Мислим си, че като кажем за нещо, че е факт – и то е заковано. Но не е така, фактите също подлежат на интерпретация. Температурата в момента е 20 градуса, на един му е топло, а на друг му е студено. Нашата свобода да разбираме света стои над всичко.

Тя затова е и най-висшата ценност, а нейното отнемане – най-тежкото наказание. Сигурно затова тя е и най-често обект на манипулации.

От времето откакто в руското общество позицията на партията с главно П не е единствената гледна точка, стои един въпрос-загадка: защо след като Сталин е добър, Ленин лежи в мавзолея? В последните десетилетия на уж политическа свобода и партиен плурализъм Сталин е възвеличаван като спасител и строител, образът му придобива все повече блясък, дори на икони го рисуват, а всички приближени до Ленин, начело с Троцки, ликвидирани физически по времето на многобройните „чистки“, днес са отречени и заклеймени. Но в мавзолея, който продължава да е все така сакрален, и до днес е изложена мумията на Ленин. Самата болшевишка революция, организирана и оглавена от Ленин, днес се отрича като масонски, германски, американски, еврейски, ционистки и пр. заговор, но Ленин продължава да си лежи пред Кремъл.

Добрият, непогрешим и праведен Сталин носи на рамо саркофага на мъртвия Ленин редом до другите ленинисти, впоследствие всички ликвидирани лично от него. От 24-мата членове на ЦК на РСДРП, участвали в т.нар. „Октомврийска революция“ от 1917 г., 12 впоследствие са екзекутирани от своите съпартийци, а Троцки е убит чак в Мексико по нареждане на Сталин след многократни неуспешни покушения.

И през цялото време, докато е жив и държи лостовете на властта в огромната съветска империя, Сталин се афишира като най-последователния ленинист, най-верния продължител на лениновото начало и в нито едно от теоретичните си марксистко-ленински съчинения не изказва никакво несъгласие или критика към него, към теорията и практиката му, а точно обратното – утвърждава себе си като най-последователния изразител на великите му идеи и безсмъртното му дело.

Личността на Сталин е загадка, но още по-голяма загадка е отношението към него на голяма част от обществото в съвременна Русия. Стана дума за фактите. Почитателите на Сталин не просто манипулират фактите, те просто пренебрегват всичко, което хвърля и най-малка сянка върху обожествения образ на великия „вожд“.

Писах преди две седмици върху спомените на любимата дъщеря на Сталин за нейния баща. Като всяко дете тя обича баща си, но в същото време, вече на зряла възраст, се старае да погледне на неговата личност безпристрастно, да оцени фактите обективно. Защо една дъщеря, обичаща баща си, може да направи това, а обикновените руснаци не могат? Напротив – голяма част от тях наричат Светлана Алилуева „предателка“.

Преди се спрях на нейната първа книга „Двадесет писма към приятел“, писана през 1963 г., докато е още в СССР. По-късно, след като вече е успяла да избяга в САЩ, през 1969 г. тя издава „Само една година“. Пише все така откровено. Като всички спомени и нейните са субективни. Но търси отговори на трудни въпроси, които за нея като дъщеря са още по-трудни. Така се постъпва, когато се търси истината.

„Бях на четиридесет години. През двадесет и седем от тези години живях под тежко потисничество, а през следващите четиринадесет постепенно се освобождавах от това потисничество. Тези двадесет и седем години – от 1926 до 1953 г. – бяха това, което историците наричат „сталинистки период“ в СССР, време на едноличен деспотизъм, кървав терор, икономически трудности, жестока война и идеологическа реакция.

След 1953 г. страната постепенно започва да се възражда и да се съвзема. Терорът сякаш е избледнял в миналото. Но това, което се е развивало с години като икономическа, социална и политическа система, се оказа упорито и жилаво в партията и в съзнанието на поробените и заслепени милиони.

И въпреки че живеех на „самия връх на пирамидата“, където истината достигаше най-малко, целият ми живот беше разделен на два периода, точно както животът на цялата страна: преди 1953 г. и след нея. За мен процесът на освобождение от духовния плен вървеше по свой път, различен от другите. Но вървеше неотклонно и капка по капка истината пробиваше гранита.“

Какъв е този гранит и каква е тази истина? И кои са тези поробени и заслепени милиони, в съзнанието на които гранитът се оказа непробиваем за истината? „Политиката изтласка в него всички други човешки интереси на заден план и така остана през целия му живот. Съперници и противници бяха унищожени. Страната и партията признаваха неговата еднолична власт… Всичко замлъкна и сякаш се покори. Кадяха му тамян и извън СССР… Но той не се радваше на жетвата си. Беше духовно опустошен, забравил всички човешки привързаности, измъчваше го страх, който в последните му години се превърна в истинска мания за преследване.“

Драмата в душата на баща ѝ се отразява на цялата страна, но дълбоките причини за това започват да ѝ се проясняват, след като приема християнската вяра, но именно вярата, а не помпозният църковен ритуал. „Убедена съм, че църковното училище, където е прекарал повече от десет години, е оказало огромно влияние върху характера на баща ми през целия му живот, като е укрепило и затвърдило вродените му качества. Той никога не е имал религиозни чувства. Безкрайните молитви и насилственото духовно обучение можеха да доведат само до обратен резултат у млад мъж, който нито за миг не е вярвал в духа или в Бога – краен скептицизъм към всичко „небесно“ и „възвишено“. Резултатът, обратно, беше крайният материализъм, циничният реализъм на земния, трезвия, практичния и принизен поглед върху живота. Вместо „духовен опит“ той разви в себе си нещо съвсем различно: близко познанство с лицемерието, фарисейството, двуличието.“

Погледнати отстрани, сатрапите предизвикват отвращение и ненавист. През очите и сърцето на дъщерята образът на баща ѝ навява по-скоро трагизъм. Но истинската трагедия са реките от кръв, с които той залива страната и народа. А по-малко трагично ли е, че днес му издигат паметници и го изобразяват с ореол?

През 1984 г. Светлана се връща в СССР и остава там година и половина. Описва пристигането, пребиваването и окончателното си напускане в „Книга за внучките: Пътешествие към родината“, която издава през 1991 г. „Знаех, че пътуването до СССР ще бъде възприето навсякъде по света само от политическа гледна точка и че всички ще ме обсипват с кал. Чувствата на една майка? Кой би повярвал на това?!… Можеш ли да живееш, без да видиш внуците си?“

Но какво се получава? „Беше комедия. В съобщенията на съветските вестници се открояваше, че съм била казала, че съм „обучено кученце на ЦРУ“… По-късно агенция „Новости“ превърна тези думи в „дресирано кученце на ЦРУ“… Приписваха ми и изявления, че „ненавиждам Америка“.

„От Москва се носеше гробовна атмосфера и се чувствах сякаш сме попаднали в гробище.

На родното пепелище
да плача и да ридая не ще дойда;
гробове скъпи няма да намеря
в гробището разорано.

Това е написал Вячеслав Иванов, който никога повече не е пожелал да посети родината си, която си е представял по същия начин, неузнаваемо разрушена като „разорано гробище“. Какъв ужасен образ! Тези редове не спираха да се въртят в главата ми, докато бяхме в Москва.“

Светлана се връща в СССР с 15-годишната си дъщеря Олга, родена през 1971 г., от арх. Уилям Питърс, за когото се омъжва предишната година. Приемат я като библейския блуден син и ѝ предоставят грамаден апартамент в дома за членове на политбюро, а за Олга казват: „Време е да я направим съветска ученичка“.

Светлана и Олга не издържат на живота в Москва и отиват в Грузия. Светлана озаглавява тази глава от книгата си „От поезията към реалностите“. „Присъединяването към царска Русия в края на осемнадесети век, поискано от християнския грузински цар, е хитро използвано от Санкт Петербург. С независимостта на малката страна бързо е приключено, както и с грузинската царска династия, а Грузинското царство става част от Руската империя. Тази измама и обида, нанесена от християнска Русия на страна, копнееща да намери убежище от исляма под нейно крило, никога не е забравена. Затова споменът за независима Грузия живее тук и до днес… Мечтата за независима Грузия никога не умря тук; тя само се засилваше“.

Партиен лидер на Грузия тогава е Едуард Шеварднадзе, който във всичко подкрепя Москва, което му спечелва нейната благодарност. „Стигна дори дотам, че издигна паметник в чест на ненавиждания от грузинците Георгиевски договор от 1784 г., с който грузинското царство попада под унизителната власт на Петербург и губи своята независимост.”

Но кариерата на Шеварднадзе тръгва нагоре. Светлана говори за 1984 г., но грузинците водят борба за своята независимост от Москва и до ден днешен. Русия, където захапе, не пуска!

Светлана и дъщеря ѝ Олга посещават родната къща на Сталин в Гори, превърната в музей. Олга само възкликнала: „Как са живели тук!“ Посетили и семинарията, в която дядо ѝ е учил.

Светлана получава писмо на един-единствен лист хартия от дъщеря си Екатерина, в което с познатия си детски почерк, но с нечувана злоба тя пише, че „не прощава“, „никога няма да прости“ и „не желае да прости“. „След това, с думи достойни за редакционна статия на „Правда“, бях обвинена във всички смъртни грехове срещу родната ми страна. Накрая настоява „да не се опитваме да установим контакт“, че не иска да се месим в нейния „творчески живот“… И в самия край – това, което ме разсмя – турено като печат латинското dixit. Присъдата е произнесена!“

Срещат се няколко пъти с грузинския патриарх Илия́ ІІ, който и до днес, вече 92-годишен, е жив и здрав. Той им казал: „Хората тук са забравили какво е любов. Мислят си, че любовта е официално премахната заедно с църковните празници – Рождество, Пасха. Трябва да ги научим отново на любов”.

След година и половина Светлана се убеждава, че всичко в родината ѝ си е останало същото и не може да се промени. „Бяха възкръснали старите, най-лоши времена, животът под наблюдение в Кремъл – всичко, което отдавна бях забравила. Нищо не се е променило – това беше ужасното заключение, до което стигнах – нищо. Само табели, лозунги, имена. Както Евтушенко някога каза:

Дойдоха други времена
Появиха се нови имена.

Но по същество нищо, абсолютно нищо не се е променило.“

Светлана иска само по-скоро да се махне. Този път завинаги. Но властите не я пускат. „Веднъж получил съветско гражданство, съветският гражданин си остава съветски гражданин при всички обстоятелства!… Реликви от времето на Гогол. Собакевичи.“ Горбачов не пожелава да се срещне с нея, приема я секретарят на ЦК на КПСС Егор Лигачов. Няма сили да му обяснява защо иска да напусне. „Е, какво? Родината без вас ще преживее. Но как вие ще преживеете без Родината?“ А секретарят стенографира разговора им. В епилога Светлана пише: „Още от събитията в Чехословакия преди двадесет години – не съм преставала да тая надежда за нашия, руски Дубчек“.

И аз съм си задавала подобен въпрос – защо Горбачов не стана руският Дубчек?

Сигурно защото руските хора не са като чехите – нямат нужда от Дубчек и Дубчек не се появява. Дойде Елцин, но в края на президентското си управление и той вече не беше същият, нямаше ги амбициите му за промяна и избра Путин за свой наследник. В началото и Путин не беше този, който е сега, изглеждаше нормален. А постепенно самото общество сякаш го принуди да се превърне в човек, който избива мирни хора и деца. А сега вече не може да спре войната, защото ще бъде разкъсан от същото това общество и на негово място сигурно ще дойде някой още по кръвожаден, такъв като Медведев или още по-лош.

В СССР имаше не масово, но влиятелно дисидентско движение. Сега то е ликвидирано почти напълно и опозицията на Путин, от която той се страхува и се пази, се състои от крайни фашизирани, радикализирани елементи, маоисти, сталинисти, националисти, монархисти, болшевици, всякакви ултраси, които издигат неадекватни лозунги и са готови като порой да завлекат цялата страна отново в бездната на братоубийствените кръвопролития както през 1917 г.

Светлана до край има надежда, че това ще се промени. Че нейните внуци „ще доживеят да видят време, когато пътуването в чужбина ще бъде толкова просто, колкото купуването на билет, когато бракът с чужденец или преместването в друга държава вече няма да се счита за престъпление срещу държавата и народа… и името на баща ми ще бъде две поколения по-далеч от тях и три за децата им… Моят личен подход винаги е бил да разграничавам Сталин като човек и политик… През годините стана възможно да се направят някои обобщения… Победата е постигната колективно, ГУЛАГ е организиран и е извършил своите зверства колективно. Аз държа партията отговорна за всичко, което сега се приписва единствено на Сталин.“

И до днес в Русия не е решен проблемът с наследството на Сталин. Болшевизмът до такава степен е култивирал своята зараза в съветското общество, че това, което наблюдаваме в днешното руско общество, е реколтата от семената, посети през годините на партийната сеитба, на строителството на новото безкласово общество, на враговете на народа, осъждани и разстрелвани по доноси на съседи и приятели.

Тази система не е променена и до днес. Днес арестуват на улицата, ако кажеш „Не на войната!“