Правителството на италианския премиер Марио Драги поставя финалните щрихи върху програмата за инвестиции и икономически реформи, която трябва да бъде задвижена от около 200 млрд. евро субсидии и заеми от ЕС. Това вероятно ще бъде най-голямото национално разпределение от фонда на ЕС за пандемично възстановяване в размер на 750 млрд. евро за 27-те държави членки на съюза.От успеха на предложените от Драги реформи зависят перспективите не само за икономическото възраждане на Италия, но и за фискалната и политическа интеграция на Европа, пише за Financial Times Андреа Лоренцо Капусела, автор на „Политическата икономия на италианския упадък”.

Субсидиите и заемите на ЕС би трябвало да спомогнат за стимулиране на растежа в Италия след свиване на брутния вътрешен продукт с 8,9% през миналата година, най-големият годишен спад от 1945 г. Но такъв растеж може да не е достатъчен сам по себе си, за да обърне дългосрочния относителен упадък на Италия.

Ако правителството на националното единство на Драги успее да преодолее дълбоко вкоренените структурни слабости на Италия с помощта на фондовете на ЕС, ползите за Европа биха могат да бъдат огромни. В самата Италия евроскептицизмът би понесъл удар.

Другаде пък на критиците на европейските фискални трансфери би им било по-трудно да твърдят, че европейските пари, изсипани в Италия, са прахосани. Поддръжниците на интеграцията биха имали по-силни аргументи да твърдят, че е настъпил моментът за завършване на икономическия и паричен съюз на ЕС, който все още е наполовина изграден повече от 20 години след създаването на еврото.

Задачите, пред които е изправен Драги, са страховити. Много внимание се фокусира върху държавния дълг на Италия, който в края на миналата година възлизаше на 156% от БВП. В действителност страната управлява умело дълга си, като през последните години се възползва в пълна степен от изключително ниските лихвени проценти на финансовите пазари. И все пак дългът остава скрита заплаха за валутния съюз на Европа, както се видя от кризата с италианските държавни облигации през 2011 г.

По-сериозен проблем е стагнацията на производителността. Както министърът на финансите Даниеле Франко заяви пред парламента през март, производителността между 1995 и 2019 г. е нараснала с малко повече от една четвърт от средното за еврозоната. БВП на човек през този период е спаднал до 10% под средното за еврозоната от 9% над.

И все пак през този четвърт век някои италиански правителства положиха усилия за реформи, които бяха по-интензивни от тези на много други страни от ЕС. С изключение на последното десетилетие, липсата на инвестиции не беше проблемът. По-скоро причината, поради която тези усилия не постигнаха много, се свежда до проблеми с върховенството на закона и политическата отчетност в Италия. Това отличава страната от останалите в еврозоната и е най-голямото предизвикателство пред Драги.

Най-яркият пример е укриването на данъци, което е масово явление в Италия. Разликата между теоретичните и действителните приходи от ДДС в Испания, Франция и Германия е между 6% и 8,6%, докато в Италия тя е 24,5 на сто.

Масовото избягване на данъци вреди на обществените услуги, разяжда доверието в държавата и намалява политическата отчетност. Голямото болшинство от италианските фирми и граждани биха предпочели държава, в която плащането на данъците е норма. Но след като веднъж се установят ниски нива на събираемост, укриването се превръща в рационална стратегия. 

В този контекст плащането на всички данъци от нечия гледна точка означава субсидиране на нарушителите и получаване на по-малко обществени услуги, отколкото изрядният данъкоплатец заслужава. Хората реагират на това, като укриват данъци. Те знаят, че плащането на данъците е за предпочитане, но не желаят да направят първата стъпка.

Логиката на тази сметка разходи-ползи също така обяснява разпространението на корупцията и организираната престъпност в Италия, както и сравнително ниската надеждност на фирмените сметки. Всяко от тези явления допринася от своя страна за потискане на производителността, главно чрез въздействието им върху размера и капитализацията на компаниите.

Политиката в Италия може да изиграе положителна роля, като изпраща сигнали до гражданите, че предстои истинска промяна и обществото като цяло ще спечели. Това изисква политически програми, базирани на надеждни анализи за упадъка на Италия и привлекателни визии за общото благо. Преди правителството на Драги да встъпи в длъжност през февруари, подобни програми не съществуваха, отчасти защото партиите в Италия са слаби и често се влияят от части на елита, които печелят от статуквото.

Това са проблеми, които субсидиите и заемите на ЕС за Италия не могат сами по себе си да решат. Нито пък планираният надзор от страна на съюза за начина, по който Италия използва средствата, ще бъде достатъчен, за да постави Италия решително на правилния път.

Сърцевината на въпроса, както често е в Италия, ще бъде изпълнението на инвестиционни планове и реформи, които изглеждат добре на хартия, но трябва да бъдат приложени на практика. Драги, неговите министри, бизнес лидерите и гражданите трябва да покажат, че ще използват ефективно парите на ЕС. От това зависи благосъстоянието на италианския народ и бъдещето на ЕС.

Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев