„Блумбърг“

Като сенатор от Делауер през 2009-2010 г. Тед Кауфман се бори дълго и всеотдайно с опасността, която представляват за системата големите и силно задлъжнели американски банки. След края на мандата му в предходния Конгрес мнозина смятаха, че аргументите му вече няма да получават такова внимание.
Но вместо да отзвучи, казаното от Кауфман сякаш се е загнездило трайно в съзнанието на влиятелни кръгове в администрацията.
Последният тримесечен доклад на Нийл Барофски, одитора на Програмата за освобождаване от проблемни активи (TARP), е най-добрата официална формулировка до този момент на това, защо проблемът „твърде големи да фалират“ ще продължи да съществува. В резюмето на документа се говори за „може би най-значимото завещание на TARP – моралния риск и потенциално катастрофалните последици, свързани с трайното съществуване на финансови институции, които не могат да бъдат оставени да фалират“.
Това разсъждение стъпва на доказателства, представени в доклада на Барофски за „Изключителната финансова помощ, оказана на Citigroup Inc.“. Но отива много по-далеч в констатациите си за проблемите на цялостната политика, с които днес се сблъскваме. Според Барофски Хенри Полсън и Тимъти Гайтнър са дали да се разбере, че средства по TARP ще бъдат използвани за предотвратяване фалита на която и да било от големите банки в страната по време на глобалната финансова криза и така са „успокоили пазарите“.

Хазартно поведение

Именно резултатността от действията и изявленията на финансовото министерство в края на 2008 г. и началото на 2009 г. произведе неоспорими странични ефекти. „Те създадоха условия за запазване на хазартното поведение и в бъдеще, като практически застраховаха тези институции срещу срив и предпазиха от последиците на неуспеха онези, които спечелиха толкова много в годините преди кризата.“
Това поощрение не е нещо абстрактно или трудноизмеримо. То дава „неоправдано конкурентно преимущество (под формата на повишени кредитни рейтинги и достъп до по-евтин капитал и кредитиране) на институции, които в очите на пазара се ползват със скрита държавна гаранция“.
Задачата на закона „Дод-Франк“ за финансова реформа бе да реши проблема „твърде големи да фалират“. Барофски обаче е скептично настроен, и то с основание. Най-големите американски банки сега са по-големи (като стойност в долари), съпоставени с размера на финансовата система и икономиката, отколкото преди 2008 г. По какъв начин това улеснява допускането на фалита им?
Към края на третото тримесечие на 2010 г. активите на шестте най-големи банкови холдингови компании в САЩ се равняваше на около 64% от брутния вътрешен продукт при 56% преди кризата и 15% през 1995 г. Барофски цитира Томас Хьонинг, президент на Федералната резервна банка в Канзас сити, който представя подобни числа и заключението: Големите банки безспорно са станали още по-големи.
Все по-сложните съвременни мегабанки са глобални. Колапсът на която и да е от тях не може да бъде отработен чрез националните системи за обявяване в несъстоятелност, а и скоро няма да има международно споразумение за реакция при подобни случаи. Икономическите чиновници в редица страни вече са съгласни, поне в частни разговори, с доводите в тази посока, изложени от Кауфман и някои от колегите му (включително сенатор Шеръд Браун от Охайо).
Според доклада на Барофски Federal Deposit Insurance Corp., председателствана от Шийла Беър, изглежда готова да извади логичното заключение от тази констатация, че трябва да принуди мегабанките да опростят операциите си и да закрият някои отдели, щом очевидно това е нужно за контролирана ликвидация.

Свобода на действие

За съжаление няма признаци, че финансовото министерство е склонно да действа в тази насока. С изказванията си Гайтнър просто се опитва да запази свободата си на действие при бъдещи кризи, включително способността да определя дадена финансова институция като важна за системата и съответно заслужаваща защита.
Федералният резерв продължава да е раздвоен. От една страна, председателят Бен Бернанке е напълно способен ясно да определи проблема. Фирмите, приемани като твърде вероятен обект на правителствена протекция, „не са толкова дисциплинирани от пазара, което им позволява да получават финансиране при по-добри условия, отколкото качеството или стабилността на бизнеса им подсказват, като ги стимулира да поемат прекомерни рискове“. От друга страна, макар да го няма в доклада, всички индикатори показват, че Фед не води твърда политика спрямо големите банки.
Тед Кауфман с право се тревожеше за големите кредитори. Идеите му добиха сериозно разпространение и дебатът сред висшите държавни чиновници изглежда по-обещаващ. Ситуацията обаче все още е тежка. Стимулите за големите частни банки са също толкова опорочени, колкото и тези за Fannie Mae и Freddie Mac, които имаха твърде малко капитал и поеха твърде много рискове, когато се радваха на неофициална подкрепа от правителството (макар че опитите да бъде приписана на тези две институции вината за кризата от 2008 г. са неуместни).
Както се казва в доклада на Барофски, „TARP забърка същия токсичен коктейл от индиректни гаранции и изопачени стимули“.