На 5 ноември в кино „Одеон“ се състоя премиерата на забележителния документален филм „Сизифовците“ по сценарий на Антоанета Бачурова, режисьор Владимир Люцканов.

Филмът разказва с впечатляващи архивни кадри за театралното чудо в Бургаския театър през сезоните 1957–1959 г. Като драматургична структура разказът за събитията през тези три години свободомислие е изграден прецизно, смислово и логически убедително. Много талантливо е разказана историята на хората, които са правили това, което е трябвало да правят според техните творчески виждания. Режисьорът е пресъздал с много архивни кадри и фотоси атмосферата, образите на тези „бели врани“ в културната реалност на груба профанация и примитивизъм, наложени от тоталитарната държава. Какво се случва тогава?

Общият политически контекст

В СССР новият партиен и държавен ръководител Никита Хрушчов громи идола на световния комунизъм Йосиф Сталин. Обещава край на диктатурата и нов демократичен период, известен като „затопляне“. На думи. На дело е разрешена умерена критика в рамките на партийния устав към предишното ръководство и непременно подчертано възхищение от новото. В България се случва същото. Новият фаворит и протеже на съветската власт Тодор Живков критикува умерено, но постоянно и злостно Вълко Червенков. Последният скоро ще си отиде от всички постове, но все още не си е отишъл и затова партийните интриги по върха са в пълна мобилизация на силите. В България под път и над път лакействащите конформисти възпяват и възхваляват в хор Априлския пленум и неговите решения. Озъртат се за място под слънцето… Вероятно заради това за цели три години проспиват естетическия взрив в Бургаския театър.

Социалистическият реализъм, Бургаският театър и децата на Слънцето

Във времето на критика на сталинизма и премерена ревизия на комунизма четирима млади таланти – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел, Методи Андонов сътворяват чудо. Те не са дисиденти, а свободомислещи творци със своя естетическа платформа и ярък индивидуален почерк, които демонстрират пълно нехайство за нормите на социалистическия реализъм. (Тези хора бих обединил условно под името „Театрална платформа 57“.) 50-те години на миналия век за театъра са „време да се мре“ според Кшищоф Зануси. На театралните сцени нахлуват героични работници и селяни, които възторжено ги изпълват със социалистическо съдържание. Големият театрален критик проф. Любимир Тенев разказва история с Петя Герганова и Николай Лилиев, разиграла се в кабинета му. Голямата актриса му заявила, „че нейната публика не е свикнала да я гледа в ролите на трактористка или колхозничка и тя няма да играе такива роли“. Лилиев я погледнал благо и тихо ѝ отговорил: „Г-це Петранка, вашата публика е по лагерите…“. Пропуск на филма е, че като драматургичен контрапункт би трябвало авторите да потърсят архив от патетични постановки, преливащи от партийни лозунги, плакати на герои на новото време, куха фразеология и драматургия, подчинена на нормативната естетика на строя. Тя най-добре може да се опише с едно изречение: „Героят е добър човек, защото е партиен секретар“. Когато социалистическият реализъм е обсъждан на Първия конгрес на съветските писатели, един от тях предлага за по-убедително да сменят формулата: „Героят е партиен секретар, защото е добър човек“. Не се приема… Нашествието на ватенките, цървулите и потурите по театралните сцени е повсеместно. За да се харесат „горе“, има и герой с пистолет или автомат. На този сив и скучен фон на сцената в Бургас се появяват постановки, които са извън матричното мислене, наложени норми и партийни повели. В тези нови постановки голяма заслуга имат сценографи, композитори, редактори. Сцените са раздвижени, декорите пъстри, гримът е ярък, на музиката им не може да се марширува и това стряска пъдарите на социалистическия реализъм. Какъв е този крал Пуф Паф?Какво ни казват всъщност? Има нещо гнило, модернистично, явно несоциалистическо по форма и съдържание. Освен мнителни и подозрителни, тези пъдари са и прости. За тях поривите за естетическа свобода са контрареволюция, крещящо безобразие, което трябва да се пресече. Докато те напрягат оскъдните си мозъчни гънки, мълвата за случващото се в този театър се разнася сред всички театрални среди. (Всъщност не всички, някои се чувстват удобно и на място в  образите от „шаячната правда“.) Сред тази „мълва за дъжд“ по време на скука и суша в българските театри към Бургас се устремяват бъдещи колоси на българската театрална сцена – режисьори, актьори, сценографи, поети и композитори (режисьорите Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов заедно с поета и драматург Иван Теофилов, композитора Кирил Дончев, с актьорите Досьо Досев, Ицхак Финци, Петър Слабаков и много други обновяват Бургаския театър). Над главите им не сумтят навъсени чиновници с угрижени селски физиономии. Над тях е небето, в което могат да полетят. (Чудесна визуална метафора е заснел и монтирал режисьорът.) Да, над тях е само синьото небе и тези актьори – деца на Слънцето, макар и бедни, без покрив, са безкрайно щастливи, че творят истински, модерен театър. Всички те излъчват светлина, озарени са от възможността да изразяват себе си в модерни европейски пиеси, а не да рецитират поредния гарнизонен устав, дегизирн като пиеса. Режисьорът Владимир Люцканов разкрива това тържество на ума и таланта чрез разказите на режисьорите Юлия Огнянова, Вили Цанков, а зад кадър Леон Даниел и огромен кино- и фотоархив. Вили Цанков е аристократично сдържан (това не е поза, а вроден маниер) в своите спомени за този взрив от талантливи, амбициозни и обзети от желание да творят млади хора. Юлия Огнянова е експресивна и живописна. В своя разказ тя отново преживява всеки миг от тези три години творческа свобода. На екрана спомените ѝ са наистина втора възможност отново да преживее светлите мигове на щастие от този подем. Без да съм експерт, мога да кажа, че това чудо, продължило три години, би се вписало естествено в театралната атмосфера на съвземащата се от войната Европа. След време актрисата Димитрина Савова е обявена за една от десетте актриси, изиграли най-добре главната роля в пиесата „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт. (Партийните началници в културата дори и него не възприемат. За тях той може да антинацист, но комунист не е. Тези персонажи са много подозрителни към всяко сложно мислене и изразяване.)

Задкадровият глас на Леон Даниел е пропит от философска мъдрост и спокойствие. Неговите спомени са също за слънчевото време на младежка еуфория превъплътила се в талантливи постановки. За състояние на всички от трупата, които се опитват и могат да летят, без да мислят, че стрелци ги дебнат. Самият той продава наследствена къща в Русе, за да отиде със семейството си без дом в Бургас.

Когато гръм удари…

Над театъра надвисват облаци. Организираната посредственост, доста наплашена от промените по партийните върхове след Априлският пленум, започва да се окопитва, преустройва и отново да се доказва верноподанически с доносничество. (Тя друго не може.) Местната партийна върхушка това и чака. Тези простонародни партийни началници мобилизират „здравите сили“, за да унищожат театъра. За тях постановките са неразбираеми, чужди и плашещи чугунените им мозъци. Изумени и още по-объркани са обаче, когато дори официалната театрална критика, привикана в Бургас да заклеймява трупата, е защитила творческите търсения и безспорни постижения на колегите си. Сякаш небето над театъра продължава да е синьо и мечтаната свобода може да продължи… Небето да, но някъде дълбоко под краката им започва да клокочи и опасно да се раздвижва блатото на агресивната простащина, ръководена от местните пъдари на т.нар. марксистко-ленинско-сталинска „естетика“. Всъщност става дума не за естетика, а за партиен устав. Блатото кипи от превъзбуда. Това, което става в театъра, е далеч от матричното им мислене. Не знаят точно какво е, но усещат, че не е социалистически реализъм. И почва разгромът. Както винаги, той е организиран отгоре, но поверен на верни синове на партията, които да проведат екзекуцията отдолу. Дори и тогава не се получава. На предварително подготвените обсъждания с работнически колективи кухите, казионни обвинения не издържат на логиката и дар словото на Юлия Огнянова. Осъзнали, че по линия на изкуството не могат да разбият театъра, местният партиен ръководител и придворният му критик слагат край на играта на творческа свобода с унищожителна статия. (За тях произвол, двамата си имат имена.) Настъпва краят на „пиянството на една чудесна трупа“, която би била гордост за всяка европейска страна, но в България – не. С дълбоко съжаление Юлия Огнянова (измъчвана в РО 2 със смъртна присъда преди 9.09.1944 г.) ще изрече съдбовни думи: „Досега си мислех, че всички нередности се дължат на конкретни хора, но сега разбирам, че причина е властта“.

Театърът е закрит. Отговорните аналфабети, които стоят между културата и природата (но много навътре и назад в природата) са наградени за това, че отново настава тишина. ( Единият ще го пратят дипломат.) „Присмехулникът е убит“ и вече няма да има кой да им напомня със съществуването си думите на Ал. Жендов, че „прости хора ни управляват“.

Послепис

Макар и разпръснати по други театри тези театрали един по един се събират (както написах те са естетическа, но и етическа платформа) и лека-полека създават театър „София“.

След надписите има епилог. В него Юлия Огнянова изрича: „Свободата е да не мислиш за цената. Почнеш ли да мислиш за цената, свободата изчезва“.

Владимир Люцканов и Антоанета Бачурова са създали прекрасен филм за невидимото, но безценно качество на личността – вътрешната свобода. Само надарени, озарени свише хора я притежават. Тогава и днес.

С филма „Сизифовците“ авторите повтарят своя успех с много важния си документален филм „Отскубнати до корен“. Безценният архив, с който разполагат, придава пълна достоверност и е организиран – и режисьорски, и драматургично – с голямо майсторство. Единствената ми забележка е, че тази невидима сива маса, която стои срещу „децата на Слънцето“, не е представена в по-голяма степен чрез театрални афиши и откъси от кухи съждения в казионните пиеси, създадени според нормативната естетика на времето. Може би не са достигнали средствата, но филмът би спечелил от визуалния контрапункт на сивите, безлични персонажи срещу пъстрата, бохемска театрална трупа. Битка на казармената психика срещу красотата, вътрешната свобода и необяснимото за „пъдарите“ щастие да твориш свободно. Да бъдеш, а не да имаш. Този филм е важен днес и ще бъде още по-значим утре. Ясно е, че невидими сили налагат забрана да се говори за изстъпленията на комунизма. Тези страници от историята не се изучават и често се изопачават. Нерядко документалното ни кино разказва онази неофициална история на България, която отсъства от казионните учебници, не се изучава, но чрез него може да се научи. Филмите на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов (вкл. поредицата „Умно село“ – интересно кой умник и по чие нареждане я свали от екрана на БНТ) се вписват в тази неофициална история.