Днес Израел се намира – и не за първи път – на кръстопът, където трябва да вземе решение между два проблематични варианта: първият – да се съгласи на частична сделка, след като ХАМАС вече я е одобрил; вторият – да отхвърли тази сделка и след това да започне, както е планирано, широкомащабна военна операция в Газа.
Преди да преминем към конкретната дилема, трябва да си зададем следния въпрос: как се случи, че след 22 месеца Израел така и не успя да постигне повечето от целите на войната? В историята винаги, при всяка преоценка на ситуацията, когато целите не са постигнати, трябва да се посочи правилното обяснение от две възможни:
Първо: целите от самото начало са били прекалено амбициозни и недостижими.
Второ: целите са били реалистични и изпълними, но избраният път се е оказал погрешен.
По-долу са дадени два исторически примера, отразяващи и двата сценария.
Първият пример е войната във Виетнам. Целта на САЩ беше да запази Южен Виетнам под американски контрол и да не допусне Северен Виетнам да завземе цялата страна. Двама американски президенти – Кенеди и Джонсън – бяха убедени, че целта е постижима. Затова, ако тя не се постигаше с една военна стратегия, те избираха друга, а след това трета.
Но, както стана ясно впоследствие, а за мнозина и тогава, проблемът не беше в начина на действие, а в самата цел – тя беше прекалено амбициозна и нереализуема.
Вторият пример е борбата с тероризма по време на Втората интифада. Целта беше да се потисне палестинският терор както в Газа, така и особено в Юдея и Самария. Година и половина ЦАХАЛ се опитваше да постигне тази цел с дистанционна борба и претърпя неуспех. През април 2002 г., след терористичния акт в хотел в Нетания в навечерието на Песах, беше взето решение да се промени подходът: армията напълно превзе всички градове на Западния бряг. В резултат интифадата постепенно затихна и през последните 23 години терорът не достигна мащабите от 2000–2001 г.
Странно и разочароващо е, че, доколкото е известно, в Израел досега не е имало сериозно обсъждане: неуспехът в постигането на целите на войната е свързан с това, че целите са били от самото начало невъзможни, или че те са реални, но е необходима друга стратегия? При това алтернативният подход не трябва да бъде изключително военен – той може да включва политически и икономически елементи.
Решенията, които трябва да се вземат днес без задълбочено обсъждане на този въпрос в кабинета на министрите, могат да се окажат крайно погрешни.
Бяха определени четири цели на войната в Газа:
• Сериозно да се отслабят военните възможности на ХАМАС.
• Да се свали властта на ХАМАС.
• Да се създаде ситуация, при която от Газа да не изхожда военна заплаха.
• Да се върнат заложниците (на първо място живите).
Израел до голяма степен постигна първата цел и само частично четвъртата. Според мен, четирите цели биха могли да бъдат постигнати, ако беше избрана съвсем различна стратегия, която не се основава изключително на военен натиск. Сега е очевидно, че в близко бъдеще постигането на всички цели е невъзможно.
Проблемът е, че премиерът мисли по друг начин. Той счита, че може да бъде сключено всеобхватно споразумение, в рамките на което ще бъдат върнати всички заложници, ХАМАС ще се съгласи да се разоръжи, а лидерите му ще бъдат изгонени от Газа. Именно затова Израел избягва сделка, която би могла да върне всички заложници, защото това фактически означава признаване на запазването на властта на ХАМАС в Газа.
Парадоксът: позициите на Израел и ХАМАС са се разменили. Доскоро Израел настояваше само за частична сделка (т.нар. „план Уиткофф“), тъй като според израелското тълкуване тя позволяваше възобновяване на войната след 60 дни. ХАМАС, напротив, изискваше пълно споразумение, включително прекратяване на войната и пълно изтегляне на ЦАХАЛ от Газа. Сега всичко е обратно: ХАМАС е съгласен с плана на Уиткоф, а Израел изисква пълно споразумение.
Сега топката е в полето на Израел, по-точно – в ръцете на Нетаняху. В създалата се ситуация има само два варианта:
• Да се приеме споразумението, което вече е одобрено от ХАМАС (максимум – с минимални корекции).
• Да се откаже от сделката и да се започне операция по превземането на град Газа.
Рисковете и високата цена на военния сценарий са известни на всички. Много по-голяма е несигурността относно ползите от превземането на Газа. Премиерът се заблуждава, когато казва, че „ХАМАС е под атомно напрежение“. Това не е вярно! Ръководството на ХАМАС – както предишното, така и сегашното – е готово да пожертва живота на два милиона жители на Газа за целите си, насочени към отслабване и крах на Израел. Нещо повече, колкото повече жертви има сред палестинците, колкото повече разрушения и страдания – толкова по-изгодно е за ХАМАС в международната му кампания срещу Израел.
Освен това, събитията от войната показаха, че завземането на територия, където остава масова присъствие на враждебно настроено население, не задължително отслабва ХАМАС, а понякога има обратен ефект. Вероятността да се евакуира цялото население на град Газа преди мащабна военна операция там е изключително малка.
В тежката ситуация, в която се намира Израел поради грешките от последните 22 месеца, е по-добре да се въздържи от завземането на Газа. Ако има възможност да се постигне пълно споразумение, като засега се откаже от нереалистичното изискване за разоръжаване на ХАМАС, точно това трябва да се направи. Тази позиция се споделя от около 80% от гражданите на страната.
Ако всеобхватно споразумение е невъзможно, струва си да се стигне до частична сделка, но с едно ключово условие: ХАМАС и посредниците трябва да гарантират, че 12-те израелци, които няма да бъдат освободени на първия етап, ще получат храна и необходимата медицинска помощ.
Ако ХАМАС откаже, целият свят ще види, че по-нататъшните страдания на жителите на Газа и смъртта на много цивилни по време на военната операция в Газа ще се случват по една причина: ХАМАС и посредниците отказаха да предоставят елементарна хуманитарна помощ на 12-те нещастни израелски заложници. В такава ситуация на Англия, Франция и други страни ще бъде много по-трудно да обяснят защо продължават да настояват за наказание на Израел.
