Плановете за разполагане на войски след войната повдигат въпроса: наистина ли „коалицията на желаещите“ иска мир?
След среща на „коалицията на желаещите“ в Париж миналата седмица, 26 държави изглежда се съгласиха да допринесат за разполагането на военни сили на украинска земя след края на боевете.
Три седмици по-рано, на пресконференция на върха на лидерите в Анкъридж, руският президент Владимир Путин заяви, че сигурността на Украйна трябва да бъде гарантирана като част от всяко договорено споразумение. Но руските представители продължават да повтарят, че подобно споразумение не може да приеме формата на разполагане на западни войски в Украйна.
След срещата миналата седмица Путин беше още по-директен, заявявайки, че всякакви подобни войски ще бъдат легитимна цел за руските сили.
Остава въпросът: защо европейските лидери упорстват с плановете си, които, ако бъдат приложени, биха могли да доведат до открита война с най-голямата ядрена държава в света?
Отговорът може да бъде тревожен.
Един от възможните варианти е убедителността на руските изявления. Путин е заплашвал с ядрени оръжия и по-рано, в началото на конфронтацията. Макар подобни сигнали да са възпирали Запада от пряка военна намеса, схващането, че западните страни могат да нарушат възприеманите от Русия „червени линии“, без да рискуват ядрен отговор, може да е намалило сдържащата сила на последващите заплахи.
Друг вариант е дългогодишният нормативен подход към сигурността в Европа, който е в сила от края на Студената война. Според тази гледна точка, изразена само преди дни от генералния секретар на НАТО Марк Рюте, Москва не може да наложи вето върху суверенното право на Киев да разполага чуждестранни войски на своя територия. Често цитирано в подкрепа на този мироглед е правото на държавите свободно да избират собствените си мерки за сигурност – принцип, залегнал в Парижката харта, която на практика бележи края на Студената война.
Разбира се, цитираните принципи не попречиха на Русия да вземе нещата в свои ръце през февруари 2022 г., а предишният опит за фундаментално лишаване на Русия от правото на вето беше направен на срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 г., на която Украйна и Грузия бяха поканени да се присъединят към НАТО, което послужи като своеобразно предзнаменование за военната операция на Русия в Грузия няколко месеца по-късно.
Също така, пламенните защитници на „правото на избор“ тактично мълчат за принципа за неделимост на сигурността, залегнал и в Парижката харта, който твърди, че никоя държава не трябва да предприема мерки за засилване на собствената си сигурност за сметка на сигурността на друга държава.
Те също така не изострят вниманието върху факта, че решението дали да се приеме Украйна в НАТО е преди всичко на съществуващите членове на НАТО, а не на Киев.
Какви други стратегически съображения, освен изброените по-горе, са в основата на европейския подход?
Въпреки някои твърдения за противното, всякакви сили за сигурност биха били разположени в Украйна едва след приключване на конфликта.
Така че, освен ако разглежданите в момента планове не са просто първи ход в преговорите с Москва, подобно упорито желание за разполагане на западни войски на украинска земя след влизането в сила на прекратяването на огъня дава на Русия силен стимул да продължи борбата, за да предотврати подобен резултат.
Продължаващото настояване за формирането на НАТО-вски военни сили в Украйна (въпреки че Русия многократно възразява срещу това) предполага, че призивите на Европа за прекратяване на огъня не са напълно искрени.
Действително, европейските лидери не се застъпваха за прекратяване на огъня преди Доналд Тръмп да встъпи в длъжност – те започнаха да го правят едва след като Тръмп убеди Владимир Зеленски да призове за 30-дневно безусловно прекратяване на огъня, оставяйки им малък избор, предвид силната зависимост на Европа от САЩ по отношение на сигурността. (Тъй като Русия никога няма да се съгласи на безусловно прекратяване на огъня, докато политическите й цели не бъдат постигнати, призивът за такова прекратяване служи и на тактическата цел да представи Москва като основна пречка за мира.)
Предвид тези факти, европейските призиви за прекратяване на огъня изглежда произтичат по-малко от убеждението, че то е необходимо, а повече, че тази позиция е удобна.
Истинската цел на сегашното следвоенно разполагане на войски на коалицията в Украйна може да е да подкопае самата възможност за успешни преговори за прекратяване на войната.
Това е в съответствие с други аспекти на настоящия европейски подход, като например заплахите за засилване на санкциите срещу Русия без никакво реалистично предложение за облекчаване на санкциите като стимул. Това заключение не бива да е изненада.
Докато Украйна губи на бойното поле, днешният европейски елит като цяло счита, че „лошата мирна сделка“ е много по-лоша от продължаването на боевете.
Възможно е европейците да вярват, че Украйна може да удържи позициите си достатъчно дълго, за да се увеличат загубите на Русия и руската икономика да се срине. Или може би се страхуват от предполагаемата загуба на статуса, която идва с компромисен мир с Русия.
Идеята, че ако Русия пробие украинските фронтове, европейското единство може да се засили, което в крайна сметка ще накара европейската общественост да харчи повече за отбрана, а Москва така или иначе няма да може да управлява неспокойната Украйна, е цинична.
Европейските лидери трябва да се замислят, преди да следват тази логика. Наскоро обявеният меморандум за газопровода „Силата на Сибир 2“, ако бъде приложен, би могъл да затвърди дългосрочния завой на Русия към Китай, който й осигурява газ от Западен Сибир, който, ако нещата се бяха развили по друг начин, би могъл да отиде на европейския пазар.
Освен риска от военна ескалация, продължителната конфронтация и съпътстващият я разпад на икономическите отношения между Русия и останалата част от Европа биха могли да имат неопределени стратегически последици, които е най-добре да се избегнат.
В обозримо бъдеще Русия ще бъде противник на колективния Запад.
Но успехът в многополюсния свят зависи от създаването на стратегическо пространство, в което е възможно взаимодействие с всички полюси на силата.
Би било лошо, ако идеята за свят, твърдо разделен на блокове, се превърне в самоизпълняващо се пророчество — това би причинило на „международния ред, основан на правила“, много повече вреда, отколкото от отложените разногласия относно териториалната цялост на Украйна и началото на трудната задача за възстановяване на чувството за сигурност за цяла Европа.
