„Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“, Михаил Зигар, превод Здравка Петрова, издателство „Жанет 45“, 2022 г.
Това е книга за Елцин, но през цялото време, докато я четем, ние мислим за Путин, макар че неговото име се появява за първи път едва на 166-а страница и за втори път 100 страници по-нататък. В цялата книга от 429 страници се споменава 3 или 4 пъти и то някак мимоходом. Усещането, че вниманието е насочено към Путин идва не само от подзаглавието „Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“. Авторът Михаил Зигар търси отговора на трите ключови въпроса „какво“, „как“ и „защо“, като изброява 127 епизода от живота в Русия в един кратък период – от края на първия президентски мандат на Борис Елцин до началото на втория и най-вече от предизборните страсти, борби, визии и машинации около самите избори. Цялостната картина се получава като накъсана снимка – със сглобяването на тези 127 парчета. Ефектът е, че след всеки следващ детайл четенето се ускорява, защото картината се очертава все по-ясно и се вижда нейната цялост. Освен това въпросите „какво“, „как“ и „защо“ получават все повече отговори, открояват се главните персонажи, уплътнява се фонът, очертава се перспективата. Разбираме базата, на която възниква ерата на Путин, онова, което я подготвя и обуславя. Зловещата военна картина, която наблюдаваме днес в Русия, не се е получила изневиделица, без причина и без логика.
Борис Елцин и Владимир Путин, 1998 г., снимка ТАСС
Само за няколко години в Русия се случват гигантски и главоломни промени. Политическите са известни – СССР се разпада, КПСС е забранена, извършени са два опита за преврат. На този фон в обществото става рязък преход от пълна липса на свобода към напълно неограничена свобода. Сигурно затова книгата е озаглавена „Всички са свободни“. Авторът обобщава атмосферата в саморазпадащата се свръхдържава така: „В средата на 90-те извънредно много хора живеят така, сякаш изобщо не съществува политика и дори държава. Младите хора възприемат стоварилата се върху тях свобода като липса на каквито и да било правила. С разпадането на СССР са рухнали всички предишни закони и забрани. За много от представителите на старото поколение това е трагедия – те са се лишили от координатната система, без която не са си представяли живота си. Но за младежта това са безгранични възможности: и в печеленето на пари, и в развлеченията… Тогава младежта беше хипераполитична, игнорираше държавата, не я забелязваше… Отличителна черта на този живот беше тоталната липса на правила“. Рефлекторно в тази „разпутица“, към края на първия мандат на Елцин се поставя „начало на модата на носталгия по съветската естетика… военните маршируват на Червения площад“.
Елцин е ключова фигура в ключов период – цар в междуцарствие. От едната му страна е тоталитаризмът на бившия СССР, от другата – ерата на Путин. Той е като разпънат между тези две реалности. Елцин прави радикална реформа на тоталитарната система, скъсва с всичко, което е било преди него. По същия начин Путин радикално скъсва с всички свободи, наследени от Елцин. Елцин стои самотно в цялата руска история – монархическа и комунистическа. Перестройката започва с Горбачов, но при него тя стига и свършва до гласността. Голямата промяна в икономиката и облика на руското общество извършва Елцин. При него политическата власт се трансформира в икономическа. Авторът на книгата детайлно се занимава и с еволюцията на неговата личност, която се променя паралелно с промените в страната и то до такава степен, че му дава основание да заключи – Елцин от началото на първия мандат няма нищо общо с Елцин от края на мандата. Изненадващо звучи преценката му, че „след смъртта на Сахаров почти едноличен лидер на демократичната опозиция става Елцин“. Действително в онези години той е харизматичен, харесван, въплъщава надеждите за живот без телени мрежи и затова е избран от мнозинството с ентусиазъм. По време на краткото му управление Русия постепенно се превръща в свръхпрезидентска република с полуавторитарен режим и манипулирана демокрация. Самият той придобива характеристики на хибрид – сърцето му е демократично, разумът – на самодържец, а душата – на генерален секретар. Имиджът му се срива, рейтингът му става критично нисък, той е вече мразен от хората. Изборът му за втори мандат изглежда невъзможен. В същото време възродената и преименувана комунистическа партия начело със Зюганов набира скорост. На терена е и Жириновски, който „обещава, че първата му работа, щом стане президент, ще е да действа за възстановяването на Византийската империя“.
Демократичните и либерални кръгове, които са се оформили около Елцин и са придобили икономическа мощ, не желаят връщането на комунизма и като единствено препятствие пред това виждат преизбирането на Елцин. Олигархът Борис Березовски казва, че при Елцин ги е довел страхът, „защото не знаем накъде ще тръгнат нещата. Заобиколени сме от комунисти, а вас ви предава вашето собствено обкръжение“. Собственикът на „Норилски никел“ Владимир Потанин го допълва: „Просто желаем да живеем в съвременен свят, да не се връщаме в съветското минало“. Предизборният щаб около царя-демократ е съставен от новите олигарси, които овладяват икономиката на страната. Сред тях е и Роман Абрамович, който по-късно препоръчва на Елцин Владимир Путин да бъде негов наследник като президент. Валентин Юмашев предлага в щаба да бъде включена и дъщерята на президента Татяна, за която по-късно се жени. Кръгът, който се сформира около Елцин, има все по-силно влияние върху него, поради което е наречен „семейството“. То се припокрива в голяма степен с кликата, наречена „седембанкерщина“. А най-лесно общ език той намира с тези, с които пийва. В края на първия си мандат Елцин почти не изпълнява президентските си функции заради влошеното си здраве и предизборните ангажименти. Олигархичните кръгове и щабът, съставен от тях, се превръщат в „колективен президент“. Главният му стремеж е да подобри имиджа на Елцин. За целта се наемат екипи от професионалисти и се осигуряват огромни финансови ресурси.
Сред най-трудните задачи на предизборния екип е да се спре войната в Чечения, която Елцин ненужно е започнал. Руското общество реагира крайно негативно на тази война. Тук паралелът със сегашната война срещу Украйна е неизбежен. Тогава руското общество, уморено от десетгодишната безсмислена война в Афганистан, след като вече е поело първите глътки свобода и демокрация, се отнася крайно отрицателно към войната в Чечения. Докато сега Путин има масова подкрепата на своята война срещу Украйна. Това е може би най-съществената промяна в резултат на антиперестройката, която той осъществи пред очите ни. Може би затова ние така настойчиво търсим отговор на въпроса как руското общество за толкова кратко време се отказва от демократичните ценности и се връща към тоталитарните. Бляновете Русия да е велика сила са само част от отговора. В сравнението между двете войни – в Чечения и в Украйна – най-добре изпъква ценностният срив и моралната деградацията, която Путин извърши в руското общество, след като наследи властта от Елцин. Въпреки хаоса, в който изпада, по времето на Елцин обществото все пак е усвоило някои демократични принципи, но те не успяват да се вкоренят в руската почва. Не са създадени действащи държавни институции, които да ги регулират и граждански организации, които да ги отстояват. А съветските плевели имат толкова дълбоки корени, че бързо задушават крехките цветя на свободата.
Преди изборите за втори мандат Елцин има нови инфаркти, злоупотребява с алкохола, заплати не се изплащат с месеци. Щабът му решава изборът да премине под мотото „Избирай със сърцето“, защото разумът не може да предложи нито един довод да бъде избран отново. Водещ е страхът от завръщане на комунизма. Страхът от него още е жив и само той е можел да обедини мнозинството от хората, а друга обединяваща личност в разединеното общество няма. Журналистът Александър Минкин пише статия, но трудно намира издание, което да я публикува. Двете ѝ части са озаглавени „Чума“ и „Холера“ – първата е за Зюганов, втората за Елцин. Крайният извод – „никой не спори, че и Елцин, и Зюганов са зло. Спори се кой е по-малкото“.
В седмицата преди изборите Елцин е толкова зле, че не се появява публично и мнозина мислят, че ще избират мъртвец. През това време популярни актьори и певци обикалят страната и агитират за него. Сред тях е и Никита Михалков, който днес в канала си „Бесогон“ възхвалява Путин и наскоро разказа как той е разкрил душата си пред него: „Представи си кой бях и в кого се превърнах. Нима Бог не направи така, за да мога да довърша това, което не успяха други!“ В тези думи разбирането на Путин за Божията воля кореспондира с проповедта на епископа, с която завършва филма „Левиатан“ – Бог е не на страната на правдата, а на силата. Това богословие постепенно стана официално в Русия. Това също е част от отговора на въпроса на Михаил Зигар „какво се обърка, как и защо“.
Всички влиятелни хора около Елцин са със съветска закалка, както и бащите им. Днес една част от тях работят за Путин и са още по-богати олигарси. След инвазията в Украйна всички те са включени в санкционните списъци. Други влязоха в конфликт с него и са в принудително изгнание. Борис Березовски и Игор Малашенко се самоубиха.
Секундата, за която говори Михаил Зигар, е метафорична. В действителност това е важна епоха в историята на Русия, когато на нас отстрани ни изглеждаше, че тя се ориентира към демократично развитие. Но се получава като в един от афоризмите на Виктор Черномирдин – „Искахме да стане по-добре, а излезе както винаги“. В епилога Зигар пише: „Много хора си спомнят Черномирдин с тъга, казват, че той е бил изпуснатият шанс за Русия и че е щял да бъде оптималният наследник на Елцин през 1996-а“. Трудно може да се прецени. Ако беше избран Жириновски, поне щеше да възстанови Византийската империя.
