Трагедията в село Бисер, при която загинаха хора и животът на стотици други беше заличен от водите на скъсаната стена на язовир „Иваново“, поражда гняв и въпроси. За съжаление те са същите, каквито си задавахме през 2007 година, когато се скъса стената на микроязовира край Цар Калоян и под водите му останаха осем души, както и имуществото на стотици други.
Подобно повтаряне на трагедиите е много сериозен повод властта да даде отговори как управлява водите у нас и как функционират на места звената, които трябва да предупреждават населението за предстоящи бедствия. Никой не оспорва силата на природата, но категорично трябва да се оспори упоритото човешко безхаберие. И то да бъде наказано. Не природата е виновна за това, че е имало проблем с язовирната стена на „Иваново“ и че този проблем не е отстранен. Сега прокуратурата ще разследва кой точно е виновен, но подозренията са, че и този случай ще приключи като с Цар Калоян – виновни няма да има. Защото проблемът е в управлението.

Въпросите

И през 2007 г. питахме защо, след като общините стопанисват микроязовирите, не се грижат за тяхната поддръжка? И защо, ако общините нямат средства и не могат да се грижат за поддръжката, тази отговорност не се поеме от държавата? Факт е, че в момента водите на България се „поделят“ между пет институции. За малките язовири отговарят общините, за канализациите носи отговорност МОСВ, за питейните води – МРРБ, за част от големите язовири, които са свързани с енергопреносната ни мрежа, отговорност носи НЕК. За стотиците други “тежестта“ носи дирекция „Напоителни системи“, която е към Министерството на земеделието и храните. При толкова много отговорници безотговорността е напълно гарантирана. И някак нормално изглежда това, че бъркотията и липсата на яснота кой за какво отговаря прави от инцидентите трагедии. А съобщения от типа, че „още девет язовира ще прелеят“ или „стената на още един язовир е пред скъсване“ изглеждат като края на света. Вероятно защото така и не е ясно кой издава разрешителни за използване на микроязовирите, нито кой упражнява контрол върху експлоатацията им.
Да не говорим, че в такава ситуация наводненията, причинени от големите язовири, също са възможни, защото процедурата по тяхното спиране е тромава. Тя е напълно достойна за перото на Джоузеф Хелър, автор на „Параграф 22“. Ако примерно язовир „Тополница“ прелее, областният управител не може да нареди директно на ръководството да спре крана. Той трябва да се обади на Министерството на земеделието. То от своя страна трябва да се обади на Агенцията по хидромелиорации, а тя да се разпореди на държавната фирма „Напоителни системи“ да звъннат на областния в Пазарджик. И ако на това безумие не се сложи край със съответните управленски решения за ясни отговорности, коментарите след поредните наводнения ще си приличат. Като самите трагедии, породени от тях.