Свиването на американския бюджетен дефицит не е толкова лесна задача. Общо взето, има четири начина, два от които са по-традиционни, но и другите могат да бъдат използвани. Не толкова разпространените включват по-бърз растеж и по-висока инфлация, но първото невинаги е постижимо, а да разчиташ на ценовия ръст е рисковано. Това оставя на разположение по-изпитаните подходи – изразходването на по-малко средства и/или набирането на повече приходи. За да стане това, нечий колан трябва да бъде затегнат под формата на по-високи данъчни плащания или лишаването от любима федерална програма.
Опитите за редуциране на дефицита, за които се смята, че се прилагат в момента, са стари колкото и самите дефицити. Потвърждение на този факт можете да намерите в статистиките от последния половин век. В този период на всеки бюджетен излишък се падат по девет дефицита, до един със собствен първоизточник и стратегия за премахване. Сегашната врява около размера на фискалната дупка не е ново явление. За политиците винаги е било трудно да орежат разходите и/или да вдигнат постъпленията, защото в процеса неминуемо трябва да засегнат нечий джоб.
Определянето на програмите, към които ще бъдат насочени болезнените мерки, винаги е било тежко решение, същото важи и за затварянето на вратичките. Причината е, че това, което за някой е вратичка, за друг е ценен стимул. При това положение не е изненада, че и двамата претенденти за Белия дом не желаят да разкрият намеренията си преди изборите. Дилема има и по отношение на физическите лица - да бъдат ли спрени данъчните удръжки за ипотечните лихви и имотните данъци? Ами приспадането за дарения към благотворителни организации? Горко на политиците, които се опитат да ги премахнат. На свой ред бизнес лидерите могат да защитят също толкова убедително данъчните облекчения, на които в момента се радват, като ускорени отчисления за амортизация, по-ниски налози върху дивидентите и капиталовия прираст, както и облекченията за научноизследователска и развойна дейност, както и за петролни сондажи. Отнемането на тези привилегии също няма да е лесно.                  
За да илюстрираме сблъсъка около затягането на коланите, ще се върнем към програмата WIN (whip inflation now), стартирана с идването на президента Джералд Форд през 1974 г. Повечето хора признават, че двуцифрената инфлация от този период се дължи на бързия ръст на парите, необходими за финансирането на бюджетния дефицит на Вашингтон. Един след друг представители на различни избирателни слоеве настояваха пред Белия дом, че правителството трябва да свие недостига в държавните средства. Те поискаха затягане на коланите, само не на техните. Както знаем, тактиката не проработи. Наложи се страната да мине през крайно ограничено парично предлагане и рецесия с двойно дъно между 1980 г. и 1982 г., за да се нормализира ценовият ръст. За да се справи с дефицитите, които скочиха при президента Рейгън, Конгресът прие Закона „Грам-Ръдман-Холингс“ за балансиран бюджет и контрол на извънредния дефицит през 1985 г. Той трябваше да принуди Конгреса да изравни разходите и приходите, но не сработи и в крайна сметка бе зарязан. Десет години по-късно, когато правителството най-после започна да отчита излишъци, политиците искаха да изразходват тези допълнителни средства за собствени инициативи, а не, по думите им, да оставят парите да се трупат за успокоение на финансовите пазари.
Днес, когато САЩ вървят стремглаво към фискалната пропаст, политиците отново говорят за прокарването на закони, които ще принудят самите тях и приемниците им да орежат разходите и вдигнат приходите, за да редуцират дефицита. Идеята може и да звучи привлекателно, но няма шанс за успех, защото когато нещата опрат до кокал, никой не иска да затяга колана. Все трябва да е някой друг и проблемът е, че всички са с тази нагласа.     

По „Маркет уоч“