Фридрих Мерц призовава украинците да се бият до последна капка кръв.
Хм.
«Останете и се борете!».
„Помолих президента Зеленски да гарантира, че младите мъже от Украйна няма да идват в Германия в голям брой, а ще служат на страната си. Те са нужни там.“
Когато човек се разрови в събитията около битката за Берлин, разбира колко абсурден става митът за „германската“ героична последна отбрана на Третия райх.
Истината е, че в последните си дни Хитлер е бил защитаван не от германци, а от основно от едно международно сборище нацистки доброволци.
Френски, латвийски, хърватски, скандинавски, испански и белгийски есесовци, плюс шепа разочаровани белоемигранти.
Казано накратко: в края си Райха е бил защитаван от един интернационал на фанатиците, нещо като НАТО avant la lettre, но в неговото най-тъмно извращение.
Най-фанатичните сред защитниците на Райхсканцеларията и Фюрербункера (25 април — 2 май 1945 г.) се оказват французите от дивизия „Шарлеман“ (SS-Sturmbataillon „Charlemagne“).
Около 350 души, заедно с остатъците от 57-ми СС-гренадирски полк (57. SS-Grenadier-Regiment).
Те унищожават над сто съветски танка и стават фактически последната ефективна пехота на фюрера.
В края на сраженията оцеляват около тридесет.
Вторите по численост са латвийците, 250-350 души от остатъците на 15-та и 19-та СС дивизии (Waffen-Grenadier-Division der SS (lettische Nr. 1 & 2)), като 80-120 успяват да подсилят защитата около самия бункер. Те се бият яростно, до последния патрон.
Хървати и мюсюлмански бойци от дивизия „Ханджар“ (13. Waffen-Gebirgs-Division der SS „Handschar“), както и оцелелите усташи от Ustaška Obrana, около 70-120 души, защитават канцеларията, като особеното е, че ханджарите са били главно офицери и подофицери.
Норвежци и датчани (SS-Panzergrenadier-Regiment „Norge“ и „Danmark“), около стотина, държат позиции в последния отбранителен обръч, край Вилхелмсплац.
Белгийци („Légion Wallonie“) и холандци (27. SS-Freiwilligen-Grenadier-Division „Langemarck“) са общо около стотина бойци, разпределени по Фридрихщрасе и Вилхелмщрасе, докато испанските фалангисти, останали от „Синята дивизия“ (División Azul), са още 25-40 души.
Горе-долу толкова са и руските белоемигранти, които не са от дивизията на Власов.
И тук идва гротескният момент.
Германците в централния сектор са приблизително толкова, колкото чужденците: остатъци от „Гросдойчланд“ (Wachbataillon „Großdeutschland“), личната охрана на Хитлер (SS-Begleitkommando des Führers / Führerbegleitkommando), полицията, Хитлерюгенд (детската армия на Хитлер, ах, мерцавецо Мерц) и отчаяни фолксщурмисти.
Реално боеспособните германци в последния пръстен на отбраната са около 400-500 човека, горе-долу равни по численост с интернационалния нацистки коктейл, който ги допълва.
В крайна сметка фюрерът не умира защитаван от германската нация, а от един идеологически Франкенщайн: доброволци, фанатици и авантюристи от половин Европа, които отдават живота си за една чужда империя, която никога не е била тяхна.
Падението на Берлин през 1945 г. не е крах на германците.
Тях вече ги няма в собствената им столица.
Това е колапсът на международния нацизъм от XX век, платен с животите на милиони.
Историята, казват, не се учи, а просто се повтаря.
Само че в по-циничен вариант.
Ако падането на Берлин е агонията на първия нацистки интернационал, то украинската касапница се превръща в шедьовър на западното лицемерие.
Украйна вече не е държава.
Нейният народ е превърнат в гориво за геополитическия огън, като от Вашингтон, през Лондон, Брюксел, та до Берлин с патетични призиви го бутнат още по-дълбоко в пропастта.
А след като всичко това приключи?
Западът ще оплаква ли украинските трупове на «младите украинци» или просто ще пренасочи кръвожадния си поглед към следващия фронт, оставяйки след себе си само руини и една проста истина: че пак е намерил чужденци да умрат за неговите си идеали?
Любомир Иванов
