Тръбопроводът с руско участие в Конго радва далеч не всички

На 16 юни руският президент Владимир Путин подписа Закона „За ратифициране на Споразумението за сътрудничество с Конго в областта на изграждането на нефтопровода Поант-Ноар - Лютет - Малуко-Тречо“. Предполага се, че тази трансконгоанска артерия, дълга приблизително 500 км, ще стане неразделна част от трансафриканската тръбопроводна система между Атлантическия океан и Червено море/Индийски океан, чието формиране се планира с участието на Русия.

Споразумението с Конго беше подписано в Москва на 28 септември 2024 г. Според документа, „Закнефтегазстрой-Прометей“ ООД (РФ) и Националната петролна компания на Конго (клиентът) са отговорни за изпълнението на проекта. Те създават съвместно предприятие, в което руската страна ще държи 90%, а конгоанската - 10%.

Представяйки законопроекта в Съвета на федерацията, заместник-министърът на енергетиката на Руската федерация Дмитрий Исламов отбеляза, че „прилагането на споразумението ще позволи на Конго да осигури непрекъснати доставки на петролни продукти до столичния си регион, да намали логистичните разходи и да получи статут на ключов играч в осигуряването на енергийната сигурност в региона. Проектът засяга и Демократична република Конго (Киншаса), Централноафриканската република“, докъдето ще бъдат изградени разклонения.

Реализацията на проекта „ще увеличи обема на износа на високотехнологични продукти от Руската федерация и ще създаде нов канал за продажба на петролни продукти. Тръбопроводът ще придобие статут на стратегически партньор за осигуряване на енергийната сигурност за целия регион“.

В момента се финализира концесионно споразумение по принципа „изгради-притежавай-експлоатирай-прехвърли“ (BOOT) със съвместно предприятие за изграждане и експлоатация на тръбопровода за период от 25 години с гарантирана тарифа за изпомпване, която ще осигури натоварване на тръбопровода и възвръщаемост на инвестицията.

Според руската страна, нефтопроводът с капацитет от 2,1 милиона тона ще бъде построен в рамките на три години, а общата му експлоатация се очаква да продължи 35-40 години. През този период и след това руската страна ще се ползва с митнически облекчения по отношение на доставките от Руската федерация и изпомпването на нефтопродукти до Конго (изпомпването на нефтопродукти се предполага и от пристанищната нефтопреработвателна рафинерия в Поант-Ноар) (1).

В бъдеще се планира удължаването на тази артерия с паралелен нефтопровод през Централноафриканската република или северния регион на ДРК до Южен Судан и по-нататък през Етиопия до пристанищата на Сомалиленд или Джибути, което ще даде възможност за включване на южносудански петрол в тази артерия (и суровини от Северно Конго, ако бъде избран междурегионалният вариант през съответния регион).

В средата на октомври 2023 г. заместник-министърът на петролната промишленост на Южен Судан Майен Вол Джонг Майен заяви на московския форум „Русия - Африка: Перспективи за сътрудничество в енергийния сектор“, че страната му „се стреми да изгради с руско участие нефтопровод с достъп през други страни до морето, който би се превърнал в алтернатива на тръбопровода, преминаващ през Судан до Порт Судан“.

Той също така не забрави, че Южен Судан „се нуждае от по-мощна нефтопреработвателна компания: страната се нуждае и от подкрепа от руски компании в този проект“.

Съгласно наличната информация, по тези проекти се провеждат консултации с участието на съседна Етиопия. Има съобщения за разговори между Южен Судан и руската Обединена металургична компания, както и за подписан меморандум за разбирателство със Зарубежнефт . Един от вариантите за тръбопровод предвижда разклонение от приблизително 400 км до кенийското пристанище Лама.

В средата на юли 2024 г. Южен Судан се споразумя с Етиопия да изгради алтернативен маршрут на нефтопровод с дължина приблизително 560 км – до Джибути или пристанищата на Сомалиленд, признати от Етиопия.

На свой ред ръководителят на руското Министерство на икономическото развитие Максим Решетников заяви в средата на февруари тази година, че Адис Абеба „ни предлага собствена, сравнително голяма база от нефтени и газови ресурси, която да развиваме заедно с Етиопия. Тук те също са заинтересовани от съвместно производство на минерални торове на базата на местни нефтени, газови и химически суровини“.

Укрепването на позициите на Русия в такъв обширен регион, разбира се, не отговаря на дългосрочните интереси на колективния Запад. Затова не е изненадващо, че Съветът за сигурност на ООН удължи до 31 май 2026 г. санкциите, наложени от 2018 г. срещу Южен Судан, включително замразяване на активи, ограничения за пътуване и оръжейно ембарго.

Резолюцията беше приета с девет гласа „за“, докато Русия и Китай, както и преди, се въздържаха от гласуване. По подобен начин постъпиха и ротационните членове на Съвета за сигурност - Алжир, Пакистан, Сомалия и Сиера Леоне.

Нека припомним, че именно през 2018-19 г. Русия подписа споразумения с Южен Судан, предвиждащи дългосрочно увеличаване на обема и обхвата на взаимната търговия. Според оценката на южносуданската страна и двустранната междуправителствена комисия (2024 г.), тези документи се изпълняват успешно.

„За съжаление, не видяхме никакви съществени промени в текста на новата резолюция в сравнение с миналата година. Документът е станал още по-претоварен с оценки на политическата ситуация в страната.

Премахването на санкциите е отдавна необходимо: те спъват успешния политически процес в Южен Судан, развитието на неговата икономика, усложняват сътрудничеството му с външния свят и затрудняват правилното въоръжаване на националните въоръжени сили“, заяви заместник-постоянният представител на Руската федерация Анна Евстигнеева на заседание на Съвета за сигурност на ООН. По нейно мнение, „тактиката на натиск срещу Южен Судан е ясно видима, което едва ли отразява реалните нужди на южносуданската държава и народ“.

Показателно е също, че санкциите бяха удължени на фона на възобновяването на транзита на южносудански петрол през Порт Судан от пролетта на тази година. Москва засили партньорствата си на целия континент: освен Южна Африка, още Египет и Етиопия се присъединиха към БРИКС, а Нигерия и Уганда станаха държави-партньори тази година.

Концепцията за външна политика на Русия изрично заявява желанието ѝ да „допринесе за по-нататъшното развитие на Африка като истински и влиятелен център на глобалното развитие“. Западните конкуренти гледат с безпокойство на разширяващото се присъствие на Русия в Африка, особено в стратегически сектори като енергетиката, и не е случайно, че проектът за тръбопровод в Конго е критикуван от представители на местното т. нар. гражданско общество.

Така, известна Андреа Нгомбет от Sassoufit Collective нарече сделката, подписана „в тъмните коридори на властта в Бразавил и мраморните покои на Москва“, „капитулация, прикрита като развитие“, твърдейки, че Конго изисква много по-големи преференции и изчислявайки предполагаемата пропусната печалба на цели 400 милиона долара. По един или друг начин руските проекти в Африка ще се сблъскат с остра съпротива, включително изкуствено провокирана регионална нестабилност (2).

Бележки:

(1) Африканистът Виктор Василиев отбелязва високата вероятност за нарастваща нестабилност в региони, където Пекин реализира най-амбициозните си инфраструктурни проекти, както и на места, където се добиват редкоземни метали: например в ДРК, Китай е придобил монопол върху много области на добив и износ на ресурси, а на границата между Нигер и Бенин е изградил нефтопровода Агадем-Котону с дължина около 1980 км и др.

(2) В тази връзка е редно да се спомене, наред с други неща, продължаващият въоръжен конфликт в Судан, както и терористичната групировка Джамаат Нусрат ал-Ислам уал-Муслимин, която постига сериозни успехи в Сахел (Буркина Фасо, Мали, отчасти Бенин и др.).

Като се има предвид условният характер на местните граници, може да се предположи, че новосъздадената бойна сила може да бъде използвана тъкмо там, където желаят „външни клиенти“, които не са заинтересовани от реализирането на руски и китайски проекти в Африка.

Тази тенденция може да се наблюдава и в други региони: например, израелските бомбардировки над Иран последваха точно месец след стартирането на транспортния коридор, подозрително съвпадайки с откриването на железопътната линия Урумчи (Китай) – Алмати (Казахстан) – Бишкек (Киргизстан) – Ташкент (Узбекистан) – Ашхабад (Туркменистан) – Техеран, която е един от основните логистични компоненти на китайския проект „Един пояс – един път“, при това свързан с Международния транспортен коридор „Север – Юг“ и сухопътния маршрут Иран – Ирак – Турция – Сирия (достъп до Черно и Средиземно море).

Реализацията на проекта би усложнила значително плановете на англосаксонците за контрол над търговските пътища в по-голямата част от Евразия.