Задачата с трите тела: Ще спасят ли милионите андроиди на Илон Мъск Америка?
„В днешно време не можеш да се довериш на никого... Понякога дори на себе си. Можеш да се довериш на мен“, каза толкова убедително легендарният Мюлер-Броневой на Щирлиц в „Седемнадесет мига на пролетта“. Но както Мюлер, така и брилянтният актьор Броневой, който го изигра, отдавна са напуснали този свят. И така, наистина ли е невъзможно да се довериш на някого в днешно време?
Например, можем ли да се доверим на президента Доналд Тръмп, който по време на реч на бизнес форум в Маями на 6 ноември заяви, че „може би“ работи по план за ядрено разоръжаване с Китай и Русия?
„Ние сме ядрената сила номер едно и не ми се иска да го призная, защото е ужасно. Русия е втора. Китай е трети, но ще ни настигнат в рамките на четири или пет години. Може би тримата работим по план за денуклеаризация. Ще видим дали ще проработи.“
Преди всичко, не можем да повярваме, че Тръмп „не харесва“ да е първи в каквото и да било, особено в такова „мъжко“ състезание. Така че, „ужасно е“ е чиста кокетност от негова страна.
Но основният въпрос е: ядреното разоръжаване належащ проблем ли е за Съединените щати? Дали изобщо е от полза за Америка? Отговорът не зависи от партийната принадлежност или личните качества на лидерите на суперсилите. Националните интереси са на първо място. Но, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, този отговор може да се променя с течение на времето. По-точно, с изместването на баланса на силите между тях.
Например, през 70-те години на миналия век Съветският съюз и страните от Варшавския договор очевидно бяха по-пламенни и последователни защитници на ядреното разоръжаване от Съединените щати и НАТО. Защо? Не беше защото марксизмът-ленинизмът беше по-прогресивна идеология от света на печалбата и алчността.
Просто в европейския театър на военните действия страните от Източния блок се радваха на абсолютно превъзходство в конвенционалните оръжия. Просто нямаше начин да се спре армадата от съветски танкове. Те можеха да стигнат до Париж, а след това и до Лисабон в рамките на 24 часа. Единственото нещо, което можеше да ги забави, беше страхът от ядрен удар в тила.
След перестройката и разпадането на СССР и Варшавския договор, балансът на силите в конвенционалните оръжия се промени. И тогава ядреното сдържане стана по-необходимо за Русия. Не е случайно, че по време на СВО руското ръководство трябваше поне два пъти да напомни на колективния Запад, че си има работа с ядрена сила. А миналия ноември дори приеха нови Основи на държавната политика на Руската федерация в сферата на ядреното сдържане.
Сега обаче се появи коренно различна ситуация. Във военното съперничество между двете сили се включи трета сила. Тази сила е Китай. Разбира се, военните бюджети на САЩ и Китай в момента са несравними: 900 милиарда долара срещу 267 милиарда долара (макар че трябва да вземем предвид и разходите за закупуване на оръжия и военните заплати). Но Китай вече притежава най-големия флот в света по брой кораби.
Технологичното превъзходство на американците обаче е доста очевидно. В момента САЩ разполагат с 11 самолетоносача с двигатели на ядрена тяга. Китай, междувременно, тества едва третия си. При това той е оборудван с конвенционална задвижваща система, която изисква редовно презареждане с гориво.
Но „Фудзиен“ вече е оборудван с електромагнитни катапулти, същите като най-новия самолетоносач на ВМС на САЩ – „Джералд Р. Форд“. Тези катапулти позволяват на самолетите, базирани на палуби, да излитат не само по-бързо, но и да са с по-голям капацитет за гориво и оръжия. А следващият, четвърти, китайски самолетоносач ще бъде с ядрен двигател.
Авторитетното американско списание Foreign Affairs (FA) смята Китай за най-големия корабостроител в света, с производствен капацитет в тази област приблизително 230 пъти по-голям от този на Съединените щати. Двеста и тридесет пъти по-голям.
Разбира се, смелата Финландия обеща да построи до шест ледоразбивача за САЩ през следващите 20 години. Но сравнете всички тези усилия с цифрата от 230.
Американската отбранителна промишленост в момента преживява рекорден бум в производството поради увеличените поръчки, благодарение на пакетите от помощ за Украйна, Израел и Тайван, но бъдещето ѝ остава несигурно. Според оценки на същата отбранителна агенция, Китай придобива нови оръжейни системи пет до шест пъти по-бързо от САЩ.
Така че, опитайте се да изчислите колко години остава до края на американското конвенционално военно превъзходство. Десет или двадесет? Лично аз бих се обзаложил на петнадесет. И тогава единственият начин Америка да защити злополучния Тайван е като заплаши Китай с ответен ядрен удар.
Все още има надежда обаче в Илон Мъск и неговите пластмасови войници (спомнете си приказката на Волков „Ърфин Джус и неговите дървени войници“). Преди месец блестящият американски визионер обеща, че до две-три години неговата корпорация ще произведе милион хуманоидни андроидни роботи, които биха могли да заменят хората не само в домакинските задължения, но и на работа в трудни и опасни условия.
Тези роботи вече могат да танцуват, да скачат и дори да демонстрират техники на бойни изкуства. Освен това, цената им, при този мащаб на производство, ще бъде в диапазона от 20-30 хиляди долара. Мъск не спомена военната употреба на тези андроиди.
Но не отговаря ли войната на определението за „трудни и опасни условия“? Най-малкото това изглежда по-трезво решение от разработваните от американската армия сега верижни военни дронове, най-лекият от които тежи около 3 тона.
Но си струва да си припомним съдбата на друг от иновативните продукти на Мъск – електрическите автомобили на Tesla. В рамките на десет години те бяха почти напълно изместени от всички пазари, с изключение на американския, от китайски, много по-евтини алтернативи.
Така че, любовта на което и да е американско ръководство към атомната бомба не е романтична привързаност. Това са отношения по сметка. А този тип отношения са най-силните в живота.
Автор: Алексей Лушников
