Постпандемичната инфлация в големите развити икономики достигна нива, с които не се е налагало да се борим от две поколения. Не е изненадващо, че това доведе до масови призиви към централните банки за агресивно затягане на паричната политика. Финансовите пазари бързо калкулираха новите монетарни перспективи и сега очакват най-малко седем увеличения на лихвите до края на 2023 г.

На дебата за това как „преходната“ инфлация ще се развие му липсва нещо. Основната причина за нея е по-важна, пише за Financial Times Филип Хилдебранд, зам.-председател на борда на BlackRock и бивш председател на управителния съвет на Швецарската централна банка.

За разлика от който и да е момент през последните 40 години скокът на инфлацията след пандемията не се дължи на прекомерно търсене, а на ограничения в капацитета за предлагане, както показват неотдавнашни изследвания на BlackRock Investment Institute.

Мислете за инфлацията като за шума от икономическия двигател. В миналото тя се причиняваше от твърде бързата работа на двигателя. Днес (и в обозримо бъдеще) инфлацията е главно в резултат на ограничения от страна на предлагането, които карат двигателя да засича.

Това засичане се случва на две нива: първо, има ограничения в цялата икономика. При рестартирането на дейността след блокадите се оказа по-трудно да се върне капацитетът за доставки, отколкото да се рестартира търсенето. Още по-важен беше вторият вид засичане на двигателя: капацитетът на доставките беше на грешното място.

Пандемията предизвика внезапно и рязко пренасочване на потребителските разходи от услуги към стоки. Не може да се очаква капацитетът - хора и капитал - да смени секторите толкова бързо. Резултатът? Тесни места в индустриите, произвеждащи стоки, тъй като предлагането изоставаше от търсенето, но свободен капацитет в отраслите на услугите. Ограниченията в предлагането на стоки предизвикват по-високи цени, и макар че цените може да спаднат в сектори, които има затруднения, това евентуално понижение се реализира трудно. Това повишава инфлацията, въпреки че икономиката като цяло все още не се е възстановила напълно.

Икономиката на САЩ се оказва хваната точно в тази динамика. Шокът от Covid и последвалото рестартиране на икономиката доведоха до ограничения на доставките в невиждан от десетилетия размер. Инфлацията се повиши до нива, невиждани от 1982 г. Но вместо да е гореща, икономиката дори не е достигнала очакваното си потенциално ниво на производство и заетост.

Следователно ние се намираме в коренно различна ситуация от тази, с която се сблъска Пол Волкър, когато стана председател на Федералния резерв през 1979 г. Тогава икономиката беше гореща и целта беше да се отстрани инфлацията, която беше вградена в системата.

Сега не сме във Волкър момент. Старият наръчник не важи: днес ние сме в ера на сериозни ограничения в предлагането, дори когато икономиките са под потенциала си. Това променя всичко от макроперспектива.

Когато инфлацията се движи от търсенето, разумната политика може по принцип да стабилизира както инфлацията, така и растежа. Това не е възможно в свят, в който инфлацията е резултат от ограничения на предлагането. Повишената макроволатилност става неизбежна. Централните банки трябва или да приемат по-високата инфлация, или да бъдат готови буквално да унищожат търсенето (в цялата икономика), за да облекчат проблемите на предлагането (в само една част от нея).

Дългосрочната историческа връзка между безработицата и инфлацията сочи, че ако централните банки се бяха стремяли да поддържат инфлацията близо до целта си от около 2 процента на фона на ограниченията в предлагането, изпитани при това икономическо рестартиране, това щеше да означава повишаване на нивото на безработица до двуцифрени нива.

За да минимизират волатилността на растежа, централните банки с право ще искат да живеят с инфлация, движена от предлагането, докато дългосрочните инфлационни очаквания остават закотвени. Всъщност последните изследвания показват, че те изобщо не трябва да се опитват да намаляват инфлацията, причинена от промени в търсенето. Инфлацията помага за изглаждане на приспособяването към големи промени в моделите на търсене.

Излишно е да казвам, че централните банки трябва да върнат газта тази година, като премахнат изключително приспособителната парична политика и върнат лихвените проценти към по-неутрално ниво. Възобновяването на икономическата дейност - за разлика от нормалното възстановяване - не изисква запазване на стимулите. Но това, което централните банки не трябва да правят в този момент, е да натискат спирачката, за да унищожат умишлено активността.

Именно това е причината сегашният монетарен отговор на по-високата инфлация да е по-приглушен, отколкото в миналото. Той вероятно ще остане такъв въпреки настоящото вълнение относно ускорения темп на нормализиране на политиката. Най-добрият подход сега е да не се унищожават работните места и растежът чрез паричната политика, а икономиките да се отворят отново, след като опасенията за общественото здраве отслабнат, връщайки микса на разходите към нормалното. Това ще намали инфлационното напрежение.

Петър Нейков, редактор Елена Кирилова