„Камю, моя любов” е проникновена и страстна биография на един от най-значимите творци на ХХ век. Авторката Елизабет Хос е дългогодишна журналистка. Пише книги, посветени на архитектурата и живота в големия град. Израснала е в Средния запад, но от няколко десетилетия живее в Ню Йорк. Женена е, с три деца. Албер Камю е голямата й слабост, за него тя казва: „Той е моят писател, а аз – неговият читател.” Пламенното изследване на Елизабет Хос разкрива многоликия портрет на човека, скрит зад името Албер Камю. Французин от Алжир, болен от туберкулоза изгнаник, който редактира вестник на Съпротивата в окупирана Франция. Талантлив творец, измъчван от кървавия конфликт в родната земя. Обаятелен чужденец, влюбен в много жени. Писател в търсене на истинския си глас. С четката на художник Елизабет Хос рисува детайлна картина на епохата, местата и хората, оказали влияние върху живота на великия писател.
Тази книга не спестява нито една трудност, предизвикателство и разочарование, което съдбата поднася на бележития писател, журналист, философ. Камю се разболява от туберкулоза едва на седемнайсетгодишна възраст и това до голяма степен предопределя по-нататъшната му съдба. Авторката раздипля причините за горчивата вражда с Жан-Пол Сартър и обръща внимание на критиките, които Камю изтърпява заради отказа си да вземе страна по време на Алжирската война за независимост.
В „Камю, моя любов” ще прочетем и много подробности от ежедневието на изтъкнатия творец. Той е обичал да играе пинг-понг и е имал котка на име Сигарет (цигара – бел. пр.). Камю никога не заключвал колата си и пишел прав. Когато изпаднал в депресия след получаването на Нобеловата награда (клаустрофобия, панически атаки), той се захванал с йога. А по време на единственото си гостуване в Ню Йорк посетил зоологическата градина двайсет пъти.
Преди няколко години получих голямо и впечатляващо копие на един от портретите на Камю, правен от Картие-Бресон, и сега то виси на стената в кабинета ми. Различава се драматично с обикновената малка репродукция, която бях окачила в стаята си през студентските си години. Образът ми е много познат – Камю на улицата във военновременен Париж, пушещ, с тренчкот, с изражение, което е едновременно предизвикателно и приканващо – вече не се допитвам до него за информация, както правех преди. Тази сутрин обаче, хвърляйки поглед в тази посока, бях поразена от мъжествеността, уловена от камерата, и си припомних очевиден, но много съществен факт: че добрият външен вид и сексапилът на Камю са основна част от идентичността му. Не се изненадвам от славата му да има подход към жените, което подсказва и портретът.
Широкоизвестен факт е, че в живота на Камю е имало много жени. Изглеждал добре, бил чаровен и интелигентен, сериозен, отговорен и страстен; и като легендарния Дон Жуан, когото възхвалява в „Митът за Сизиф“, обичал да обича. Освен двата му брака и дългогодишната връзка с Мария Казарес имал кратки романтични връзки с Патриша Блейк, актрисата Катрин Селърс и младата студентка по изкуства, наричана накратко в биографиите Ми, както и близки отношения с жени като Жанин Галимар и Мамен или Жан Сикар и Маргьорит Добрен, скъпи негови приятелки от студентските дни в град Алжир. Имало и много неназовани: флиртове, любовни приключения, безбройни завоевания и кратки срещи, свидетелстващи за средиземноморското либидо и естественото желание за удоволствия – това, което приятелят му Жан Даниел простичко нарича прекалената заинтересованост на Камю от жените. Той просто ги обичал. Не бил съблазнител, загрижено пояснява Даниел, но бил абсолютно прелъстителен, и то, без да прави усилия. Добавя, че мъжете усещали това също като жените.
Отношението на Камю към жените било само по себе мъчително, нещо лично и забранено заради брака му и обстоятелствата около болестта на Франсин, а в творбите му се говори много малко за жени, с изключение на женомразките описания в романите. Било почти неизбежно да проявиш интерес към хулигана в един мъж, толкова известен с будната си съвест, колкото бил Камю, към закачливата, свободомислеща страна, за която споменава Даниел, противоречаща на пуританската му природа. Трудният му характер придавал друга окраска на образа на светец, негов трънен венец. В същото време морализмът и смиреността придавали на мачизма му необикновена острота. Изглежда, му се е нравело някой като Сартър или Бовоар да го смята за хулиган, харесвало му и сравнението с Богарт. Дава да се разбере, че се идентифицира с Дон Жуан, въпреки че в същото време признава, че силно страда от чувство за вина.
Има нещо повече във взаимоотношенията с жените от донжуанския подход на Камю или това, което Жермен Бре нарича безкрайната му способност да бъде чувствен, набитото му око за красотата. От жените (случайните флиртове и преживяванията за една нощ не са в тази категория) Камю искал силно приятелство и страст. По-открит и приветлив с жените, отколкото с мъжете, той ги превръщал в свои довереници и изповедници, а в отговор те му предлагали разбиране и преданост, от които той, изглежда, крайно се нуждаел, „едно съучастие, пламенно и чисто“, както потвърждава от сърдечния си опит Мария Казарес. Повдигайки защитното си покривало от свенливост (което се случвало рядко), споделял с жените най-лични неща – работата, амбициите си, заболяването, страха от смъртта, страха от провал – разкривал се, дори драматизирал колебанията и тревогите си, показвайки присъщата си уязвимост. В моменти на отчаяние, както и във времето след „Разбунтуваният човек“ Камю се обръщал към жените като воин, търсещ убежище и ново начало.
Ранната снимка на Камю, заобиколен от три млади жени на плажа, отново идва в съзнанието ми, образ, който постоянно изниква и предизвиква размисъл. Сниман е със съквартирантките си в Типаса през идиличните дни в „Къща пред лицето на света“ над град Алжир, след като бракът му със Симон вече е приключил и преди да е започнал сериозният му роман с Франсин, в промеждутъка, в който Камю познал насладата – привързаността, „откровеността и предаността“ – от женското приятелство. Много от лекотата и радостта на тези времена са предадени в последните писма на Камю до Маргьорит Добрен, Жан Сико и Кристиан Галиндо, които по това време били негови съквартирантки. „Сладкото и дълготрайно приятелство на жените“ се появява и в дневника му и е пренесено в „Щастлива смърт“ – неговият очевидно автобиографичен пръв роман, публикуван едва след смъртта му, и в характерите на Роз, Клер и Катрин. Като към „деца-сестри-приятелки“ или „малки момичета“ се обръща Камю към тези жени, изпитвайки приятелско чувство. В романа те са заедно, „момичетата“, с които живее в необичайна хармония и доверие, кацнали на място, от което дъхът ти спира, в гондола, окачена над панорамата на град Алжир, свързани всеки ден от усещането за щастие. Прочетени от сегашна гледна точка, тези документи изглеждат безценни с откровенията и достоверността си, защото предсказват бъдещото обичайно състояние на Камю: неговата благодарност и закрила към жените в живота му, многобройните му и случайни връзки, дискомфорта, който изпитва от самотата („необичайно за мен, който толкова обича обществото“, пише той на Маргьорит след седмица, прекарана в самота и без приятели), „необходимостта [му] да се потопи в усещане за приятелство и сигурност и да вкуси чувството на безопасност, преди да се захване с нещата си“.
В първия си опит за роман Камю пише почти натрапчиво за любовта и брака, теми, по които оттук нататък ще се въздържа да прави и намеци, до ироничното му признание в „Пропадане“ – роман, публикуван през 1956 г. Това, че маниерът на писане в „Щастлива смърт“ е толкова младежки и непредпазлив (стремителната проза изглежда толкова естествена, сякаш се излива автоматично), води също до впечатлението за сурова, непреднамерена истина, като предлага начин на мислене и разсъждения, към които искаш да се върнеш след време. „Добре е... да преживееш нещастно страстно увлечение – дава ти алиби за неопределеното отчаяние, от което всички страдаме“, признава алтер егото му Патрис Мьорсо (почти същата фамилия като тази на героя в „Чужденецът“). „След време, когато си стар и импотентен, може да обикнеш някого. На нашата възраст само си мислиш, че обичаш.“ Явно наскоро разпадналият се брак на Камю е обзел съзнанието му – има сухи описания на сексуална ревност, срам и изневяра, има и лирични пасажи за любовта и желанието. „Бракът е окови, пише Камю на Маргьорит, приятелството е свобода.“ Приятелките му са временно облекчение от тъгата. „Това наричам щастие, малката“, пише на Маргьорит, „да си говорим за наденички, докато другите се интересуват от съдбата на душата.“
