Докато българи и италианци чакат нови правителства и по-добри времена, положението в много други европейски държави е не по-малко безутешно. Краят на европейските беди засега не се вижда.
В момента в Европа наблюдаваме два вида ирония на съдбата - по-груба и по-фина. По-грубата е в България, където министър-председателят Бойко Борисов непосредствено след встъпването си в длъжност през 2009 година премина инкогнито границата с Гърция, за да установи с ужас, че там "изобщо няма държава". Сега на премиера му се наложи да подаде оставка, тъй като на българския народ му се струпа твърде много държава и в спиралата на пестене, съкращаване и плащане не видя никакъв друг изход, освен да прогони правителството.
Фината ирония пък ще се сипе до понеделник върху личността на финия италиански премиер Марио Монти, с когото народът също ще се раздели. Монти има съвсем ограничени шансове да бъде преизбран, макар за разлика от Борисов да не е реформирал и икономисвал толкова много. Италианците очевидно виждат нещата другояче, поради което сега на власт ще дойдат политици, които или са противници на еврото, или поне ще правят по-малко реформи от Монти. И двата варианта не са добри за Италия.
Докато Италия и България очакват нови правителства и по-добри времена, настроенията в много други държави от ЕС са не по-малко безутешни. Европейската комисия току-що обяви прогнозите си за размера на дефицита, които съдържат неприятни новини най-вече за Франция: страната ще трябва да направи повече дългове, отколкото разрешава Европейският съюз. Вероятно по тази причина президентът Франсоа Оланд от седмици твърди, че трябва да се сложи край на икономиите - вместо това държавата трябва да стимулира икономиката със свежи пари. Гърците, които Оланд посети във вторник, вероятно биха прегърнали това послание.
През март ще се навършат три години от началото на дълговата и структурна криз. От три години фазите на високо политическо напрежение се редуват с моменти на известно отпускане. Никак не е трудно да се предположи, че последната, по-дълга фаза на спокойствие, вече приключва - с прогнозата за дефицита от Брюксел и с италианските избори. В Италия мнозинството няма да гласува "за" реформите, в най-добрия случай ще се стигне до политическа стагнация. Във Франция Оланд ще си има все повече вътрешнополитически проблеми, особено ако Германия продължи да настоява за намаляване на дефицита под позволените три процента от брутния вътрешен продукт. Испанското консервативно правителство пък е забъркано и в скандал с мръсни пари и няма никакви сили за други задачи.
В тази кризисна европейска година над всичко пада голямата сянка - изборите за Бундестаг в Германия през септември. И ако Пеер Щайнбрюк предупреждава за вероятността от "обедняване" и "пестене до дупка", то за французи и италианци преводът на думите му звучи така: да изчакат с всичките си решения до септември. Тъй като, ако той стане канцлер, ще настъпи край на бедите.
Дали обаче наистина ще стане така? Дали само наложеният от Ангела Меркел диктат за икономии е причината за недоволството в Европа? Старият въпрос от кризисните години неизбежно възниква отново: да се пести ли или да се стимулира, да се съкращават ли бюджетите или да се изготвят програми за растеж? Всъщност алтернативите са много по-сложни: става дума за премереният дял на държавата в една икономическа система, за дирижиране или либералност, за значението на суверенитета и дееспособността на една нация в глобализирания свят, за конкурентоспособност и модернизация. Всичко това наистина е много сложно и поради това от три години насам икономиите и стимулирането се въртят в лудешки танц.
От три години упорито се игнорира обстоятелството, че нови посеви могат да изкласят само на прясно разорана земя. Иначе казано - всички пари на централните банки няма да помогнат, всяка държавна програма за развитие на конюнктурата ще се провали, ако пазарите на труда не се реформират, ако държавите от еврозоната не провеждат икономическа политика според изискванията на времето и националните потребности.