Как да опишем „българската криза“ с днешна дата? С почти пълната неуправляемост на държавата, със съществуването ѝ „извън нормата“ (в правен и политически смисъл), с все по-ясни и категорични доказателства за „завладяна държава“.

В политическата теория за подобни симптоми си има термин, изкован преди век от френския социолог Емил Дюркем, който се нарича „аномия“ (от ἀνομία, липсата на закон). Не става дума за „анемия“, нито за „аномалия“, въпреки че близостта в термините не е съвсем подвеждаща.

Според класическата дефиниция на Дюркем „аномията“ е ситуация, в която се озовават индивидите, когато социалните правила (законите) и стремежът те да се спазват губят силата си. Тогава виждаме как обществото блокира, държавата се самозаличава, съответно неудовлетворението на гражданите нараства, както и деморализацията на индивидите. И стават възможни всякакви социални или авторитарни „трансплантации“, казано на съвременен език.

А какво виждаме днес в България?

Че сме държава с главно Д (собственото име на Д-то, дето върти всичко на пръста си, е печално известно на всички), където след 56 часа дъжд една трета от страната е под вода, но друга една трета продължава да е без вода. Очевадно съчетание на управленско безсилие и на корупция, което също оттича в безвластието.

Държава, в която изпълняващият функцията (и.ф.) главен прокурор Борислав Сарафов не е такъв от 21 юли т.г. – според решението на Върховния касационен съд – и това не е проблем.

Не са проблем и неговите решения по ключови дела, не е проблем и „завареното положение“ на главния прокурор, което много лесно може да се пипне или промени с преходните разпоредби в закона.

Напълно съгласен съм с тезата на юриста Андрей Янкулов, че в случая „Сарафов“ изобщо не става дума за казус, в който са валидни правните аргументи – ако „Някой“ иска той да остане на поста си, Сарафов ще остане (ще се измисли ретроактивна сила в поправката на закона, дори и да бъде атакувана пред съдебна инстанция). Ако главното Д. реши да махне Сарафов, той ще изхвърчи за 24 часа, както скандалният си предшественик Иван Гешев, за когото мнозинството българи отдавна са забравили. А не би трябвало! Късата обществена памет ражда политически чудовища.

И така Борислав Сарафов хем е изпълняващ функцията главен прокурор, хем не е изпълняващ функцията главен прокурор. С което България, която е парламентарна република, все повече се превръща в неизпълняваща функциите си парламентарна република.

Миналия месец парламентът не можа да се събере, нито да заработи цяла седмица и това предизвика само куриозно оживление в медиите. Какво толкова? И без това Народното събрание има 76% неодобрение. Валят вотове на недоверие, а керванът на правителството си върви към сетни бъднини.

Струва ми се, че тук политическият анализ вече изчерпва себе си, а случващото се предполага приказка за тази (наша) митична Държава.

Държавата с главно Д

Най-важното в държавата с главно Д. е, че грижата за хората е налице! Те пазаруват в „народни магазини“ с грижливо контролирани „народни“ цени, до които стигат по „народни“ пътища без дупки или изоран асфалт, осигурени им от мъдри и почтени „народни водачи“, които никога, ама никога са злоупотребили с „народната пара“. И то си личи! Чешмите в тази приказна държава също никога не секват за част от гражданите, нито пък съдържат опасни елементи като арсен или манган, както, чували сме, се случва на други, не толкова благодатни места. А млади лекари просто не са потребни, защото всички са вечно здрави и старите доктори са достатъчни.

Гражданите на тази щастлива Държава нямат проблеми със закона, доколкото той просто не се прилага. Или по-точно се прилага мъдро (избирателно) по стародавни традиции, наследени от Османската империя – на принципа „право съди, мъдро съди, стар кадия“. Така например „виновни“ за „злополуките“ (да ги наречем по-неутрално „инцидентите“) по „прекрасните пътища“ на Държавата почти няма, защото няма как да има „вина“ за случващото се по толкова „великолепни“ и построени с толкова много народна пара съоръжения. Съответно и провинилите се биват набързо опростени, вярно, за „известно неудоволствие“ на други граждани, но пък няма как всички да бъдат удовлетворени. Чудодейният баланс в това отношение се гарантира тъкмо от фигурата на и.ф. главния прокурор, който обещава и на едните, и на другите „справедливост“, и така се поддържа „справедливото равновесие“.

Арестувани за корупция също няма, защото такова престъпление в тази Държава е непознато. И ако има подобни практики, те не са престъпление, а норма. Двадесет процента данък Д. Второ ДДС в Държавата.  

По-сложен обаче е казусът с „политическите арести“ в държавата с главно Д. Въпросното Д. бди зорко, то е самата „санкция на закона“, която безпощадно стоварва върху политическите си врагове или дръзналите да му се противопоставят чрез овладените от него органи на правораздаването. Хора със скалъпени обвинения, при това без каквито и да е доказателства с месеци лежат в ареста, далеч от семействата си. А в същото време контрабандистът номер едно, известен като Паскал, е под домашен арест, защото нямало опасност да се укрие.

Но това се приема като нещо нормално! Така в идеалната Държава на Д. се постига сцепление чрез страх.

Е, вярно, някои надигат глас да протестират. Ама колцина са те? Малка опозиция в парламента, крехко гражданско общество.

„Орехова черупка – с въглен вътре в нея: плува из океана. Ей я нашата борба“, горчиво пише по подобен повод българският будител Стоян Михайловски.

Ала все пак тези хора ги има.

Но срещу тях са както популистите на власт, така и онези в опозиция. Проруската версия на това „вътрешно управление“ отдавна загрява на пистата. И ако ново „външно управление“ (с курс към Кремъл) бъде инсталирано чрез избори, примерно догодина, тогава опасността Държавата на Д. или Държавата на Б. Б. да се превърне в друга подобна Държава (този път – на Р. Р.) става съвсем реална. В която „копейки“, „величия“, „мечове“, „слави-трифоновци“, отломки от „бесепета“ и „бекапета“, както и псуващи-негласуващи просто да намерят себе си.  

Държавата на Р. Р.

Тогава моделът „Турски поток“ открито ще бъде заменен с модела „Боташ“, за който също ще се мълчи. Каквито и да са съответните договорки и каквото и да пише някое световно издание. Магистратите пак ще бият чело, медиите ще сведат глави, нов „кадия“ ще почне да съди „право-криво“ и все ще се намери кой да изпълнява „функцията“ главен прокурор.

Отново ще започне „грижа за народа“ – с „прекрасни пътища“ (но „по пътя на копринката“) и „народни магазини“. След което рулят постепенно ще бъде завъртян на Изток (както при Орбан, Фицо и Бабиш). И много хора ще са щастливи и доволни.

В тази хипотеза Д. и Б. Б. ще изчезнат „нанякъде“, но нови „политически затворници“ изобщо не са изключени, напротив, броят им със сигурност ще се увеличи. Да не говорим за медийните свободи и жертвите на инакомислието (справка – пак Орбан и Фицо).

Задават се тежки времена. При това навсякъде в Европа.

И ако питате, има ли изход от „аномията“, отговорът е, че има. Но пътят е труден и бавен, защото предполага възстановяване на социалната тъкан стъпка по стъпка. Очистване на гангрената с общи усилия. Виждаме как граждани и институции могат съвместно да работят за почистването на „Люлин“ и „Красно село“, за да не отстъпи София пред мафията. Щом може в София, и може заради боклука, значи могат да се изринат и Авгиевите обори на корупцията и безвластието. За да не бъде държавата ни с нечия главна буква.