Тъй като изначалните дефекти на еврозоната няма как да изчезнат, политическите лидери са изправени пред тежък избор: да създадат нещо подобно на държава и евфемистично да го нарекат „политически съюз“, или да се откажат от общата валута. Но първият вариант ще създаде дълбоки проблеми за европейската демокрация, докато вторият вероятно ще прерасне в икономическо бедствие. До този момент същността на начина на функциониране на ЕС се състоеше от общоприети (деполитизирани, ако щете) и доброволни правила и санкции, в случай че тези правила се нарушат. Един възможен отговор е: разпад или поне свиване на еврозоната до такава степен, че правилата да станат надеждни (макар че поддръжниците на идеята за „севрозона“ (северна еврозона) забравят, че именно „северният“ канцлер Герхард Шрьодер заедно с Франция и Италия доведоха до първото разхлабване на правилата през 2005 г.). Алтернативата е централизиран надзор вместо самонадзор (който се провали в случая с Гърция), по-строги санкции и решения за това, дали да се прилагат санкции от името на националните държави. Когато европейският елит – германските политици в частност – говорят за политически съюз, те говорят за следното: по-слабо законодателство особено за южноевропейските държави, както и въвеждане на строг надзор върху националните бюджети от наднационални неизбираеми институции като Европейската комисия в Брюксел. ЕС ще възприеме характеристиките на държава.
Но един проблем, който измъчва еврозоната, вероятно ще продължи да витае дори и след изграждането на политически съюз: правила, основани на цифри от рода на „съотношение на публичния дълг спрямо БВП от 60%“, изглеждат доста произволни и е трудно да се приложат от юридическа гледна точка. Фискалното съгласуване е реалистична надежда. Оптималната фискална консолидация не може да се определи нито от еврократите, нито от пазарите, независимо какво казват учебниците по икономика. Във всеки случай въпросът в момента е следният: сериозни ли са германските политици за политическия съюз? Някои наблюдатели смятат, че не са. Според тях исканията за по-голямо прехвърляне на държавни правомощия в Брюксел ще бъдат неприемливи за Франция и германците знаят това. Но по този начин те ще могат да обвинят Париж за провала на еврозоната. Въпреки всичко има признаци, че Германия наистина иска да се създаде политически съюз и се надява, че това ще се случи. Финансовият министър Волфганг Шойбле заяви, че в рамките на пет години германците може би ще трябва да гласуват на референдум за нова конституция, която да позволи повече правомощия на Брюксел. Председателят на Конституционния съд също изрази подобни очаквания. Това само по себе си е необичайно – конституцията заедно с германската марка бяха най-големите символи на успеха на следвоенна Германия. Първо, от германците се поиска да се откажат от марката в замяна на една по-слаба валута. Сега от тях може да се поиска да кажат сбогом на най-дълго запазилата се конституция в съвременната история на Германия. Но може и да им се наложи да го направят, ако ги помолят с добри аргументи.
Но добрите аргументи не се свеждат до твърдението: „Пазарите ни накараха да го направим.“ Не би било правдоподобно и ако представители на европейския елит заявят, че първоначално са искали еврото, за да създадат федерация, но че сега трябва да създадат федерация, за да спасят еврото – въпреки че повечето европейци може би изобщо не искат подобно нещо. Все още няма идеи за това, как един политически съюз би бил законен по отношение на демокрацията. Поддръжниците на идеята за политически съюз признават, че по-тясната интеграция изисква по-голяма степен на наднационална демокрация, тъй като националните правителства ще трябва да отслабят правомощията си. Но е трудно да си представим как предложенията за европейска демокрация може да бъдат нещо друго, освен козметични или противоречиви. Законността и ефективността дърпат в противоположни посоки. Във всеки случай е лоша поличба, че групата от политици, които работят по предложенията за европейска демокрация, дори не включва президента на Европейския парламент – единствената европейска институция, която в момента се избира пряко от европейските граждани.

По в. „Гардиън“