религиозни институции или божествено откровение. В светлината на сложната връзка между религиозното и гражданското в либералните демократични общества могат да възникнат сложни напрежения между образованието за демократично гражданство и образованието, доминирано от религиозните традиции и ценности. Мисля, че тези напрежения могат да бъдат облекчени, ако не и напълно разрешени, чрез проучване на сложните философски въпроси, свързани с тях.

Една такава обща точка на съприкосновение между религия, етика и философия са „крайните“, тоест фундаментални екзистенциални въпроси като: целта на съществуването, произходът на злото и страданието, отчаянието и смъртта; въпросът за висшето благо, за тържеството на живота, любовта и красотата и т.н. В това е всъщност и един от основните аргументи на защитниците на религиозното образование – целта му е да предаде ценността на вярата и религиозните послания на бъдещите поколения, с чиято помощ да улесним решаването на всички тези фундаментални за всеки човек въпроси. Големият проблем тук е, че обучението по религия включва определено историческо отношение към живота, което се основава на вяра в откровеното и е съсредоточено върху понятия като „спасение“, „грях“ или „възкресение“, и в този смисъл всичко се подвежда под перспективата на една история на спасението.[5] В религиозен контекст такова култивиране на духа се осъществява в светлината на конкретни вярвания, практики и цели, изразени например в молитви, медитация и ритуали като част от целенасочено преследване на ясно формулирана идея за „духовно развитие“, чиято задача е съзерцаване и отдаване на трансцендентното. Така най-важните проблеми на човешкото съществуване ще бъдат дискутирани и възприемани само и единствено през филтъра на религиозното. В това, разбира се, няма нищо лошо, ако не беше съображението, че така оставяме настрана и пренебрегваме една голяма част от цивилизационното ни наследство, което е формирало основите на съвременното секуларно общество. Защото – и нека не забравяме това! – по конституция образованието в България е светско. Религиозните и духовни вярвания, ценности и практики тук трябва да се разглеждат като „един от елементите, формиращи духовността“ и следователно като въпроси, които подлежат на размисъл и преоценка. Те не бива да бъдат налагани на всички граждани и техните деца чрез използване на политическа власт или общо образование, което приема за истина дадена религиозна или духовна традиция и се стреми да формира учениците като членове на такава традиция. Либералните демократични концепции за образователната роля на общото образование в училище следва да са в необходимия контраст с тези, които преобладават в общества, където Църква и държава са едно цяло. А върху това би следвало да се замислят всички, които участват в този дебат.

[1]https://hristianstvo.bg/wp-content/uploads/2025/05/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F.pdf.

[2] Роберт Шпеман, За смисъла на обучението по етика в училище, превод В. Кънева (под печат).
[3] Вж. по-подробно: Alexander, H and Т. McLaughlin. Education in Religion and Spirituality. В: The Blackwell Guide to the Philosophy of Education. Ed. by Nigel Blake, Paul Smeyers, Richard Smith, and Paul Standish. Blackwell Publishing, 2003.
[4] Имам предвид философското направление „позитивизъм“, а не придобилото напоследък популярност значение на това понятие като „позитивна нагласа“.
[5] Роберт Шпеман, цит. съч.