Валентин Георгиев Странна общност е нашият Европейски съюз. Спазването на еднакви правила от всичките 27 държави членки пронизва като съединителна тъкан многобройните му разписани правилници, но когато стане дума за преразпределяне на пари, изглежда, между равните се появяват и по-равни. Вчера и днес в Брюксел се провежда поредната среща на върха, чиято основна цел е да бъде одобрен спасителният план от над 1 трлн. евро за банковата система на еврозоната. Същият вече беше гласуван от финансовите министри и лидерите от еврогрупата в края на миналата седмица. Лошо няма. Световната криза, плъзнала от САЩ, яко удари и трезорите на Стара Европа, а правителствата в отделните държави панически прибегнаха до нетрадиционни мерки за тяхното оцеляване. Затова и координираната намеса на държави, централни банки и контролиращи органи за съвместен отпор е повече от наложителна. Къде обаче отива прословутата европейска солидарност? Защото спасителната финансова „инжекция“ е предназначена само за 15-те страни, влизащи в еврозоната. Планът не предвижда и цент за останалите 12 държави, а да не говорим, че повечето от тях не разполагат с никакъв ресурс, за да се спасяват поединично. На този фон самата среща в Брюксел изглежда като формален повод, за да се отбележи спазването на една задължителна процедура. Съвсем нормално е тогава лидерите на страните извън „чадъра“ да поставят и своите искания и съмнения – няма ли въпросната държавна помощ да наруши по някакъв начин конкуренцията и да облагодетелства едни страни за сметка на други? Още повече че „общият подход“ предполага осигуряването на доста „екстри“, улесняващи функционирането на финансовите пазари и банките в богатите и силни държави – локомотиви на ЕС. Засега Източна Европа не изглежда сериозно засегната от кризата. Но знае ли някой какво ще бъде след месец? И трябва ли солидарен Брюксел да чака, за да реагира постфактум, вместо да се подготви и намеси превантивно? Различни анализатори вече предупреждават, че балтийските държави, Румъния и България може да са следващите жертви. Но и от това, което сега се случва, изпъкват няколко негативни последици. На първо място, влизането на нови страни в еврозоната ще става все по-трудно. Сигнали, че преосмислят тези свои планове, вече дават Полша, Чехия и Словакия. А е известно, че във всички присъединителни договори това е задължителна клауза. Едни по-строги изисквания за членство пък означават ново затягане на коланите. Докога? Нещо повече. Унгария, която вече изпитва сериозна икономическа криза заради обезценка на форинта, се оказа принудена да се обърне за помощ към МВФ – прецедент, който може да върне и други от Източна Европа във времето на прехода отпреди 10-15 години. Но ако този „призрак“ от миналото, който отпуска пари главно на изостанали държави, отново напомни за себе си, що за бутафория ще е въобще членството ни в ЕС? Без съмнение,срещата в Брюксел може да се определи като успешна само ако направи и следващата стъпка – конкретен реверанс към останалите, които искат да са част от общия спасителен план. А те определено имат идеи как да се впишат в него. Обратното би поставило нови разделителни линии.