Откъс от книгата на италианския изследовател Лоренцо Ботруньо, издадена от Фондация „Комунитас“ по случай 100-годишнината от пристигането на монсеньор Анджело Ронкали в България

Авторът предлага задълбочено изследване на мисията на монсеньор Ронкали в България, основано на многобройни документи, които разкриват достойнствата на личността на бъдещия папа Йоан XXIII, любовта му към българския народ и усилията му за укрепване на междухристиянския диалог по време на престоя му в България. Интерес за читателя ще бъде и страничният поглед, който дава авторът, към значими събития от нашата история, към политическата обстановка и нагласите на българското общество в онзи период.

„Изградените в книгата на Ботруньо образи на личности и факти се основават най-вече на ав­торите на цитираните документи и придават автентичност на изследването. Италианският изследовател изгражда научно издържан и безпристрастен портрет на Ронка­ли и на епохата. В този труд няма да намерите присъщия патос, описващ личност, издигната до почит на църковните олтари. Ще се запознаете с един ревностен християнин католик, верен на доктрината на своята Църква, който по човеш­ки търси възможните пътища на среща. Сред констатациите на главните действащи лица от епохата могат да се срещнат шокиращи за днеш­ния непринуден читател определения и заклю­чения, но те дават обективна картина на отно­шенията, междуцърковни и междудържавни, от­преди сто години“, отбелязва Богдан Паташев в предговора към българското издание.

Скъпи мои братя, кой знае пътищата на бъде­щето? На всяко място в света, където ми се случи да живея, ако някой от България мине нощем край моя дом в жизнено затруднение, винаги ще съзре светилника запален. Похлопайте, похлопайте и няма да ви попитат католик ли сте, или православен: брат от България, достатъчно, влизай, две братски ръце и топло приятелско сърце ще ви прие­мат, за да празнувате.

Монс. Анджело Ронкали (Рождество Христово, 1934 г.)

„Монсеньор Ронкали. Изкуството на срещата“, Лоренцо Ботруньо, превод от италиански Диана Върголомова, Тони Николов, редактор Момчил Методиев, изд. Фондация „Комунитас“, 2025 г.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ДИПЛОМАТ В ОФИЦИАЛНИЯ ЖИВОТ

Вие знаете, че зад гърба си нямам нито оръдия, нито търговски договори, нито финансови или политически интереси срещу България: аз съм само покорен слуга на най-миролюбивия владетел в света, който обаче е пазител на доктрина и дисцип­лина, които струват повече от всяка материална сила и са нерушими. Никой не може да се усъмни в това, че говоря с искрена любов за България.

Анджело Ронкали в писмо до Никола Мушанов, 15 януари 1933 г.

1. Борис и Йоанна: един смесен религиозен брак

Принцеса Джована Савойска, дъщеря на Виктор-Емануил III, крал на Италия, и на крали­ца Елена, се среща за първи път с цар Борис на 25 септември 1927 г. по повод на едно посеще­ние в Италия на българския цар. Малко след това чрез посредничеството на княз Кирил, брат на Борис, и на принцеса Мафалда, сестра на Джова­на, е отправено предложение за брак. В отговор Джована е поискала време, осъзнавайки, че не поз­нава достатъчно Борис: след което не е било известно нищо повече за този брачен проект в продължение на две години. Междувременно на 11 юни 1928 г. българският владетел се обръща към монсеньор Анджело Ронкали с молба да му разясни католическата доктрина относно възможност­та за смесен брак: тъй като Джована е изповядва­ла католическата вяра, а Борис е бил православен. Апостолическият визитатор е останал с много добри впечатления от българския владетел още при първата им среща на 30 април 1925: „Опозна­ването на този млад цар, културен, разумен и с благ характер, поражда в сърцето чувства на въз­хищение и симпатия, които лесно биха могли дори да прераснат в близост. Разбира се, нито дума с него за личния му религиозен въпрос. Ала инте­ресното е, че специално ми говори за сближаване с православните, като по този начин ми позволи да доловя мълчаливото му желание за връщане на не­говия народ към Църквата майка, за да може той да се освободи от сковаващите го вериги“.[1]

По време на разговора от юни 1928 г. апостолическият визитатор разяснява на българския цар, че различието в изповеданието представля­ва каноническа пречка за сключването на брак и че Светият Престол може да даде разрешение само по снизхождение, и то въз основа на две условия, които не подлежат на предоговаряне: осуетяване на опасността за „обръщането“ на католика от страна на некатолика, както и необходимостта цялото потомство да бъде кръстено и образова­но католически.[2]

Натъжен, цар Борис изтъква, че Българската конституция не разрешава престолонаследни­кът да бъде от изповедание, различно от право­славието, и че политическата ситуация в мо­мента не му позволява конституционна ревизия на тази материя: „Политическият и религиозен предразсъдък, отъждествяващ България с пра­вославието е толкова силно вкоренен в душата на страната, че ще са необходими още десетки де­сетилетия, за да бъде преодолян“.^[3]

Изправен пред възражението на Ронкали, спо­ред когото „жест на свобода и на сила в брачната материя, едно „или-или“ (aut aut), наложено на страната, би обезоръжило предразсъдъците и противопоставянията и би се посрещнало благосклонно от народа, който в дълбините си е малко мистичен, но много прагматичен и със сигурност би искал да има много по-благоприятен отзвук по целия свят към личността на Ваше Величество и към България“, цар Борис възразява, че „жест като този би могъл да ми спечели симпатии в чужбина: но тук ще предизвика объркване и надигане на не­чисти елементи, което може да доведе до начало­то на края на България. Ето защо не мога нито да сътруднича, нито да понеса подобни угризения на съвестта […]. Що се отнася до моята лична ситу­ация, вие, монсеньор, знаете и всички знаят, че аз съм се нагърбил с бреме, което не желая, но не съм в положение да го искам или да не го искам. То ми е наложено от други. Нося го като бреме, но не мога да се освободя от него. Що се отнася до полити­ческото ми положение, нямам илюзии за това, кое­то би могло да се случи с мен въпреки добрите ми и честни усилия. Но за мен да остана тук е не прос­то дълг, който Бог изисква от мен да изпълня до­край […] Беда! беда! за България в деня, в който ста­на жертва. Това ще е нейното рухване. Тази страна не ще може да оцелее при републикански режим. Тя е все още твърде слаба: не е готова за това“.

Накрая, осланяйки се на добротата на папата за едно благожелателно изключение предвид особена­та религиозна ситуация, в която се намира, българ­ският владетел, предлага онова, което е в неговите възможности: „Аз мога да се ангажирам единствено с това, че всички дъщери, които Бог би искал да ми даде, ще бъдат кръстени и възпитани католически, но нека ми бъде разрешено мъжките рожби да бъдат въведени в православното вероизповедание“. Ронкали репликира, че „това не отговаря на каноничното законодателство, което изисква от двамата съпрузи да предоставят писмени гаранции, че цялото потомство – universa proles – ще бъде кръстено и възпитано единствено католически“.

Цар Борис определя предлаганото от него ре­шение като „по-малкото зло, през което трябва да се мине, за да се избегнат по-големите злини“, опитвайки се да разкрие преимуществата, които неговото предложение в дългосрочен план би мог­ло да донесе на католическата кауза в България: „Aз също обичам и желая унията на църквите и тържеството на Католическата църква. Но не­щата не стоят така; и не могат да бъдат осъ­ществени непосредствено. България има едва 50 години живот като модерна държава: тя все още се формира като нация. Предстои ѝ да се очисти от множество наслоения от миналото, преди да може да вдиша с пълни гърди въздуха на католи­цизма. Моята личност и моите действия нямат друг смисъл освен работа за доброто на България в трудния период на преход. Ето защо в работата по подготвянето на бъдещето през този прехо­ден период, с оглед на желания мир и на постига­нето на унията на църквите вътре в Католичес­ката църква като задача, не може да мине без благотворната дейност и присъствието на жените от царското семейство – съпруга, майка и дъще­ря – всичките католички, които да допринесат за това! […] И нека се надяваме, че с Божията помощ утре една добра царица, младите княгини, твърди и ревностни във вярата си, биха могли да наложат католическата идея около себе си, което не би ли било пример как за малко години може да се извър­ви един дълъг и утешителен път?“.^[4]

Съдържанието на този разговор, както и чув­ствата и предложенията на цар Борис са били предадени буквално и с точност на Пий XI от апостолическия визитатор в България. На 13 юли 1928 г. Анджело Ронкали е приет на аудиенция от папа­та, който, за да демонстрира благоразположение­то си към начинанията на българския владетел, потвърждава линията, начертана от епископа на Бергамо: „Папата не може да позволи, дори в името на толерантността, смесен брак, освен при условие че всички деца – всички, мъжки и женски, без изключение – бъдат кръстени и възпитани католичес­ки. Светият Отец не пренебрегва преимущест­вата, които би могла да има каузата на католи­цизма в България от присъствието на сестрата, на съпругата и на дъщерите на царя, които са ка­толички; но тези преимущества не биха могли да бъдат цената на едно нарушение, що се отнася до мъжките рожби, на законите на божествено­то право. Няма как злото да бъде позволено заради благата, които биха могли да произтекат от него. Светият Отец напълно отчита изразените раз­мисли относно трудностите да се промени из­веднъж православната религиозна нагласа, нещо, което би следвало да се случва стъпка по стъпка. Тази подготовка не означава обаче, че може да се стигне до компромис от страна на Светия Прес­тол и на върховната учителна власт в нито един пункт на доктрината или на дисциплината. Всеки пункт от нея е свещен и неизменен пред лицето на всички хора и на всички времена“.

Изправен пред перспективите за бъдещо нала­гане на католицизма, очертани от цар Борис, Пий XI утвърждава върховенството на католическата доктрина, основаваща се върху божественото пра­во. Което е повече от показателно, защото ни дава да разберем какво отличава папската дипломация от светската дипломация: това, че нейната крайна цел е salus animarum^[5], че тя не се вълнува от пос­тигането на политически цели или на компромиси, които биха оставили на заден план нейната истина.

Когато научава папското решение, цар Борис се чувства длъжен отново да оправдае своята инициатива: „Моята клета лодка е хвърлена в течението на православието. В един важен момент от моя живот, поради множество най-различни интимни причини, които са ви известни, аз на­правих опит да видя дали мога да спася по някакъв начин религиозната традиция на моето семейс­тво, като я обвържа с религиозната традиция на тази страна за мое лично благо и за бъдещото благо на България. Виждам, че не мога да успея и разбирам, че Светият Отец не би могъл да отго­вори другояче. Аз съм опечален“.

От друга страна, той се отнася с разбиране и благодари за отческия и личен интерес на Светия Отец: „Ако изводите от тези наши практики не съответстват на моите желания, тогава търпе­ние. Не мога да не призная и да не уважа справед­ливостта на принципите, от които се ръководи съвестта на Върховния глава на Църквата“.

Монсенъор Ронкали се надява, че решението на Пий XI ще подтикне владетеля да се сдобие с онази религиозна свобода, която в България е достъпна за всички с изключение на царя, за да дръзне той да отстои позицията си пред своите хора от правителството и в страната. Ала Борис изглежда обезсърчен: православната нагласа още не е готова за това. През декември Ронкали пак отбелязва, че „ако не проявиш малко кураж, няма на какво да се надя­ваш. От друга страна, знам, че правителството е твърде далеч от това да толерира възможността мъжки деца, наследници на трона, да принадлежат към изповедание, различно от православието“^[6].

В резултат на което апостолическият визитатор, от една страна, се възхищава на последова­телността и правилността на решението на Све­тия Престол, а от друга, изразява доброжелател­ните си чувства към българския цар, разкривайки пастирската си грижа, характерна за неговата дип­ломация: „Светият Престол се произнесе по един достоен и едновременно с това изпълнен с доброта начин с оглед на тази трудна материя, който прави чест на неговата традиция, предизвиквайки – кога­то нещата се разчуват – одобрението на всички, католици и некатолици […] И все пак остава чув­ството на огромно съжаление към този млад мо­нарх. От дългите си разговори с него имах усеща­нето за голямото благо, което би могъл да извлече неговият дух от по-честото ни общуване. Цар Бо­рис е по природа щастлив и склонен към оптими­зъм. Но смесеното възпитание, през което е пре­минал, почти абсолютната самота, в която трябва да живее, без всякакъв контакт с католически еле­менти, […], всичко това е довело до формирането на религиозно съзнание sui generis^[7], от което сам той се жалваше един ден пред мен, нещо, което е било неизбежно след отделянето му от католициз­ма: в дъното на което – сам той ми каза – „очевидно ми остава само вярата в добротата и милостта на Господа, Който ще вземе предвид моето лично със­тояние и искреността на моите намерения“^[8].

На 8 януари 1930 г. Борис и Джована се срещат за втори път във връзка с брака на брат на Джо­вана, Умберто Савойски, с принцеса Мария Жозе Белгийска. На следващия ден те си говорят на­саме и българският владетел споменава религи­озните и политическите трудности пред брака.

От мемоарите на италианската принцеса науча­ваме за песимизма на Борис, съзнаващ рисковете, които биха попречили да се осъществи неговото най-голямо желание. От друга страна, той обеща­ва да направи всичко възможно, за да се излезе от безизходицата и добавя, намеквайки за монсеньор Ронкали, че може да разчита на един италиански приятел в София, който му желае доброто“^[9].

Удивително е, че на 3 октомври 1930 г. пресагенцията „Стефани“ обявява за годежа на Борис и Джована: нито едно посолство не е било предвари­телно информирано за съобщението. Апостолическият визитатор в София също не знае нищо: в един доклад до кардинал Еудженио Пачели от фев­руари 1930 г., тоест до държавния секретар, той заявява, че е научил за новината от вестниците и че повече не са се връщали към темата след пър­вото посредничество от лятото на 1928 г.[10]

На 5 октомври 1930 г. Пий XI приема на аудиен­ция Чезаре Мария де Веки ди Вал Сисмон, посланик на Италия при Светия Престол, който го инфор­мира за годежа между Борис и Джована. По този повод италианският посланик се обръща към Све­тия Отец с въпрос дали ако царският брак бъде сключен при същите условия, подписани от прин­цеса Мафалда Савойска и принц Филип Хесенски^[11], той би бил склонен да даде разрешение за смесен религиозен брак. Пий XI отговаря, че за момента не може да стори друго, освен да чака да получи писменото обещание от бъдещите съпрузи и чак тогава би могъл да вземе решение.[12]

Джована Савойска се обръща на 12 октомври 1930 г. към Светия Отец, за да измоли разрешение за смесен религиозен брак, потвърждавайки с под­писа си всички задължения, които се изискват от католическа страна.

Писмото, подписано и от бъдещия съпруг, което съдържа и личните му гаранции, е било съп­роводено и от молба сватбата да бъде извършена в папската базилика в Асизи от мотиви за лична преданост. Посочена е и датата на венчаване­то – 25 октомври 1930 г., ден след годишнината от брака на краля и кралицата на Италия. Въп­росът изглежда приключен, и то с пълен успех за Светия Престол.[13]

Ето защо Франческа дела Салда формулира хипотезата за възстановяване на преговорите в периода след подписване на Латеранските споразумения. В тази перспектива помиряването между Италия и Светия Престол е могло да дове­де до взаимно и благоприятно успокоение, включително по българския брачен въпрос. Царският брак би подобрил връзките с Италия и би засилил фашистките амбиции на Изток. Изхождайки от тези съображения, Бенито Мусолини лично се об­ръща към кардинал Гаспари, за да се намери реше­ние по този въпрос.[14]

Тъй като не откриваме нищо по този повод в архивите на Светия Престол и на италианското външно министерство, може да се приеме, че не е имало никакво споразумение и никаква промяна в ситуацията от юли 1928 г. – датата на папско­то произнасяне по тази материя – чак до октом­ври 1930 г., когато бъдещите съпрузи подписват всички документи, изискващи се от Кодекса на каноничното право.

През цялото това време апостолическият визитатор в България е само свързващо звено между Пий XI и цар Борис.[15] И не е бил посредник, въпреки че в спомените на принцеса Джована че­тем, че „трудностите от католическа страна бяха изгладени благодарение на добрия папа Йоан, чиято памет аз почитам с благодарност“^[16]. Бъ­дещата българска царица допуска, че прелатът от Бергамо е изиграл активна роля в случая и е съдействал за смекчаването на твърдата като­лическа позиция и непреклонността на папата.[17] Всъщност Андрей Ляпчев, председател на българ­ския Министерски съвет, дава на апостолическия визитатор да разбере, че е склонен на всичко, за да разреши трудностите от религиозен порядък, изникнали пред бракосъчетанието. Ронкали не е бил очарован: „Казах, че наистина съм чувал да се говори в Италия, а и в България за този брак и че оценя­вам деликатността, с която ми се позволява да избегна пряко въпроса. С оглед на сърдечното ми отношение към личността на царя нищо не би ме зарадвало повече, ако можех да направя всич­ки доволни, но тъй като чувствата трябва да се направляват от главата и от принципите, то в настоящия случай, където трябва да се съблюда­ват свещени принципи, ми се струва необходимо всеки да съдейства в максимална степен, за да се стигне до съвкупност от обстоятелства, коя­то да доведе до доброто решение, и няма как да се изисква от Католическата църква, една светов­на институция, нещо, за което Православната църква също не е склонна да отстъпи“^[18].

На българите им убягва, че от католическа страна не биха могли да съществуват различни възприятия или различни тълкувания в материя­та на каноничното право^[19]: през 1930 г. монсенъор Ронкали съобщава, че „в последния разговор, който имах с министър-председателя Ляпчев през август миналата година, на раздяла той ме запита дали новият държавен секретар би могъл да е на друго мнение от своя предшественик кардинал Гаспари относно трудностите около брака на принцеса Джована. Аз се върнах, за да му заявя отново оно­ва, което съм му обяснявал многократно, а именно, че в тази материя няма лични становища, а става дума за католическата доктрина от гледна точка на божественото и основополагащо право“^[20].

Апостолическият визитатор не посредни­чи на българския царски двор; изказва съжаления относно липсата на кураж на владетеля, но не възнамерява пряко да му влияе: „тъй като кръв­та вода не става, то нищо не би било по-приятно за мен от осъществяването на тази сватба, тъй като съм чувал само добро за принцеса Джована и бих могъл да кажа само добро за Негово Вели­чество цар Борис. Но когато става дума за сът­рудничество, за да може тази сватба да стане, не трябва да се забравя, че аз не съм представител в България на царския двор на Савоя, а на Светия Престол, и че като апостолически визитатор имам точно определени задължения, които не са обвързани с лични проблеми и лични предпочи­тания в брачната материя. И накрая, влиянието върху държавните мъже и общественото мнение в България е по-скоро в полето на италианската дипломация“^[21].

За българския царски двор не е имало друга алтернатива освен окончателното подписва­не на условията според Кодекса на каноничното право. От друга страна е ясно, че подобно реше­ние е могло да се вземе единствено въз основа на споразумение между цар Борис, правителството и Светия Синод.[22] Не че Светият Престол не е имал страхове за бъдещето: обещанието да бъ­дат кръстени и възпитани като католици по­томците на царската двойка най-вероятно е щяло да бъде пренебрегнато с оглед на Българска­та конституция.

Непосредствено преди царската сватба мон­сеньор Ронкали има среща с Андрей Ляпчев, който го уверява: „Решението на царя […] не е повлияно от никакво споразумение или компромис – нито с правителството, нито с когото и да било. Що се отнася до Българската конституция – ми каза той – днес не се повдига този въпрос и нито ще се поставя през следващите години. Царят ще бъде верен на религиозните обязаности, поети от неговата годеница: по този начин Провидението ще му помогне да не наруши Конституцията“^[23]. След което апостолическият визитатор държи да подчертае, че не проявява никаква враждеб­ност към българския Свети Синод, а българският политик споменава за първи път възможността Православната църква да даде благословение на младоженците след тяхното завръщане в Бълга­рия: „Моля Ви, монсеньор, да не се противопоста­вяте, ако и те искат да дадат благословение на младоженците, за да се впечатли народът, кой­то малко разбира от тези неща и гледа нещата отвън“.

Този въпрос или впечатлението, което про­извежда сред народа благословението, дадено на съпрузите, впоследствие ще изиграе решаваща роля в развитието на историята. Понеже царска­та двойка е обещала да не прибягва до друго служе­ние в бракосъчетанието, различно от католическото^[24], „е било абсолютно необходимо да се нап­рави така, че благословението, което Православната църква ще даде на владетеля, да не изглежда като подновяване на брачната церемония, което би развалило пред очите на целия свят сериоз­ността, която царят и народът заслужават при едни толкова деликатни и тържествени обстоятелства“^[25]. Затова папският представител дър­жи задължително да уточни тези особености на православния брачен ритуал, които са абсолютно недопустими: размяната на короните, обикалянето около малката масичка и отпиването на вино от бокала. Министър-председателят го успокоява и препотвърждава волята на Светия Синод да извърши кратко благословение и само толкова.

И все пак монсеньор Ронкали продължава да не се доверява на Светия Синод, както става ясно от писмо, написано ден преди сватбата: „Разби­рате, че подобен успех, какъвто Светият Прес­тол постига чрез тази царска сватба, предполага особено внимание, така че плодовете, на които се надяваме да бъдат наистина in aedificationem (за съзидание), а да не стане така, че малките недос­татъци да компрометират всичко още в първи­те дни след сватбата. Засега всичко върви доб­ре; но е ясно, че дяволът ще пусне в ход всичките си умения, quaerens quem devoret^[26]… Утре ще бъде бракосъчетанието в Асизи. Клетите православни са огорчени, имам предвид религиозните водачи, които се чудят накъде да се извъртят. Със си­гурност ще има трудности. Направих всичко възможно да ги предотвратя и сърцето ми е щаст­ливо, каквото и да се случи“^[27].

Цар Борис Български и принцеса Джована Савойска се свързват в брак по католически обред на 25 октомври 1930 г. в Асизи, в главната базилика „Св. Франциск“.^[28]

Безпокойството на апостолическия визита­тор спрямо предстоящата православна церемо­ния по благословението на съпрузите ясно про­личава в дипломатическите доклади и се дължи на това, че тя ще дойде след католическата венчавка: „Най-голямо притеснение за мен беше ес­теството на церемонията по благословението на съпрузите, която щеше да се проведе в храма „Св. Александър Невски“ след пристигането им в столицата. Във вестниците се пишеха всевъз­можни работи около подготовката по церемони­ята и най-вече наблягаха на ритуала: размяната на короните, обиколката около масата, отпиването на вино от бокала – част от обичаите на тази страна, които предизвикваха най-голям ин­терес в очите на невежия български народ, дър­жащ на формалностите“^[29].

От друга страна, той получава множество уверения, които бързо предава на Пачели: право­славният Св. Синод, българското Министерство на външните работи и на вероизповеданията, както и Италианската легация твърдят, че це­ремонията в София, без каквото и да е обновя­ване на брачния съюз от Асизи, ще представлява най-обикновено благословение съгласно право­славния ритуал и то ще се извърши, за да донесе видимо удовлетворение в очите на българския на­род, който е преимуществено православен.

Съгласието на Светия Синод обаче предизвик­ва подозрение. Трудно от православна страна би могло да се допусне толкова голям дипломатически успех на Апостолическия престол, още повече че с един католически наследник на трона би могло да се стигне до разпространението на католицизма по династичен път:

„Обзеха ме съмнения поради новините, прис­тигащи тези дни, според които са се разразили резки разногласия вътре в Светия Синод, който, не можейки да намери логиката, с която да реши вътрешните си противоречия, в крайна сметка заявява, че Националната църква обгрижва народа и тъй като интересите на България правят целесъобразен този брак, тогава не стои въпросът дали те го благославят, или не. Основната грижа на митрополитите е да не се изложат пред на­рода. […] Не може да се отрече и че продължават да кървят раните поради приетите условия за сватбата, най-вече що се отнася до престолона­следника. И това е разбираемо, като се има пред­вид ориенталският манталитет, некултурен и затворен във византийски предразсъдъци“^[30].

Три дни преди церемонията в София монсенъор Ронкали се обажда по телефона на Андрей Ляпчев, който се произнася по следния начин относ­но православното благословение: „Церемонията няма да започва наново, а само ще бъде продълже­на и допълнена, накратко казано, за да се удовлет­вори народът, и тя ще е съвсем кратка“. Как­то отбелязва Матео Луиджи Наполитано, тя ще бъде „православна церемония като продължение и допълнение на католическия брачен ритуал. Дори при тези думи на Ляпчев Ронкали би трябвало да е заподозрял, че ще бъде изигран от българите“^[31].

На 31 октомври 1930 г., датата, на която съп­рузите се завръщат в България, се случва тъкмо онова, от което се опасява Ронкали: благословението, извършено в православната катедра­ла, бива съпроводено от песнопения и молитви и най-вече от размяна на короните и отпиване на вино от бокала.[32] Така церемонията се превръща в очите на българския народ в едно подновяване на брачното съгласие.[33]

[1] Апостолическа визитация в България. Бележки и предложения № I, 19 май 1925, ACO, Oriente, Delegazione Apostolica in Bulgaria, pos. 884/28, doc. n. 6, p. 4. Акцентът върху „личния религиозен въпрос“ на царя очевид­но препраща към факта, че Борис, кръстен католик, е бил принуден да премине в православието през 1896 г. поради външнополитически съоб­ражения от страна на неговия баща княз Фердинанд. Виж по-горе, глава I, § 3. През февруари 1928 г. Ронкали докладва, че „Царят не спира да ми повтаря с множество думи, че моето присъствие тук е драгоценно, доказателство за което са големият такт и голямото благоразумие, с което през изминалите три години, и то в една толкова трудна по­зиция, аз браня и спасявам католицизма в България, и нека продължа­вам така, защото всички са доволни, дори Светият Синод е притъпил атаките си, затова нека продължа да поддържам добри отношения с всички и т.н., и т.н., и т.н., и множество други неща, което е ненужно да повтарям. Доколко е вярно всичко това? Лично аз не го вярвам мно­го. Но във всеки случай може би е добре да скъсам това писмо, за да не сметнат някои, че се опивам от комплиментите“ (Ронкали до Боргонджини Дука, 17 февруари 1928 г., ASV, Arch. Deleg. Bulgaria, b. 4, fasc. 1, f. 110).
^[2] Ето и съответните канони от Кодекса на каноничното право: „Кан. 1060 – Църквата най-строго забранява брака между две кръстени лица, от които единият е католик, а другият принадлежи към еретическа или схизматическа секта: в случая има опасност за обръщане на ка­толическия съпруг и на потомството, затова бракът е забранен от божествения закон. Кан. 1061 – 1° Църквата не разрешава бракосъче­тание от смесена религия освен по снизхождение, ако: 1) За това има сериозни и оправдани причини. 2) Некатолическият съпруг даде гаран­ции, че няма опасност католическият съпруг да бъде подложен на об­ръщане, като и единият, и другият съпруг трябва да дадат гаранции, че цялото потомство ще бъде кръстено и възпитано католически. 3) Moralis habeatur certitudo de cautionum implemento (Моралът се осигурява чрез даването на гаранции). II° Гаранциите трябва да бъдат осигурени в писмен вид. Кан. 1062 – Католическият съпруг е задължен разумно да съдейства за обръщането на некатолическия съпруг. Кан. 1963 – I° Във връзка с полученото от Църквата снизхождение за сключването на смесен религиозен брак съпрузите не могат нито преди, нито след брака, сключен от Църквата, да прибягват лично или задочно до услу­гите на некатолически свещенослужител, който по време на свещена церемония да сключи наново или обнови брачното съгласие“ (Legislazione canonica della Chiesa cattolica circa i matrimoni di mista religione. Dal Codice di Diritto Canonico, ASV, Arch. Deleg. Bulgaria, b. 14, fasc. 2, f. 109).
^[3] Ронкали до Пий XI, 15 юни 1928 г., AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, f. 8.
^[4] Ронкали до Пий XI, 15 юни 1928, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, f. 11.
^[5] Спасението на душите (лат.). Б.пр.
^[6] Ронкали до Гаспари, 24 декември 1928, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, f. 29. Отчитайки факта, че българската страна може да разчита само на акт на снизхождение от Светия Престол, в една вътрешна за­писка на Държавния секретариат се прави опит да се очертае решение, което, зачитайки католическата доктрина, ще позволи на българския цар да спази обаче конституционните предписания. След като се изтък­ва отново, че Апостолическият престол не може да отстъпи от услови­ето за католическото възпитание, се добавя следното: „Най-голямото препятствие в настоящия случай се съдържа в член 38 от Конститу­цията, който казва: „Царят не може да изповядва друга религия освен православната религия“. Излиза, че само царят, но не и неговите синове, трябва да бъде православен. Но Негово Величество тълкува цитирания по-горе текст в смисъл, че неговите синове трябва официално да при­надлежат към православието и добавя, че ще са необходими „много десе­тилетия“ преди да се промени в католически смисъл този член. С тази цел би било необходимо Негово Величество да интерпретира (ако е възможно) член 38 така, че само царят да бъде православен. Следователно той би могъл да обещае, че ще възпита като католици своите синове, а с времето да извоюва промяна на Конституцията, така че първородният син, който стъпи на трона, да не бъде принуден на отстъпничество“ (Nota sui matrimonimisti, [s. d.], AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, f. 69).
^[7] Своеобразно (лат.). Б.пр.
^[8] Ронкали до Пий XI, 28 юли 1928, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, ff. 23–24.
^[9] Вж. Giovanna Di Savoia, Memorie…, cit., pp. 71–72.
^[10] Вж. Ронкали до Пачели, 5 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, ff. 48–49.
^[11] Мафалда Савойска, католичка, се омъжва за Филип Хесенски, про­тестант, на 23 септември 1925 г. Светият Престол дава разрешение за сключването на този смесен религиозен брак, предвид обещанието, дадено от италианската принцеса и подписано от бъдещия съпруг, според което те се задължават да кръстят и възпитат католически евентуалното си потомство.
^[12] Вж. Де Beku до Мусолини, 5 октомври 1930, ASMAE, Ambasciata presso la Santa Sede, busta 2, fasc. 4. В доклада за аудиенцията на министър-пред­седателя при папата прави впечатление как посланик Де Веки, само една година след сключването на конкордата, използва не съвсем поч­тителни изрази спрямо фигурата на папата: хвали се колко елегантно му е затворил устата и определя речта на папата като „обичайното свистене на една тенджера под налягане“.
^[13] Ето как монсеньор Ронкали съобщава това на българския еписко­пат: „Можах да видя с очите си в ръцете на папата декларациите, подписани от царските съпрузи, с които те напълно приемат клау­зите, предписани от Кодекса на каноничното право (Кан. 1061). Делата в Рим от страна на правителството бяха уредени малко прибърза­но, което предизвика известно недоумение у Светия Отец, особено по пункт трети от член 1061, който гласи: Moralis habeatur certitudo de cautionum implemento (Моралът се осигурява чрез даването на га­ранции). Всъщност тук в София не бе поето никакво задължение за сключения договор, за да се окуражи царят. Министър-председателят Ляпчев, който единствен заслужава похвала за сключването на този брак – и остави дълго време да се надига вълната на народен ентусиазъм – прояви дълбока искреност и най-сетне окуражи царя, който на свой ред вече можа по-смело да поеме своите задължения. Въпросът с Конституцията изглежда отложен sine die (безсрочно). И той не е толкова спешен за разрешаване. Докато престолонаследникът отго­вори на условията да наследи баща си – а има поне 20 години преди това да се случи – много вода ще е изтекла […] Но някои от Светия Синод […] си намират пречки. Ето защо трябва да се действа с мно­го разсъдливост и благоразумие“ (Ронкали до Теелен, 20 октомври 1930, ASV, Arch. Deleg. Bulgaria, b. 14, fasc. 2, f. 161).
^[14] Franceska Della Salda, Obbedienza e pace…, cit., p. 98–100.
^[15] Според Марко Ронкали на монсеньор Боргонджини Дука се е падна­ла задачата да припомни на италианската принцеса предписанията на каноничното право и да съгласува с нея задълженията (виж Marco Roncalli, Giovanni XXIII…, cit., pp. 210–211). Но на практика първият апос­толически нунций в Италия се ограничава само с това да присъства на брачната церемония в Асизи и да я опише в доклад до кардинал Пачели (виж Боргонджини Дука до Пачели, 30 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, ff. 10–12).
^[16] Giovanna Di Savoia, Memorie…, cit., p. 72. Хипотезата се поддържа и от Andrea Riccardi, Angelo Giuseppe Roncalli, un diplomatico vaticano…, cit., p. 190.
^[17] Възможно е нейният бъдещ съпруг да ѝ е внушил това.
^[18] Записка на Ронкали след посещението при Ляпчев, 7 април 1928, ASV, Arch. Deleg. Bulgaria, b. 14, fasc. 1, f. 28v.
^[19] Много показателно е, че още през юни 1928 г. монсенъор Ронкали предусеща и описва почти със същите думи папското решение за ус­ловията на смесения брак.
^[20] Ронкали до Пачели, 5 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, f. 48v.
^[21] Ронкали до цар Борис III, 12 декември 1928, ASV, Arch. Deleg. Bulgaria, b. 13, fasc. 1, f. 19. На Ронкали е изпратено мнението на принц Умберто Савойски, според когото „Всички ние в семейството, моите родители, сестрите ми, аз, ще бъдем много щастливи от този брак. Но естест­вено, при условие че всичко се извършва според църковния католически закон. Джована, макар и добре разположена към цар Борис, ясно заяви, че би предпочела да се затвори в манастир, отколкото да се омъжи извън или срещу предписанията на Светия Престол. Ето защо би било добре – продължава принцът – да се въздейства върху обществено­то мнение и хората от българското правителство и да им се покаже колко те вредят на страната си, затваряйки своя цар и оковавайки самите себе си във веригите на една Конституция, която им отне­ма всяка възможност да излязат навън и да подишат чист въздух. В тази работа по убеждаването за сключване на въпросния брак много би могъл да помогне апостолическият визитатор монсеньор Ронкали, за когото знаем, че е уважаван и почитан в България“ (Ibidem).
^[22] Бъдещата българска царица признава в спомените си, че „най-го­лемите трудности вероятно идваха от православния клир в София“ (Giovanna Di Savoia, Memorie..., cit., p. 72).
^[23] Ронкали до Пачели, 18 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, f. 3.
^[24] Виж Джована Савойска до Пий XI, 12 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 9, f. 55.
^[25] Ронкали до Пачели, 18 октмври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, f. 3.
^[26] Търсейки кого да погълне (лат.). Б.пр.
^[27] Ронкали до дон Пиетро форно, 24 октомври 1930, cit. in Cristina Siccardi, Giovanna di Savoia…, cit., p. 101. Дон Форно е бил негов сътруд­ник в историческите проучвания, отнасящи се до апостолическото посещение на св. Карл Боромей в Бергамо.
^[28] Отец Антонио Мария Рисо, кустодий на базиликата „Св. Франциск“, отслужва брачната церемония в присъствието на деветима братя монаси от български произход. Там присъстват, освен италианската кралска фамилия и българското царско семейство, голяма част от ев­ропейската аристокрация (Бурбони, Хесен, Батенберг, Вюртемберг), председателят на италианския Министерски съвет Мусолини, бъл­гарският министър-председател Ляпчев и апостолическият нунций в Италия монсеньор Франческо Боргонджини Дука. За широкия отзвук от церемонията виж Боргонджини Дука до Пачели, 30 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, ff. 10-12.
^[29] Ронкали до Пачели, 29 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, f. 13r.
^[30] Ронкали до Пачели, 29 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, ff. 13v-14r.
^[31] Matteo Luigi Napolitano, L’Oriente cristiano visto da Sofia…, cit., p. 95.
^[32] Според разказа на монсеньор Ронкали „беше извършено така на­реченото „обручение“, което отговаря на сгодяване. Бяха отправе­ни въпроси и имаше отговори на съгласие, бяха разменени пръстени и други неща, принадлежащи към ритуала на светото тайнство. По същия начин брачните корони не останаха на главите на царските съпрузи, а бяха вдигани и кръстосвани пред тях. Извърши се и обикалянето около масата. Царските съпрузи стояха безмълвни: царят имаше недоволен вид: царицата бе видяна на два пъти да плаче – не изглеждаше да е от емоции: когато ѝ предложиха да пие от бокала, тя се поколеба за миг, докато царят не я окуражи“ (Ронкали до Пачели, 31 октомври 1930, ASV, Arch. Deleg. Bulgaria, b. 4, fasc. 1, f. 208).
^[33] Прелатът от Бергамо държи да съобщи във Ватикана, „че е било за­белязано и се е коментирало с респект как апостолическият визитатор е отишъл на гарата, за да посрещне царските съпрузи заедно с Минис­терския съвет и с православния архиепископ на София, как е разговарял фамилиарно с царя, а после си е тръгнал, без да участва в останалите прояви. По същия начин католическите епископи са били официално поканени на церемонията в църквата – този път правителството е поканило и монсеньор Куртев, – но те са блестели с отсъствието си там, където са били представени главите и на останалите вероизпове­дания: арменци, мюсюлмани, евреи, протестанти“ (Ронкали до Пачели, 31 октомври 1930, AA.EE.SS., Bulgaria, pos. 13 (P.O.), fasc. 10, f. 16v).

Лоренцо Ботруньо