„Седемте стълба на мъдростта“, Т. Е. Лоурънс Арабски, превод Невяна Розева, издателство „Софи-Р“, 2002 г.
Актуалността по особен начин се сплита със света на идеите, често предусещащи и предначертаващи бъдещето. Пламъците над Палестина и споровете около (не)възможността да се изгради палестинска държава ме подтикнаха да се върна към препрочита на една книга, на която попаднах още на младини. Тогава мемоарната книга „Седемте стълба на мъдростта“ (1926) ме впечатли с авантюристичния си дух, но днес цели пасажи от нея звучат наистина впечатляващо. Независимо че ходът на събитията проваля жизнените стремежи на автора, който бленува създаването на „Панарабия“, докато с разпада на Османската империя Великите сили трайно „администрират“ Ирак, Сирия или Палестина. И то за десетилетия, ако не и за столетие напред. Така на практика се създават днешните арабски национални държави – с всички недъзи на изкуствените граници, начертани след края на Първата световна война по плана Сайкс-Пико (1916). Проект, който дългосрочно минира бъдещето на Близкия изток и подтиква автора на тези редове – Т. Е. Лоурънс (1888–1935) – да потъне дълбоко в меандрите на философията на историята:
Безкрайната битка притъпи у нас грижата за своя и за чуждия живот. Ние равнодушно търпяхме въжето, метнато на врата ни… Всеки ден отнасяше някого, а останалите живи разбираха, че те не са повече от мислещи кукли в театъра на Господа Бог. Наистина нашият Надзорник беше строг и безмилостен към нас, докато изранените ни нозе все още можеха да ни носят напред. Слабите завиждаха на онези, чието изнурение ги осъждаше на смърт, тъй като успехът изглеждаше толкова далечен, а поражението толкова близко и неизбежно, че щеше да ни освободи от грижите. Постоянно живеехме ту в напрежение, ту в упадък; ту на гребена на вълната, ту повлечени от нея. Изблиците на безсмислена жестокост, извращението, въжделението – всичко това беше толкова повърхностно, че напълно не ни вълнуваше: законите на морала, призвани да ограждат човека от всички тези напасти, се превърнаха за нас в невнятни сентенции. Усвоихме това, че болката може да е нетърпимо остра, печалта – твърде дълбока, а екстазът – твърде възвишен за нашите тела, обречени на погибел, за да си струва да мислим за това. („Седемте стълба на мъдростта“)
Лоурънс Арабски, както скоро ще стане известен по цял свят, държи на място – а не само по прочетеното в западните библиотеки – да си изясни кои са арабите и какви са възможностите в Близкия изток да се изгради техен политически проект извън хватката на Османската империя:
Названието „араби“ на този „синтезиран“ народ година след година бавно, но постепенно променяше своя смисъл. Някога наричали арабите „аравийци“: имало страна наричана Аравия. Съществувал е език, който наричали арабски, това е бил език, говорен в Сирия и Палестина, Месопотамия, както и на големия полуостров, наименуван на географските карти Арабски. До арабските завоевания тези области са били населявани от различни народи. Наричаме ги семитски, но (както става с повечето научни термини) това е неправилно. Обаче тези езици – арабският, асирийският, вавилонският, финикийският, древноеврейският, арамейският и сирийският – са били тясно свързани и сведенията за тяхното взаимно влияние, даже за общия им произход, потвърждават нашето знание. И ако обликът и обичаите на различните арабоезични народи от Азия имат различия, то те наподобяват малките разлики между главичките на мака, който е засят в някое обширно поле, и в основни черти са доста сходни. („Седемте стълба на мъдростта“)
Преди 1989 г. „Седемте стълба на мъдростта“ се намираше изключително трудно и се продаваше доста скъпо в някогашните държавни антикварни книжарници. Спомням си, че моят екземпляр от книгата (издадена през 30-те години в библиотека „Златни зърна“) беше доста разпокъсан и с дефектни страници. Липсваше и каквато и да било информация за автора – кой е той и какво е станало с него. Смътно се ориентирах тогава и в посланието, което самото заглавие на книгата носеше – пряк цитат от „Притчи Соломонови“ (9:1): „Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба“. В интерпретацията на Лоурънс Арабски тези градове са Кайро, Смирна Константинопол, Бейрут, Алепо, Дамаск и Медина. Отначало той смята да пише „биография“ на „седемте велики градове“, но в началото на Първата световна война променя намерението си и изгаря черновата. Една от поредните странности в живота на този човек, от който се губят цели периоди – въпреки множеството биографии (на Малкълм Браун, Джон Мак или Сюлейман Муса), документалните филми или биографични саги като четиричасовия игрален филм „Лоурънс Арабски“ на Дейвид Лийн от 1962 г.
Ала защо все пак Т. Е. Лоурънс става Лоурънс Арабски, кое толкова го привлича в живота на хората от арабската пустиня? В един от предговорите към книгата на неговия живот намираме частичен отговор:
Аз, чужденецът, неспособен да мисля нито като тях, нито да споделям бляновете им, но изпълнен от чувството за дълг бях изпратен при тези араби, за да ги водя напред и да ги поддържам във всичко, което би било от полза за Англия и нейните интереси. Но дори и да не ми бе дадено да постигна техните нрави и характер, единственото, което ми оставаше, беше да избягвам всякакви търкания в общуването с тях, да не влизам в разногласия и да не ги подлагам на критика, а заедно с това да увеличавам негласното си влияние. Разделяйки техните мъки и тегоби, аз станах за тях свой, без да съм техен апологет или адвокат. И сменяйки старото си сако с екзотичните одежди на хората от пясъчната пустиня, ми се струва, че напълно мога да вляза в ролята на страничен наблюдател на събития, част от театъра на нашия живот.
Може би тук е разковничето за интереса към некоронования „принц на Арабия“, към тази неординерна личност? Заради всичко това, включително и последните му дни, обвити в тайна.
* * *
На 21 май 1935 г. на едно селското гробище в графство Дорсет не друг, а Уинстън Чърчил е застинал в скръб пред един пресен гроб, на чийто кръст е изписана само фамилията Шоу заедно с годините на раждането и смъртта. Хората от околността са смаяни от тази почит пред гроба на един най-обикновен офицер, загинал наскоро от черепно-мозъчна травма, след като катастрофира на един завой и неговият мотоциклет с кош се обръща. Година по-късно тленните останки на офицера Шоу са пренесени в катедралата „Сейнт Пол“ в Лондон, където е погребан адмирал Нелсън и други британски национални герои. И отново Уинстън Чърчил държи затрогващо надгробно слово, в което казва: „В лицето на Лоурънс ние загубихме един от най-великите хора на нашето време. Надявах се да го убедя да се върне на активна служба и да заеме ръководна длъжност в смъртоносната битка, надвиснала над нашата страна“.
Кой все пак е този „принц на Историята“? Едни продължават да твърдят, че е бил шпионин, за други е авантюрист самозванец, за трети – гениален пътешественик и писател.
От малкото, което знаем, си струва да се отбележи, че Томас Едуърд Лоурънс е роден през 1888 т. в Тремадок, Северен Уелс. В земята на келтите, от които е наследил проницателността си, вкуса към дълги пътешествия и авантюристичния си дух. Надарен с колосална енергия, той е изключително дребен на ръст, висок е около 1,60 м, а много държи да се откроява и да бъде забелязван.
Лицето му е енергично, погледът на сините очи е студен като стомана. Интелигентността му е безспорна и поразяваща. Един негов съвременник пише, че на двадесет годни той вече бил прочел и разбрал всичко. Учи в Оксфорд, живее с класиката, страстен читател е на Омир и Ксенофонт и което е още по-интересно – негов кумир е Наполеон, чийто мираж към Изтока явно споделя.
На двадесет и една години напуска добрата стара Англия и с велосипед обикаля днешните земи на Ливан, Сирия и Палестина. Иска да проникне в „миража на Арабия“. Храни се с козе мляко и плодове, учи арабски на терен. Почти нищо не е известно за неговото първо пътуване. Едни смятат, че го е прекарал нейде в низините на Бейрут, други настояват, че то е платено и организирано от британските разузнавателни служби. Официално се води археолог, но по онова време минава за географ, социалната антропология все още не съществува. Мнозина съзират отглас от неговата личност във фигурата на Индиана Джонс от филмите на Спилбърг. Така започва легендата:
Всички хора мечтаят, но не по еднакъв начин. Онези, които мечтаят през нощта в прашните недра на своите умове, се събуждат през деня, за да разберат, че това е било суета. Но мечтателите на деня са опасни хора, защото могат да действат в съня си с отворени очи и да го направят възможен. („Седемте стълба на мъдростта“)
Едно е сигурно: това първо пътуване предопределя съдбата му. Той посвещава живота си на „арабския въпрос“.
През 1910 г. е второто му пътуване, този път към бреговете на Ефрат. Каква е целта му? Официално да изучи още по-добре езика и да проучи „арабските нрави“ (на това са посветени много интересните начални страници на „Седемте стълба на мъдростта“). Истината е, че през 1910 г. в този регион се случват много неща. До началото на Първата световна война остават едва четири години. Германия вече изгражда железницата Берлин-Багдад и здраво е стъпила в Междуречието.
Младият Лоурънс внимателно наблюдава тези процеси и иска да проникне в „душата на Арабия“, да стане водач на панарабско въстание. За целта не просто изучава езика на своите арабски приятели, но живее като тях, иска да се научи да мисли като тях, да вижда света през очите им. Някои от оценките му обаче днес могат да минат и за неоколониални клишета:
Арабите са ограничен, тясно скроен народ, чиито инертен ум е неразорено поле на покорното смирение. Въображението на арабина е пламенно, но не творческо. В Азия има толкова малко автентично арабско изкуство, че практически може да се каже, че арабите въобще нямат изкуство, макар сред заможните класи да се срещат достатъчно либерални покровители на изкуствата, които поддържали талантите в областта на архитектурата, керамиката или различните занаяти, проявили се сред съседите им или сред робите. Но арабите не ги занимава индустриалното производство. Към това не е приспособен техният ум и тяхното тяло. Те не са изобретили философски системи или някаква сложна митология.
С идването на турците те са изпаднали в траен упадък. Умовете им са закърнели под натиска на военния режим. Турското управление е полицейско, а турската политическа теория е толкова жестока, колкото и практиката ѝ. Турците са внедрили у арабите мисълта, че най-дребните грижи на провинцията са по-важни от идеята за нацията. Изкусно разпалвайки вражди сред арабите, те се посели недоверие между тях. Арабският език е бил прогонен от съдилищата и учрежденията, в това число и от управлението и висшите училища. Турците са внушили на арабите, че те могат да служат на държавата само ако се откажат от националните си особености. („Седемте стълба на мъдростта“)
През 1913 г. Лоурънс Арабски за трети път заминава за Ориента, но през 1914 г. го чака огромно разочарование: той, който е странствал с месеци из пустинята, бива отхвърлен от военната комисия, която не го допуска да иде на фронта, защото бил твърде дребен на ръст. Затова се гмурка отново в пустините на Арабия, като мечтите за общо въстание на племената не го напускат. Иска да порази Турция, съюзница на Германия, в гръб и да я повали на историческия тепих, отнемайки ѝ и арабския свят. Подобно на други стратези на „партизанската война“, той чертае планове и определя граници. Смята да реши този въпрос завинаги. И така смята да се разпише в Историята, за което свидетелства и този диалог в книгата:
– Защо хората на Запад винаги се стремят да получат всичко? – зададе провокационния си въпрос Ауда. – Зад нашите малобройни звезди се вижда Аллах, който не е виден сред милионите ваши звезди.
– Но всичко това е достояние на Аллах – леко раздразнен отвръща Заал. А Мохамед вметва, без да избягва повдигнатата тема:
– Има ли хора на планетите, по-големи от нашата Земя?
– Това знае само Бог.
– А има ли някоя от тях свой пророк, свой рай и ад?
Ауда реши да поуспокои дискусията:
– Стига, момчета, ние знаем само нашите деяния, нашите камили и нашите жени. Всичко останало – вечна слава на Аллах! – Му принадлежи. И ако висшата мъдрост е в това към една звезда да се прибавя друга, то на света не би имало нищо по-приятно от нашата глупост.
И без да иска да навлиза в една толкова хлъзгава тема, той се зае да разсъждава за пари, докато сърбаше от кафето си.
(„Седемте стълба на мъдростта“)
С днешна дата прави впечатлени как възгледите на Т. Е. Лоурънс се променят: той би трябвало да действа като агент на британските служби и да брани интересите на короната, но постепенно се превръща в движеща сила на арабския национализъм.
В края на войната констатира с потрес, че си е направил зле сметките. Арабските племена са въстанали и напускат пределите на Османската империя, но само за да преминат към други сили: Великобритания си спечелва мандат, за да управлява новосъздадените Ирак и Палестина, французите слагат ръка на Ливан и Сирия. Германия (поне временно) е изтласкана от Близкия изток.
Лоурънс Арабски с действията си е довел до всичко това. Личното му разочарование обаче е огромно. Оказва се, че всички тези сражения в пустинята и битките в планините са били едва ли не за нищо:
Тук има шест големи градове – Йерусалим, Бейрут, Дамаск, Хомс, Хама и Алепо, всеки от тях със свой характер и система на управление. Най-южният от тях, Йерусалим, е убог и занемарен, но свещен за всяка от монотеистките религии. Християните и мюсюлманите извършват поклонничество над светините от миналото, а някои евреи смятат, че този град е политическото бъдеще на техния народ. Тези обединителни потоци са толкова силни, че Йерусалим сякаш няма настояще. Населяващите го хора, с редки изключения, живеят за сметка на тълпите от туристи. На тях са им чужди арабските национални идеали, макар различията с християните да започват да изострят техните духовни чувства. Но обединението е сякаш невъзможно.
Скоро неговият приятел Чърчил е назначен за министър на колониите, той го кани за свой съветник и между двамата има трайна връзка на взаимно уважение. Оттогава Лоурънс Арабски започва да се ползва с респект в Лондон и около името му тръгват легенди.
Но това сякаш не му е нужно. Внезапно той обръща гръб на политическите комбинации и се отдава на писането.
През 1926 г. излиза книгата, която ще го обезсмърти – „Седемте стълба на мъдростта“. Това не е просто разказ за неговия „анабазис“ в Арабия. Това е книга размисъл, поглед върху философията на историята. Обществото във Великобритания говори с възторг за нея, писателят Бърнард Шоу твърди, че Лоурънс Арабски е гений. Чърчил е негов верен приятел. Всички в Европа са склонни да търсят съветите му за съдбата на Арабия, от която той продължава да се вълнува, както става ясно от заключението на „Седемте стълба на мъдростта“:
Мен винаги ме е водило любопитството. Трактатът Super flumina Babylonis (За реките вавилонски), който прочетох още като момче, предизвика у мен страстното желание да усетя и изпитам върху себе си арабското национално движение. Превзехме обаче Дамаск и аз се изплаших.
Остана историческата амбиция, илюзорна, колкото и самият мотив. Аз мечтаех в Оксфорд как да придам нужната форма на нова Азия, която времето неумолимо и все по-тясно обвързваше с мен. Мека ме отведе в Дамаск, от Дамаск заминах за Анадола, оттам се върнах в Багдад, откъдето пък се отправих за Йемен. Изглежда, че всичко това са били фантазии, но това беше реална битка, изпитана телом и духом.
И ето че изведнъж „принцът на Арабия“ взема ново, неочаквано решение. Изчезва от хоризонта и под чужда фамилия (Томас Шоу) се записва във военновъздушните сили. Дали това отговаря на истината?
Ненадейно кралят на Афганистан е свален и в страната започват размирици. Американски журналист, който отразява събитието, най-неочаквано попада на дирите на Лоурънс Арабски в Кабул. Какво е търсил там и има ли отношение към „афганистанската криза“, остава неясно.
Фактите сочат единствено, че в началото на 30-те години на миналия век се уволнява от британската армия и се заселва в провинцията, отдаден на размислите си и на високите скорости с любимия си мотоциклет, с който го застига смъртта.
Редица от прогнозите в „Седемте стълба на мъдростта“ така и не се сбъдват, но въпреки всичко Лоурънс Арабски си остава автор на една от емблематичните книги за ХХ в.
