Убийствата в Париж не са в резултат на неуспеха на Франция да асимилира две поколения мюсюлмански имигранти от бившите си колонии. Те не са следствие от френските военни действия срещу ислямската държава в Близкия изток, или на американската инвазия в Ирак. Те не са част от някаква обща вълна на нихилистично насилие в икономически депримирания, социално атомизиран, морално кух Запад. Най-малко трябва да те да бъдат тълкувани като реакция срещу неуважението към религията от страна на безотговорни карикатуристи.
Те са само последните удари на една идеология, която се стреми да постигне мощ чрез терор в продължение на десетилетия. Това е същата идеология, която принуди Салман Рушди да се укрива в продължение на декада след смъртна присъда за написването на роман, същата която след това уби японския му преводач и се опита да убие италианския му преводач и норвежкия издател. Това е идеологията, която уби три хиляди души в САЩ на 11 септември 2001 г., която закла Тео Ван Гог по улиците на Амстердам, през 2004 г., защото е направил филм. Тази, която донесе масови изнасилвания и клане из градовете и пустините на Сирия и Ирак. Тази, която изби сто и тридесет и две деца и тринадесет възрастни в училище в Пешавар миналия месец. Тази, която редовно убива толкова много нигерийци, особено млади хора.
Тъй като идеологията е продукт на голяма световна религия, много усърдия се употребяват в опитите да се обясни какво точно общо насилието има или няма с исляма. Някои добронамерени хора стъпват на пръсти около ислямската връзка, твърдейки, че касапницата няма нищо общо с вярата, или че ислямът е религия на мира, или в краен случай, че насилието представлява "изкривяване" на голямата религия.
Религията не е просто набор от текстове, а сбор от жизнените вярвания и практики на своите привърженици. За някои вярващи, насилието е волята за абсолютна власт в името на Бог, който е форма на тоталитаризъм наричан ислямизъм-политиката като религия, религията като политика. Charlie Hebdo в своятата сатира, сочеше с пръст също и чувствителни за евреите и християните теми, но само мюсюлманите отговориха със заплахи и терористични актове. „Аллах акбар!" са викали убийците на улицата пред Charlie Hebdo!
Тези мисли не предлагат наръчник за смекчаване на удивителния ръст на ислямисткте убийства в цял свят. Гневът и осъждането не вършат работа, нито е полезно да се алиенират милионите мюсюлмани, които не харесват това, което се прави в името на религията им. Много от тях и специално тези, чиито най-дълбоки вярвания бяха опорочени, веднага осъдиха нападението на Charlie Hebdo. Отговорът винаги трябва да бъде внимателен, обмислен и премерен според специфичните обстоятелства. Във Франция, той ще трябва да включва нов дебат за това как републиката може да попречи на своите млади мюсюлмански граждани да дават умовете си на убийствена идеология, как повече от тях да гледат като на герой на Мустафа Ourrad, редактор в Charlie Hebdo от алжирски произход, който е сред жертвите. На други места, отговорите трябва да бъдат различни, с по-високи нива на анти- насилие.
Но убийствата в Париж са толкова специфични и толкова нагли, че правят смисъла си съвсем ясен. Карикатуристите загинаха за една идея. Убийците са войници във войната срещу свободата на мисълта и словото, срещу толерантността, плурализма -срещу всичко прилично в едно демократично общество.