Министерство на образованието и науката на Руската федерация, Волгоградски държавен университет, Център за американски изследвания, Американа том ХIII, Русия и американската гражданска война. Сборник материали от конференция. Редакционен съвет: д-р проф. Иван И. Курилла (гл. редактор).
Спомени на преводачки за работата с американците в завода:
“Това беше в края на 1930 година. Пристигането на Робинзон (Робърт Робинсън - б.с.) в нашия завод явно не беше по вкуса на някои американски хулигани и ярки представители на ку-клукс-клан. Наличието в тяхната среда на “черномазия”, както те го наричаха, не им даваше мира и те решиха да се избавят от него. Тези геройчета-инициатори, договаряйки се помежду си, свикаха тясно съвещание, на което решиха да удавят “черния”, т.е. Робинзон, във Волга, ако той сам доброволно не си отиде обратно в Америка” […]
Министерство на образованието и науката на Руската федерация, Волгоградски държавен университет, Център за американски изследвания, Американа том ХIII, Русия и американската гражданска война. Сборник материали от конференция. Редакционен съвет: д-р проф. Иван И. Курилла (гл. редактор).
Спомени на преводачки за работата с американците в завода:
“Това беше в края на 1930 година. Пристигането на Робинзон (Робърт Робинсън - б.с.) в нашия завод явно не беше по вкуса на някои американски хулигани и ярки представители на ку-клукс-клан. Наличието в тяхната среда на “черномазия”, както те го наричаха, не им даваше мира и те решиха да се избавят от него. Тези геройчета-инициатори, договаряйки се помежду си, свикаха тясно съвещание, на което решиха да удавят “черния”, т.е. Робинзон, във Волга, ако той сам доброволно не си отиде обратно в Америка” […]
Поглеждайки към Луис, аз видях, че този, позволете ми да кажа “мистър”, ридае със съвсем неподправени сълзи. - Какво има? Какво ви е?, - възкликнахме ние едновременно с кореспондента. […]
– А вие знаете ли, че с този пункт вече ми произнесохте смъртна присъда. Няма съмнение, че всичко това ще стане известно в Америка. Когато се върна, собственият ми баща ще ми пусне куршум в челото за това, че съм паднал толкова ниско и съм молил за прошка негър... “
Спомени на ММ. Френкел “Американците в Сталинградския тракторен завод“
(Спомени 1930 - 1932 г.)
Продължение
Третата категория, за наше щастие се оказа най-немногочислена.Затова пък проблеми и неприятности от тези хора се стовариха не само върху нас, но и върху цялата американска колония. Имената на някои дори гърмяха в целия Съветски съюз. За тях знаеха и в Америка, тъй като нашите американци регулярно пращаха там не само писма, но и много снимки. Това бяха Луис и Браун, Мелън, Хюз, Холиок, Хааг, Екенгрен и неколцина други. Изброените американци бяха така да се каже ядрото и вдъхновителите на тази категория хора. Не стига това, че те работеха много лошо, но се опитваха тук-там да спъват нашата работа. Те внасяха неразбирателство и в средите на американците. Те ги плашеха, заплашваха ги:
- Ако вие тук много ще се стараете, - ние ще се разправим с вас напълно в родината, когато се върнете.
Те се опитваха също, вярно - внимателно, да “агитират” и нашите работници. Говореха открито, дори понякога без да се стесняват:
- Вашият завод никога няма да даде трактори. При вас в производството има пълна бъркотия и анархия. Дори и с наша помощ вие далече няма да стигнете. Завод у вас като че ли вече има, но вие все едно ще купувате трактори от Америка.
Холиок винаги настояваше за добавката “мистър”. За вида му не можеш да се хванеш. Над чистите и скъпи дрехи той носеше бял халат. На гърба на този халат се кипреше направена от грижовна женска ръка с ярко червени и твърде качествени конци “мулине” бродерия: “специалист”. Тази “художествена бродерия” правеше внушително впечатление всекиму, пред чиито очи тя попадаше за пръв път. Холиок беше сред 8-те американци, работещи в ИКШ (инструментален цех за ковани щампи). Той много се гордееше с това, че трябва да монтира прекрасния копиращ струг “Келер” и да обучи нашите хора да работят на него. По думите му, тази машина е революция в техниката... Най-накрая той пристъпи към монтажа. В процеса на работата аз отделях главното внимание на този “специалист”. Стругът наистина беше сложен. Видът му беше внушителен. Толкова исках по-скоро да го видя в работа, да не говорим пък за това, че той беше много необходим. Аз буквално захвърлих всичките останали седем американци, отивайки притях само при повикване, а през цялото време стоях на “вахта” около Холиок, помагах му да разопакова детайлите...
Минаваха дни, седмици - всичко беше приготвено, но нашият “специалист” продължаваше да изучава инструкциите за монтажа - въпросът за пусковия срок слабо го вълнуваше. Аз го питах:
- Какви трудности имате? Защо при вас работата съвсем не напредва? Скоро ще стане месец, а вашият струг не е мръднал.
- Сменете плочата! Та колко пъти може да се казва всеки ден едно и също... Закъде вие така бързате? Ето, аз съвсем не бързам. Аз имам още много време. Нали моят договор е сключен за една година. Ще успея!
Той беше яростен представител на ку-клукс-клана “Мелън, Хюз и компания”. Струва си да разкажа за тях.Мелън беше специалист по ковашките работи - така бе отбелязано в неговия договор, но дали той бе добър специалист е трудно да се каже, понеже той почти не работеше. Мелън бързо свикна с обкръжаващата го обстановка, лошо я разбра, направи си грешна сметка и си плати за това. Според Мелън доверието, което руснаците оказват на чуждестранните специалисти и малко разслабената дисциплина за тях може успешно да бъдат използвани за свое удоволствие: Болничните листове са добро нещо; трябва умничко да ги приспособиш към себе си: вечерта да пиеш и дори без мярка, а на сутринта да се престориш на болен. Ако пък “винните” симптоми са явни, то може на сутринта да се наспиш, а към края на деня да се явиш в цеха; да работиш съвсем не е задължително, нека с това се занимават глупаците. Помислете си само какво ставаше тук! “Може да не работя, а Външният отдел все едно ще преведе акуратно заплатата в долари в американската банка на мое име. Че какво му трябва повече на човек?”[…]
Мелън, Хюз и още няколко човека от тази компания се готвеха бързо да се върнат обратно в своята родина. Договорите с тях бяха предсрочно прекратени. Външният отдел им готвеше спешно визите и разплащането. Трябва да се предполага, че те без радост напускаха така неочаквано бързо нашата страна. Позорният печатна хайлази, на недобросъвестни работници и дезорганизатори на производството явно не им беше по вкуса. На другите заповедта подейства като силно отрезвяваща мярка, и тези американци, към които тя имаше пряко отношение, си направиха съответните изводи, да се шегуват с огъня те повече не посмяха.
Хааг беше немски американец. Той говореше английски със силен акцент. Беше много висок. Лицето му правеше явно неприятно впечатление. Няма да сгреша, ако кажа, че Хааг беше ревностен представител на немските нацисти. Той напомняше образа на демон, който проклина всичко.
Той открито порицаваше всичко, осъждаше, правеше това със злоба и ехидство, а какво бе скрито у него - за което той не говореше, ние не знаем. Той беше умен, това е безспорно, дори прекалено умен. Ние знаехме, че той не ни е приятел. Той и сам не го криеше. А беше ли той честен, поне със самия себе си? Трудно е да се отговори на този въпрос.Този човек като криво огледало уродливо отразяваше всички чудесни млади стремежи - “възходите на нашата млада република”. Аз не го познавах като специалист, затова ми е трудно да кажа как той работеше и как се държеше в производството. Обикновено редом с него беше неговият неразлъчен приятел и земляк Вейлър, който рязко се отличаваше от Хааг и по своята външност, и в съжденията си, и с по-меката настройка на характера си. Винаги го виждахме приветлив, усмихнат. Как можеха да дружат така силно тези двама души, съвършено различни по характер и възгледи? Ето това нас ни удивяваше. Но ние не забравяхме руската пословица: “Кажи ми кой ти е приятел, и аз ще ти кажа кой си ти”.
Екенгрен – шведски американец. Инженер. И него аз слабо познававам от производствена страна. По природа той несъмнено беше по-деликатен и сложен човек. Ако Хааг гръмко, понякога много гръмко, “пръскаше глупости”, както се изразяваха при нас в завода, то Ек (така му казваха съкратено) повече мълчеше, а ако говореше - беше с намеци и недомлъвки, позволявайки си рядко саркастични забележки, които тънко обличаше в дружелюбна форма. Той имаше чувство за мярка и добре го използваше. На вид изглеждаше много привлекателен: строен, с приятно лице, винаги гладко избръснат и акуратно облечен, той привличаше вниманието към себе си.[…] Като че цялата му външност, бавното говорене, гордата стегната походка казваха: “Гледайте, ето аз съм тук. Аз се спуснах до вас, руските варвари. Аз ви помагам! Помагам, но знам че вашите усилия са напразни. Нищо няма да постигнете!” […]
Случай с работник негър в завода
Искам да разкажа за един случай, който стана в нашия завод с работника негър Робърт Робинсън (Робинзон). Не само целият наш заводски колектив, но и тружениците от целия Съветски съюз, а също стотици чужденци, работещи по това време в различни фабрики и заводи, заклеймиха с помощта на пресата като позорна изцепката на няколко “стопроцентови янки”.[…]
Това беше в края на 1930 година. Пристигането на Робинзон в нашия завод явно не беше по вкуса на някои американски хулигани и ярки представители на ку-клукс-клан. Наличието в тяхната среда на “черномазия”, както те го наричаха, не им даваше мира и те решиха да се избавят от него. Тези геройчета-инициатори, договаряйки се помежду си, свикаха тясно съвещание, на което решиха да удавят “черния”, т.е. Робинзон, във Волга, ако той сам доброволно не си отиде обратно в Америка. При това се договориха да представят цялата работа така, сякаш с негъра по време на разходка е станал нещастен случай на Волга. Понеже в началото на работата в завода американците още не бяха успели да се запознаят добре един с друг и да си изяснят разликите в своите възгледи, в това “тясно съвещание” попаднал случайно американецът Хони. Мистър Хонисе оказа не само прекрасен специалист, но и добър и много хуманен човек. Разбирайки за предстоящото покушение над работника негър, когото по това време той дори лично не познавал, Хони незабавно през нощта намерил Робинзон и му разказал всичко, което чул на съвещанието. Той предупредил Робинзон да не се поддава на провокационната покана на белите да отиде с тях на разходка на Волга и го посъветвал постоянно да бъде нащрек и да се пази от подвеждане от страна на тези хулигани. Робърт - единственият негър сред американците, работник-инструменталист, беше много млад, скромен и затворен и винаги предпазлив човек. Някак се усещаше, че той е попил в себе си цялата горест от страданията на хората от черната раса. Още в Америка, където той е живеел в постоянно нервно напрежение, той се е научил добре да владее нервите си, беше въздържан и коректен. Най-малко от всичко Робинзон е очаквал, че тук, в Съветския съюз, който и да е от неговите бели съотечественици би си позволил да го тормози. Той се е надявал поне у нас временно да забрави за необичайния цвят на кожата си.
Робърт Робинсън (Робинзон)
Не е трудно да си представим, че след предупреждението на Хони Робинзон отново е настръхнал и още по-силно е започнал да се страхува от своите “земляци”. В Америка той добре е познавал такива върли расисти.Било му е ясно, че те няма да се успокоят, ако техният план се провали; че те няма да се примирят с това, че в техните среди има негър. Че той диша един и същи въздух с тях, яде в същата столова. Най-обидното, непоносимо за себе си те са смятали това, че той получава равна с тяхната заплата за своя труд.
Робинзон не грешеше. Те не се отказаха от своя замисъл и нова атака срещу него не закъсня да избухне. Точно седмица след пристигането му в 16 часа и 30 минути, когато Робинзон излиза от американския ресторант, където обядвал, и тръгва за вкъщи. Вече около самия дом той чува как някой тичайки го догонва и, задъхвайки се, крещи:
- Почакайте, стойте за минутка!
Робинзон се спира, обръща се и вижда, че до него дотичва американецът Луис. Цитирам истинския диалог, протекъл между тях.
Луис:- Чуйте! Ей, вие! Съветвам ви незабавно да се махнете от тук обратно в Америка. Тук вие сте излишен!
Робинзон: - Защо трябва да замина оттук? Че и по ваша заповед! Не вие сте ме поканили тук, и вие не можете да ме заставите да замина оттук. Впрочем, нямам намерение да заминавам оттук.
Луис: - Вие забравихте с кого разговаряте!
Робинзон -Не, грешите. Не съм забравил това. Нещо повече, аз дори много добре помня, че сега не съм в Америка.
Луис - Е, щом е така, получи си го!!!
Той вдига ръка да удари Робинзон, но той през цялото време е бил нащрек, защото този разговор не предвещавал нищо добро. Робинзон тъкмо се кани да отрази удара, когато някой му попречва, хващайки отзад силно ръцете му. Това бил американецът Браун, побързал да дойде на помощ на Луис. Започва бой. Боят е неравен. Преимуществото явно е на страната на белите; те са двама, а Робинзон е сам. Те го нападат като диви чакали и неизвестно как би завършило това сбиване, ако, за щастие, отнякъде не се появява американецът Чечъл; той се втурва между биещите се и с един силен замах освобождава Робинзон от клещите на двамата негодници. Таказапочна това позорно за някои американци “Дело на Робинзон.” […]
Един американец, типичен представител на ку-клукс-клан, вече известният ви “специалист” Холиок, като разбира дневния ред на свиканото събрание на американците, почервенял от злоба, закрещял:
- Да се безпокоят белите хора заради това черно псе, е, само това липсваше!
Той внесъл такова смущение в средите на американците, че те не знаели как да постъпят и кое за тях ще е по-добре: да отидат на събранието или да не отидат.
В инструменталнияцех вече имаше такъв случай. Когато американецът Търнър видял, че работещата с него преводачка се приближила до Робинзон, за да му помогне в нещо, той злостно й викнал:
- Олга, ще ви уволня!
- Не вие сте ме наели и не на вас е дадено право да ме уволнявате, - също така възмутено му отговорила Олга.
Аналогични явления в различна форма се случваха и в другите цехове. Събранието все пак се състоя, но значителна част от американците демонстративно не отидоха.
След събранието делото на Робинзон взе съвсем друг обрат. Нужно беше на всички американци да се даде да разберат как ние оценяваме подобни случаи. Трябваше да им разясним националната политика на Съветския съюз. За тази цел освен редица беседи с американците бе използван и нашият всекидневен вестник, излизащ на английски език. Завеждащият комитета ми поръча спешно да се видя с Робинзон и да му предложа да напише статия за случилото се в нашия заводски вестник “Даваш трактор!”. Помня като да беше съвсем скоро. Американският ресторант, където обядваха преводачите, беше разположен на самия бряг на Волга. При входа на ресторанта се сблъсках с работника негър. Това се оказа същият Робинзон, който ми бе нужен. Като му викнах обичайното американско приветствие: Хелоу! - аз му протегнах ръка. Робинзон не ми подаде веднага ръката си. Той явно беше в размисъл и нерешителност. Чак после ми стана ясно какво се случваше с него тогава. За пръв път в живота му бяло момиче му подава ръка. Това безкрайно го озадачи. Уплахата му попречи да реагира моментално. Робинзон се е научил от дете: първо мислиш, после действаш. Така стана и тогава. Той очевидно не искаше да обиди бялата мис, а да й подаде ръка в такова многолюдно място му се е сторило рисковано. Възцари се неловко мълчание. Аз стоях с протегната ръка, а той продължаваше да мисли. Най-накрая, правейки голямо усилие над себе си, той взе отчаяно решение и... ми протегна ръка. Ето така се запознахме.
- Трябва ми да поговоря с вас след работа, - казах аз. - Ще се радвам да се срещна с вас - отговори Робинзон.
Същата вечер в уговореното време, спускайки се по стръмниге стълби на брега на Волга, аз отдалеч го зърнах. Ние седнахме на брега и между нас веднага се завърза оживена беседа.
В началото в разговора стана дума за делото, а после малко по-малко премина в дружеска беседа.
- А вие знаете ли, - признах му аз, - че природата там у вас, […] създава черни хора с поразителна прилика на лицата.Аз мислех, че при нас са пристигнали няколко негъра, но като се срещах с тях на обяд, виждах, че те всичките имат еднакви лица. Моето откритие, както виждате, е резултат от моето невнимание и разсеяност. Робинзон се усмихна и каза:
- Е, вие мен, пристигналия в единствено число, сте ме приемали за мнозина. А наистина можеше да пристигнат няколко черни човека, но тях така ги “обработиха”, отказваха ги от пътуването, уверяваха, ги, че няма да се върнат живи оттук и те се изплашиха не на шега и в последната минута се отказаха да пътуват за СССР. Както виждате, аз останах сам.
Беседвайки, без да бърза, високият, строен юноша с големи тъжни очи и ослепително бели зъби ми разказваше за своята страна, за природата, за прекрасните хора от черната раса и за своя личен тежък, невъобразимо труден и угнетяващ живот в Америка.
- Нали съм черен, - казваше той, - За нас черните там има особени закони. Ние сме длъжни да ги приемем, ние трябва да им се подчиняваме. И към това всеки от нас приучава себе си от деня на раждането си.
Той ми се видя много сдържан, печален и винаги еднакво коректен. По-късно научих, че той води много затворен живот. Беше съвсем самотен, с никого в колонията не разговаряше и не се срещаше. Цялото си свободно време след работния ден той отдаваше на учене и книги. Никой от нас не го беше виждал нито на лекциите, нито на танци, нито дори в киното, което той много обичаше.
- По-добре е да послушам хубава музика, да почета красиви стихове или полезна книга в стаята си.Това е по-безопасно, отколкото да попадам пред погледа на белите, - отговори Робинзон на моя въпрос как той прекарва свободното си време.
Времето течеше бързо. Ние не забелязахме как то пролетя и трябваше да се разделяме. Погледнах към Робинзон. Той беше много тъжен. Може би от това, че разказвайки за безправието на черния човек, той отново е видял картини от миналото си, които се е опитвал тук, далеч от преживения ужас, поне малко да забрави. Стана ми много мъчно за този юноша, приличащ на подгонено зверче. Изведнъж Робинзон ме попита:
- А вие не се ли страхувате да седите с негър на брега на реката, ей така, открито, пред всички? Знаете ли какво би станало с нас заради това в Америка?
- Не, - отговорих аз. - Не се страхувам. У нас за това не линчуват. Ние делим хората по съвършено друг признак : приятел ли ни е той или враг; глупав ли е или умен; културен или невежа и т.н., а националността, цветът на кожата - тези признаци у нас не играят никаква роля. Струва ми се, че ако се случи да бъда в Америка, аз бих постъпила по същия начин като сега. Съветският човек е възпитан и се възпитава в дух на непримирима вражда към националните разпри и расовата дискриминация.
- Вие казвате това, само защото никога не сте били в Америка. Трудно ми е да повярвам, че там у нас вие бихте постъпили по същия начин. Искате ли аз сега да ви продемонстирам мъничко парченце от моята страна? Нали сте невнимателна и разсеяна. Нали сама ми признахте това, а аз пък съм наблюдателен и много внимателен. Вие не забелязахте, а аз видях, че докато ние с вас тук спокойно беседвахме, покрай нас два пъти мина американец с фотоапарат и няколко пъти щракна с него. А не ви ли се струва странно, че брегът обичайно толкова оживен през това време, сега е съвършенно пуст и освен нас тук почти никого няма?
- Погледнете нагоре, продължаваше Робинзон, показвайки ми с пръст накъде трябва да гледам. Аз вдигнах глава и видях доста голяма тълпа американци. У някои фотоапаратите бяха готови.
- Какво е могло да се случи при тях и защо те имат фотоапарати? - недоумявах аз. - Вероятно на Волга се очаква нещо интересно. - Защо да се очаква? Него вече го има и наистина е особено интересно за тях, - отговори Робинзон, - Ами, именно нас наблюдават и чакат кога ще се качим горе, за да ни снимат в анфас и да снабдят американската преса със сензационни снимки.
Да си призная, аз не му повярвах. Струваше ми се, че той се шегува. А в действителност той се оказа прав. - Даже тук те си позволяват такова безобразие - каза Робинзон и някак странно потръпна, дали от вечерната прохлада, дали от твърде неприятното зрелище горе.
- Не се страхувайте, Робинзон, – успокоих го аз. - Дайте си ръката. Е, по-смело!Ние сега ще продемонстираме на вашите земляци нашата съветска политика по националния и по расовия въпрос. Ние бавно тръгнахме към стълбите, водещи нагоре, и спокойно, като че нищо не сее случило, започнахме да се изкачваме. Ние се уговорихме да гледаме всички срещнати право в очите, предизвикателно, и да продължаваме разговора си. В края на стълбата защракаха фотоапарати, но ние не обърнахме на това никакво внимание. Така преминахме през големия и плътен строй на явно възмутените американци. Прощавайки се с Робинзон, аз отново му подадох ръка пред всички, и нарочно на висок глас, за да се чува, казах:
- Не забравяйте утре да дойдете при нас на вашия първи урок по руски език и на чашка чай след урока. Ще ви запозная с моите приятелки - преводачки, с които живеем заедно.
- Ще бъда непременно, в точно посоченото време, - отвърна ми Робинзон, и ние се разделихме.
Тази покана, която чуха много американци, толкова ги възмути и вбеси, че те някак се отвлякоха от Робинзон и пренесоха цялата ярост на своето негодувание към мен.
На следващата сутрин след тези събития, явявайки се както обикновено в цеха и поздравявайки се с работниците, аз се приближих към групата на американците, които беседваха оживено. И веднага почувствах, че е станало нещо недобро. Но какво именно не можах да се сетя. След няколко минути, без да ме поздрави, един от тях, побледнял от злоба започна:
- Вярно ли е, Мери, че вчера вие сте седели на брега на Волга с негър, а?
- Вие не грешите, сър, отговорих аз, като произнесох с особено ударение думата “сър”. - Именно аз седях с него на брега на Волга и дълго си говорих с него.
Не може да има съмнение. Потвърди се това, за което говореха американците до идването ми в цеха. С изкривено от злоба лице Холиок отвори уста, очевидно само за да ме наругае и оскърби за постъпката ми. Страшна за бяло момиче, при това обслужваща го преводачка. Аз разбрах, че на въпроса за моята беседа с Робинзон ще бъде придаден съвсем личен характер, а това съвсем не влизаше в моите сметки. Е, щом така се случи, трябваше вълнуващият всички ни въпрос за отношението към човек с тъмна кожа да бъде повдигнат на принципна висота. Като буквално не дадох на Холиок да се опомни и да произнесе дори една дума, аз стремително се нахвърлих върху него. С него имах особена сметка за неговата “блестяща” работа в цеха, за неговата ненавист към негрите и за много други неща. Аз дадох ход на бушуващия в мен гняв. Като казах всичко, което сметнах за нужно да кажа, аз попътно му разясних съветската политика по националния и по расовия въпроси. Пререканието ни се превърна в истински митинг-летучка, който събра не само всички работещи в цеха американци, но и значителна част от руските работници.
- Какъв е този митинг при вас в работно време? - попита началникът на цеха Волков.
Без да дам на Холиок да каже нещо в свое оправдание, аз се обърнах рязко към него и кротко му разказах случилото се. Както се изясни след ден-два, не само Холиок, но и много дори прогресивно настроени американци, ме осъждаха за беседата с негър пред очите на всички. Появиха се непристойни стихчета, памфлети и дори песнички по мой адрес. Наложи се да съберем извънредно събрание на бюрото на преводачите за обсъждане на създалото се положение. Ние решихме заедно, целия колектив, да поемем шефство над Робинзон в свободните часове. Към нас се присъединиха девойките работнички от инструменталния цех. По този начин ние в някаква степен вързахме ръцете на американците по отношение на Робинзон и ги лишихме от повода за осъждането за свободомислие само на едно бяло момиче. Нека да негодуват и да ни осъждат всичките, взети заедно! Така ще е по-добре, решихме ние. Това май беше най-правилният изход от положението. Робинзон, съпровождан от бели момичета - понякога преводачки, понякога работнички от цеха и горното селище, започна да се появява на лекции, в киното и дори на танци. Ние мислехме, че някои от американските хулигани вече са извлекли урок за себе си, но... се лъжехме. Една вечер на танците в ресторанта се оказа, че няма нито една преводачка -негласна защитничка на Робинзон. Вече беше време да престанат да издевателстват и да обиждат нашия подопечен. Колко може да продължава? Ние мислехме така, но сгрешихме. В нашата квартира, където живееха само преводачи, в същата вечер беше много шумно. Ние се събрахме голям брой и, както винаги, обсъждахме текущите вълнуващи ни въпроси. Изведнъж вратата се отвори, на прага стоеше Робинзон. Той беше толкова развълнуван, че едва можа разбираемо да разкаже какво се е случило с него. Видът му бе такъв, сякаш силно са го обидили и са го ранили в самото му сърце.
- Моля ви, слезте в ресторанта, вижте какво те правят там. Те ме оскърбяват, издевателстват над мен, а по време на танца ме спъват, за да падна лошо. Толкова ми е болно и ме е срам пред девойката, с която танцувах...
Наложи се да пратим в ресторанта наколко преводачки, за да сложат ред. А в това време за Робинзон започна да говори пресата. На десетки милиони съветски хора стана известно случилото се с негъра в нашия завод. Обществеността в Съветската страна категорично поиска да се разследва този вопиющ случай и да бъдат сурово наказани обидилите Робинзон. Той всеки ден получаваше много писма от всички краища на нашата страна. Писмата бяха братски, съчувстващи, ободряващи.
Робинзон почувства, чепобоят над него не е личен въпрос, а е въпрос, засягащ всички хора, живеещи на тази чудесна съветска земя. И хората са възмутени от грубото нарушаване на Конституцията на държавата им. На 11 август 1930 година ние прочетохме в “Работнически вестник”: “В същото време, когато лицемерната “Комисия на Фиш” във Вашингтон разпитва председателя на Амторг другаря Богданов за това вярва ли той в Бога, посещава ли църква, благонамерено ли се държи във всички случаи в живота, група американци ни показа в Сталинград висок образец на “американската култура”. Реакционно настроените американци си въобразиха, че са в своя капиталистически “рай” и се осмелиха да вдигнат ръка срещу работник негър, защото той е негър. Наказателният кодекс на Съветската дсържава осъжда всяка проява на расови противопоставяния. Съветската власт в никой случай няма да допусне методите на расова вражда, разцъфтяваща в страната на капитализма, да се предават на когото и да било у нас, в Страната на Съветите”...
А на 13 август 1930 година в същия вестник бе отпечатан разговор със заместник върховния прокурор другаря Герасимов. Ето какво казва той: “За съжаление, органите на прокуратурата узнаха за този възмутителен случай на проявление на национална вражда към работник негър само от вестниците. Още днес даваме по телеграфа разпореждане на прокурора на Нижневолжския край за спешно разследване на факта на побой над работник негър, за който съобщават органите на съветския печат. Незабавно след установяването на факта виновните трябва да бъдат привлечени към наказателна отговорност. В практиката на съветския съд това е първият случай, когато чуждестранни работници се привличат към отговорност за такова диво нарушение на елементарните правила на човешкото общежитие”.
В резултат на статиите в печата, а също на подробна проверка на фактите бяха арестувани американците Луис и Браун. Те бяха задържани в Сталинградския затвор през всичкото време, докато вървеше следствието. А през това време американската колония живееше много напрегнат живот. Освен с работа в производството американците трябваше да се занимават и с обществени въпроси, главно с предстоящия процес над двамата опозорили се колеги. Как да спасят престижа на страната си? Как да спасят Луис и Браун от жестокото наказание, което ги очаква? Тези мисли не даваха на американците от цялата колония нито минута покой. Председателят на американската колония мистър Болдуин и секретарят мистър Морис, след като обсъдиха създалото се положение, решиха да действат така, че поне малко да украсят облика на виновните и да смекчат тяхното престъпление. Мистър Морис се готвеше усилено за изказването си в качеството си на защитник на Луис и Браун. Мистър Болдуин от името на американската колония пишеше извинителни писма във вестниците с извинения от цялата колония на своите съотечественици. Ето една от резолюциите на общото събрание на американците: “Американската работна колония рязко осъжда варварската постъпка на гражданина Луис. С това гражданинът Луис не само обиди работника негър Робинзон. Той извърши тежко престъпление, недопустимо изобщо и особено недопустимо в Съветската страна. Ние се надяваме, че работническият съд ще проучи достойно гражданина Луис и чувстваме, че сегашното му пребиваване в затвора и публичното му осъждане в печата са вече доста голямо наказание за неговото поведение”... Обвиняемият Браун също подаде извинения чрез печата, в което писа: “...И ако аз в нещо съм направил грешка, то моля всички съдии и всички работници в СССР за прошка и моля да ми дадат възможност да докажа, че не съм този хулиган, за който ме представят...”.
В навечерието на съда при нас в завода пристигна кореспондент на вестник “Труд”.
В качеството ми на преводачка ми се наложи да отида с него в Сталинград, в затвора, където бе задържан американецът Луис. Нашият кореспондент поиска да говори с него.
- Не искате ли да изпратите във вестника писмено заявление с изказване за разкаяние за своята постъпка. Може би нашият съд ще го отчете и наказането ще бъде малко смекчено, - попита нашият кореспондент, като се прощаваще с Луис.
- Искам, отговори Луис. - Но аз сам няма да мога да го напиша.
Той се обърна към мен с молба да напиша заявление от негово име, с неговия подпис. Аз направих това веднага при него, като адресирах заявлението на името на председателя на съда, както той ме помоли. Заявлението бе написао на английски език. Като го завърших, аз започнах да му чета написаното от мен заявление пункт по пункт, а той след всеки абзац произнасяше своето обичайно “ок”, което означаваше, че е съгласен. Така стигнахме до края на заявлението. Последният пункт гласеше: “Моля за извинение мистър Робинзон за нанесеното му оскърбление...”. И тук вместо обичайното “ок” чух странно подсмъркване с нос и нещо, приличащо на хлипане. Поглеждайки към Луис, аз видях, че този, с позволение да кажа “мистър”, ридае с най-неподправени сълзи.
- Какво има? Какво ви е?, - възкликнахме ние с кореспондента едновременно.
Признавам, помислих си, че на моето прочувствено написано заявление този американец реагира с поток сълзи. Но нищо подобно в действителност нямаше. Ето какво ни отговори Луис:
- А знаете ли вие, че с такъв пункт вие вече ми произнесохте смъртна присъда. Няма съмнение, че всичко това ще стане известно в Америка. Когато се върна, моят собствен баща ще ми пусне куршум в челото за това, че съм паднал толкова ниско и съм молил прошка от негър...
- Та нали заявлението го пишете вие, аз само изпълнявам молбата ви. Можете всеки пункт да приемете или да зачеркнете, отговорих аз.
Тук той веднага стана весел, замаза този пункт с дебела черта, за да не може някой, не дай Бог, да прочете какво е написано под него, и, както виждате сам си подари живота.
На29 август 1930 година съдът произнесе присъдата. Ето я:
“Като смята за доказано нападението над Робинзон, по причина расова ненавист, съдът осъжда Луис и Браун по ст. 59,7 от НК на лишаване от свобода за две години всеки. Но, вземайки предвид, че расовата вражда им е внушена по силата на капиталистическата система за експлоатация на “низшите раси, лишаването от свобода се заменя с изгонване от СССР за 10 години.”
Така завърши това позорно за някои американци “Дело на Робинзон”.
Заминаване на американците за родината им
Една година мина бързо.Договорите с американците завършваха.Трябваше да си заминат за вкъщи. Дирекцията на завода реши да възобнови договорите с неголяма група американци за още една година. Цеховете подаваха заявки, като подбираха най-добрите и нужни за нас специалисти. Преговорите с американците започнаха. Водеше ги заместник-директорът на завода Георгий Михайлович Ширшов. По този повод в американската колония започна силно оживление, което в скоро време се смени с голямо вълнение. Навсякъде американците обсъждаха по всякакъв начин въпроса кому е съдено да остане в завода за още една година. Както се вижда, за вкъщи още никой не искаше да пътува. Един след друг, на опашка по набелязаните от цеховете списъци аз виках американците, чакащи в приемната на директора. Интересно беше да наблюдавам тези добре познати ми хора, сега такива тихи, смирени. Те влизаха плахо в кабинета със зле прикрито напрежение и с вълнение на лицето. Сега не те на нас, а ние на тях диктувахме нашите условия за работа и те ги приемаха без уговорки. Излизайки от кабинета на дректора, “щастливците”, както ги наричаха техните другари, отново придобиваха своя предишен горделив вид. Всичко мина благополучно. Годината труд е осигурена. На въпросите на тези, които чакаха за прием “Е, как е там?” - те отговаряха лаконично: “Ол райт”, без да влизат в никакви подробности за резултатите от преговорите с директора.
В този кратък, но твърде знаменателен за тях отрязък време американците забравиха всичко, дори любимите кино и танци не ги привличаха. Всичко беше подчинено на въпроса “да бъдеш или да не бъдеш” в завода, поне за още една година. И само такива разговори се чуваха навсякъде:
- Теб вече викаха ли те в дирекцията?
– О, това е много лошо. - Вчера ми провървя. С мен сключиха договор. Да, прилича на това, че изтеглих щастлив билет за лотарията.
- Не се вълнувай толкова, може би ще те извикат, - така те утешаваха своите другари, които още не бяха викани за преговори. И така нататък. Но много от американците така и не дочакаха да ги извикат. Те не се лъжеха, че при нас е отпаднала необходимостта от тях, че нашите кадри са израсли значително, укрепнали са и колективът на завода вече се справя добре и без помощта на американците. Какво ги караше да се подреждат на дълги опашки пред кабинета на директора и един през друг да предлагат услугите си? Никой не ги викаше, а те всеки ден идваха и идваха, опитвайки се да попаднат на прием при директора, отказвайки се от заплата във валута, искайки да работят на същите условия на заплащане, както и всички наши работници - само и само да останат в завода? Очевидно, при тях вкъщи не беше съвсем добре. Те водеха обширна преписка с роднини, с приятели и познати и бяха добре осведомени за всичко, което ставаше у тях в родината им. Дори такъв крупен специалист като мистър Стаут (той дублираше главния инженер на завода), вече в края на своя договор започна недвусмислено да намеква своето желание “за благото на делото” да остане за още една година. - Аз разбирам, - казваше той, - за вас е трудно да ми плащате заплатата във валута. Е, какво пък аз охотно ще се съглася и ще ви направя отстъпки... Но ние деликатно, под благовиден предлог, от тези “отстъпки” - не само негови, но и на мнозина други, се отказвахме. Следователно, искат, не искат трябваше да си вървят обратно вкъщи. Спешно се подготвяха сметки, визи, характеристики. Външният отдел на завода от сутрин до късна вечер беше пълен с народ: всички искаха преди отпътуването са да уредят своите лични работи. Всеки от тях се стремеше особено да получи добра характеристика от завода за своята годишна работа. Но дали всички са се възползвали после от тях, не ни е известно. Трябваше обективно и правдиво да отразим в тези характеристики това, което всеки от тях заслужаваше за своята работа.
Настъпи денят на заминаването. Помня прощалната вечер. Американският ресторант беше пълен, добре натъпкан. Хората стояха, седяха на столовете, на каквото им попадне, притиснали се тясно един друг. В президиума заеха места представители на дирекцията, на партийната и на профсъюзната организации и най-добрите американци. Потекоха потоци от речи. Те бяха кратки, развълнувани и като че нямаше да имат край. Всеки искаше на прощаване да каже поне две думи.
- Спасибо, рюски рабочий! - Благодаря ви, началници! - Много ви благодаря преводачи! - Много благодаря на всички, всички! - Ние ви обикнахме, руснаци, и тази година никога няма да я забравим... Така се прощаваха с нас американците. И в отговор ние им казвахме:
- И ние няма да ви забравим! Ние ще помним всички, които се трудиха честно в течение на една година в нашия завод. Ние ще се постараем да забравим тези хора, които не само не оправдаха себе си в нашето производство, но които със своето неблагодарно поведение причиниха и на вас немалко грижи и преживявания. Случва се! Та нали неслучайно руската пословица гласи: “В семейството не може без един урод”. За тези хора вие не отговаряте и вас ще ви помним с добро, понеже вие честно и добросъвестно се трудихте, предавахте своите знания на нашите работници, обучавахте ги да работят с вашето много сложно оборудване и с нищо не се опетнихте. На вас ние ви казваме: Благодарим ви за вашата помощ! Добрите трактори, които ние с всеки ден все повече и повече разтоварваме на нашите колхозни поля, включват приноса и на вашия труд! Руският народ има голямо сърце. Най-добрите от вас ще заемат в него достойно място.
Щастлив път и добър живот ви желаем! Ако някой от вас поиска да ни навести в бъдеще, ние винаги ще се радваме и ще ви кажем: - Добре дошли, скъпи проятели! При вас казват май така:
You are welcome.[…]
Превод от руски Велиана Христова
