Най-романтичният дует - Кристина и Михаил Белчеви, поляха с червено вино новата книга новата книга на великотърновския издател и писател “Алхимията на живота – притчите на последния” миналата вечер в Столичната библиотека.
Творбата е продължение на “Алхимията на живота – аксиомите на последния”. Бившият БНТ-шеф Иван Гранитски и проф. Людмил Георгиев бяха специални гости на събитието, а препълнената зала бе разбунена с коментари за Любовта и нейното основно значение в Християнството, силно подценено в догмите на религиите.
Сред гостите бе журналистката и ПР Патриция Кирилова, която засяга също засяга темата за Християнството и манипулирането му в антихристиянски религиозни догми в дебютната си книга "Да свалим маските".
В книгата на Иван Габеров има 110 притчи. Основната идея е, че кризата в съвременното общество е следствие на подмяната на ценностите, за които преди 2 000 г. идва на земята Христос и обладава тялото на Исус от Назарет, по скоро от Галилея, защото според някои изследователи тезата за Назарет не издържа - по това време Назарет все още не е съществувал като град.
Книгата е разделена на три големи части – любов, вяра и упование. В първата част Габеров прави сравнение между учението на Христос за любовта и никейския символ на вярата, който няма нищо общо с любовта. “В една от кратките притчи на Исус, публикувана в евангелието на Йоан, на два реда се споменава четири пъти думата любов и това е смисълът, който ни насочва към идеята, че той идва да реабилитира идеята за любовта като начин за съществуване. Ето и цитата: “Който има моите заповеди, и ги пази, той ме люби, а който ме люби ще бъде възлюбен от отца ми и аз ще го възлюбя и ще явя себе си в нему”. Имаме едно четворно повтаряне на любовта и глагола любя в оня контекст, в който той е с енергична любов, т.е. любов, която обединява всички представи за любовта в себе си. Може би най-интересното тук е, че някои неща се казват за пръв път поне в литературата, която аз съм посочил, а аз съм използвал над 200 източника. А това е, че всъщност никъде в действията и словата, които се преписват на Исус, не се демонстрира желание за създавaне на държава в държавата, точно обратното Исус, независимо че минава за един реформатор, за един дисидент в онези времена, всъщност си остава един изключително ортодоксален поклонник на яхвизма, на вярата, че има един жив Бог и всеки, който идва и работи в името на неговите завети е негов син. Исус реабилитира човека и се опитва чрез учението си да го изпрати в онова предгреховно състояние, в което са били Ева и Адам, преди да познаят представата за греха”, споделя авторът.
Във втората част “Надежда” става дума за историческото развитие на християнския култ, възникнал около символа на вярата в Никея, приет през 325 година. Иван Габеров обяснява как и защо са приети именно тези четири евангелия, нито едно от които не е написано от пряк апостол на Исус и как и защо в същото време евангелия, написани от преките апостоли на Исус, са обявени за неканонични, еретични и са изхвърлени от употреба. “Много интересно е, че при този избор, който е направен в никейския събор на прилатите на църквата, на събрание по заповед на Константин Велики се въвежда принципът на божията ръка, при който всички текстове уж били оставени под катедрата на водещия заседанието и на сутринта божията ръка била поставила отгоре само четирите канонични евангелия. Оттам нататък всъщност християнството започва да се развива като едно съвсем отделно от учението на Исус психическо колективно възприятие и налагането на този изкуствен символ на вярата продължава цели 19 века, докато през 1864 година папата в Рим обявява най-накрая принципа за безгрешността на Божията майка.
До тогава Мария е била смятана за грешница като всеки друг човек.
Тук важното според Габеров е, че на практика този принцип за тоталната безгреховност на Божията майка никейският символ на вярата завършва своята цялост. Той стига до едно абсолютно отделено от обичайните представи на Изтока, от които произхожда Исус, положение, в което Изтока твърди, че животът е едно единство, че всички ние сме част от това единство, когато се възприемем като част от това единство съединителната тъкан на всички нас е любовта. “Възниква въпросът откъде идва душата, актуална ли е идеята за реинкарнацията, защото църквата, разчитайки на тезата за изначалната греховност на човека, не допуска идеята за превъплъщението. В същото време точно в Стария завет става ясно, че Бог спира да твори – кой тогава оттук насетне започва да твори душите, които се въплътяват в телата. Двойствеността на човешката природа да бъде тяло и дух, да бъде божествено и тленно е приемана от всички, но смазани от никейския символ на вярата теолозите са принудени да оставят цялата пълнота на философските търсения на античността, на т.н. елинизъм, и да наложат насилствено християнизацията като мироглед. А тази християнизация, наречена византинизъм, е изключително войнстваща. Тя убива представата за любов както в себе си, така и във всеки друг и търси място на най-големия си враг там, където би трябвало да бъде упованието в бога”, посочва авторът на книгата.
Третата част Иван Габеров е нарекъл “Упованието”, защото самата дума означава повече, включва повече в себе си, отколкото вярата. Когато въвежда тезата за непорочната същност на света Богородица, папата за пръв път признава, че грехът е психическо възприятие, а не факт. Щом грехът може да се поддава на юридическа обосновка, щом обикновени хора могат да присъждат на божествените персони определени качества.