Андрю Рот
Въпреки че са избегнали открито кръвопролитие, трудно е да си представим, че Владимир Путин и Евгений Пригожин някога ще се помирят. Руският лидер има политически мотив да се разправи сурово със своя военачалник, или рискува да изглежда слаб, което се счита за основен грях в политиката на Кремъл. А и руският лидер никога не е бил известен като човек, който прощава предателство.
Извънредните събития от последните 48 часа – въоръженият бунт на Пригожин, призивът на Путин за „брутални" репресии, мирно споразумение за 11 часа – може да изглежда, че са се разрешили от само себе си. Лидерът на наемническата група Вагнер спря въоръжения си бунт и похода към руската столица, очевидно в замяна на амнистия и изгнание в Беларус. Той вече не е на пътя на гражданска война с Москва.
И все пак малцина вярват, че това е краят на аферата. В един момент Пригожин със сигурност ще трябва да плати сметката за революционното си нахлуване в политика. И Путин ще трябва да изпълни заплахите, които отправи по националната телевизия в събота, или да придобие неудобно лице в най-опасните дни от 23-те си години на върховен лидер на Русия.
Истинската цена на въстанието на Пригожин все още се оценява, но то сериозно урони престижа на руската армия, която необяснимо не успя да спре въстанието и подкопа усещането, че Русия може да остане стабилна, дори когато отприщва ежедневно насилие срещу Украйна.
По време на кампанията си въоръжените бунтовници на Пригожин свалиха най-малко два хеликоптера и убиха около 15 руски военнослужещи, много от които летци. Наемниците, въоръжени от Кремъл, окупираха за ден руски град с население над 1 милион души. Хората в града приеха Пригожин като герой, в спонтанен бурен прием, на който Путин без съмнение ще завиди.
Руските въоръжени сили изкопаха противотанкови ровове във федералните магистрали, отмениха влакове и полети от голяма част от Южна Русия, затвориха музеи и паркове и обявиха понеделник за неработен в Москва, провеждайки „антитерористична операция".
База, руска информационна агенция с източници в правоохранителните органи, каза, че Пригожин е изпратил 1000 танка, бойни машини на пехотата, артилерийски оръдия и друга военна техника към Москва, конвой с потенциал да хвърли руската столица в хаос. Дори когато руснаците в Москва и Ростов продължаваха ежедневието си в събота, беше ясно, че стабилността на страната е мираж и че московчани могат да се събудят с войниците на Вагнер на Арбат или танков огън по улиците, навявайки спомени за хаоса от началото на 90-те години. Тази илюзия също има цена.
Най-показателното е, че Путин излезе по телевизията, за да направи национално обръщение, нещо, което е правил само два пъти в хода на войната, и да каже на обществеността, че ще потуши брутално въстанието на Пригожин, описвайки го като „вътрешно предателство".
Оттогава той мълчи и не спази това обещание, като вместо това позволи на Пригожин да сключи сделка чрез беларуския Александър Лукашенко и потенциално да напусне Русия в изгнание.
На пръв поглед сделката изглежда смешна. Според тези, които го познават, Пригожин винаги е бил склонен да поема рискове, а не да седи в изгнание в Беларус, докато наемната му армия е разбита. Не е ясно защо той би приел гаранции за сигурност от Лукашенко, хитър политик, който въпреки това е подложен на значителен натиск от Русия. И защо Путин би позволил на потенциален съперник да остане в съседна държава, когато би било много по-просто да бъде убит или хвърлен в затвора?
Руският лидер не търпи предателство и е известно, че разделя онези, които му се противопоставят, на две категории: врагове и предатели. Бивши шпиони, които избягаха на запад, като Сергей Скрипал, установиха, че Путин може да чака години, за да търси отмъщение.
Нито пък търпи съперници, факт, илюстриран поразително от убийствата и затварянето на голяма част от руската опозиция. Сигурно е забелязал, че маршът на Пригожин е помогнал да се отприщи част от сдържания гняв сред руснаците, които може и да не се противопоставят на войната или да изпитват някаква симпатия към украинците, но въпреки това са ядосани на собствените си елити и възприеманите несправедливости в ежедневния живот.
Андрей Колесников, анализатор на Карнеги, пише в предстоящ материал, споделен с Guardian, „Пригожин бе ескортиран от Ростов на Дон като герой от хора, благодарни за шоуто насред скучната реалност".
Пригожин може да е залагал на това Путин да се присъедини към неговия бунт, давайки на президента възможност да пренебрегне провалите на войната в Украйна.
Александър Баунов, бивш дипломат и анализатор, каза „Осъждането от Пригожин на войната и армията, всъщност бе покана към Путин да се присъедини към марша му и да отхвърли ролята на вземащ решения върху система от корумпирани и неефективни генерали. Не успя. Ядрото на гнева по улиците на Москва беше антиелитизмът, жилката на гнева, която Пригожин можеше да извлече, като култивира популистки последователи. Пригожин прехвърли отговорността не само за неуспехите и загубите, но и за самото начало на войната от Путин на Шойгу и други корумпирани служители, сякаш канеше президента да се присъедини към марша към министерството на отбраната и по-широко към цялата руска система и дори да я ръководи. Но той се провали, и по този начин отвори неизлечима рана в руския елит, като и двете страни се обвиняват в предателство".