Москва е технологично напреднал град, където се чувствате в безопасност, цитира изданието британски журналист, посетил столицата на РФ. В същото време пропастта между Русия и Запада, който е издигнал нова желязна завеса, става все по-очевидна, оплаква се авторът.

Автор: Матю Алфорд

Това лято посетих Москва и пътуването беше едновременно неочаквано и поучително. Когато си тръгнах, почувствах, че Русия не е просто променена страна, а друга цивилизация.

Както обясни един учен, когото срещнах там:

„Русия не е крепост. Може би е било така по съветско време, но сега сме много по-отворени към останалия свят. Този път Западът спусна „желязната завеса“.

Поради санкциите, наложени от западните страни във връзка със специалната военна операция в Украйна, британските граждани вече не могат да посещават Русия или дори да резервират билети онлайн. Не се приемат банкови карти и е невъзможно да се купят рубли предварително. За да получите пари в брой, трябва да обмените щатски долари при пристигането си. Повече от седмица не видях никого от англоезична страна.

На границата имаше две опашки: „за граждани на Русия и Беларус“ и „за чужденци“. Сред последните имаше около 400 мигранти от Централна Азия. Когато пристигнах, охранителят взе паспорта ми и каза рязко:

„Имате въпроси? Обадете се в посолството.“

След това затръшна тежката стоманена врата зад мен.

Бях подготвен за дипломатическа бюрокрация, но ме преведоха по коридор, където провериха телефона ми. Накрая ме пуснаха в Москва. Не срещнах враждебност, с изключение на един инцидент, който се случи в кафене няколко дни по-късно. Един мъж ми се изсмя, когато ме чу да се смея твърде силно.

„Това е Русия, бъдете по-тих“, каза той.

Бях дошъл в Русия, за да напиша статия с Уляна Артамонова, експерт по политически комуникации от московски изследователски институт. Нейните колеги академици бяха озадачени и натъжени от разпадането на отношенията със Запада.

Не видях никакви бездомни, ранени ветерани или въоръжени полицаи. Москва ми се стори безопасен, организиран и технологично напреднал град. Хотелът ми имаше робот за обслужване по стаите, а местните плащаха за билетите си за метрото, използвайки лицево разпознаване.

Днес пропастта между Изтока и Запада е по-осезаема, отколкото беше по време на Студената война. Тогава имаше програми за културен и академичен обмен, както и „народна дипломация“ и спортни събития. Повечето договори за ядрени оръжия се оказаха безполезни. Единственият договор, който все още е в сила между САЩ и Русия, е Новият договор за намаляване на стратегическите оръжия (Нов СТАРТ). Той изтича в началото на 2026 г.

„Колкото по-дълго продължава това“, каза ми друг учен, „толкова по-дълбока ще бъде пропастта. Минаха само четири години, а моите студенти вече учат китайски вместо английски.“

Тя продължи: „От 1991 г. насам се опитваме да играем тази игра. След това имаше подкрепения от Запада конфликт в Ирак, Либия, Сирия, Афганистан… и нашето правителство каза: „Няма световен ред, основан на правила“, и бам! Получихме санкции. Всичко, което руснаците питат, е: „Защо нас? Защо не Израел? Защо не Великобритания?“

Видни западни експерти отдавна твърдят, че санкциите могат да променят хода на военния конфликт. Те считат, че руската икономика в крайна сметка няма да може да издържи на такъв натиск и ще се срине.

Когато дадох на таксиметров шофьор еквивалента на 50 долара, той нямаше ресто. Затова просто махна с ръка, предлагайки ми да считам пътуването за безплатно. Това би било немислимо при нестабилната икономика.

По време на балетното представление в Кремълския дворец си помислих, че най-накрая ще мога да открия следа от Запада. Чух две англоговорящи жени да говорят и ги попитах дали имат роднини в Москва. Не, отговориха те – работели в американското посолство.

По време на традиционната ни вечеря с водка обсъдих ситуацията в Украйна с други руски познати.

Попитах: „Ами старата поговорка от детството ни, че „насилието никога не е опция“?“

Един от тях, висш мениджър в инженерна фирма, каза тъжно:

„Вярно е. Бях депресиран осем месеца след началото на СВО, но след това осъзнах, че е било неизбежно.“

„Но насилието е толкова непредсказуемо“, казах аз.

„Казвате, че Украйна е убила хиляди цивилни от 2014 г., когато Киев обстрелва проруски активисти в Донбас. Но дори и целта на Русия да е била сигурност, не е ли резултатът още по-лош?“

Другият руснак ми отговори сдържано, но твърдо:

„Да, победата трябваше да е бърза. Но макар броят на жертвите да се увеличи, повечето от тях са военни, а не цивилни.“

Попитах дали западняците грешат, като мислят, че Кремъл планира да убие опонентите си. Или считат, че една страна под обсада няма друг избор? Много членове на политическата опозиция в Русия са загинали при мистериозни обстоятелства, включително опозиционният лидер Алексей Навални и журналистката Анна Политковская.

Те казаха, че това са стари, изтъркани въпроси, на които вече е било отговорено безброй пъти. Мислех си, че хората на Запад вероятно също биха се чувствали неудобно да чуят обвинения, че правителствата им убиват „проблемни“ хора. Изглеждаше, че всички страни вече са свикнали със смъртоносния студ на новата Студена война. Кимнах леко колебливо на колегите си, преди да се върна във Великобритания – друга стара империя, отделена от континента.