Димитър Гронев, политически психолог Едва ли има по-сигурно средство за оценка на политическите водачи, над които освен небе друго няма, от анализа на поведението им при стрес. И то не какъвто и да е стрес – стрес да искаш в политиката, която си е заредена с конфликти от всякакво естество, несигурност, рискове... абе, все нещо им опъва нервите. А стрес от екстраординерен тип - “искат ти главата”. В пряк и преносен смисъл. Което за политиците от най-висш ранг е все едно. И преди да “изровим кучето” от мястото, където по традиция предизборно го заравят, и актуализирайки според правилата на журналистиката попретоплената манджа - “еди кой си май ще го гърмят”,- нека видим рамката, в която си стои проблемът. Рамката е достатъчно добре очертана в специализираната литература още от 70-те години на миналия век – Джордж (1974, 1980), Херман (1979), Холсти (1972), Янис (1972). За да изкараш от релсите боса, трябва да го настъпиш по мазола – самоуважението му. И после му гледай сеира. Преразказано: дали ще бъде застрашен постът му, в който са вложени много време и усилия и това гарнирано със загубата на престиж , дали пък пряката заплаха “за здравето му”, а защо не и “конструирането на събитие” извън контрола му, но при негова отговорност... дали, дали... но ефектът винаги е един и същ. И се свежда до звучащата неразбираемо думичка интернализация, която преведена на нормален човешки език е нищо повече от това, че проблемът се е превърнал във “въпрос на живот и смърт” за политическия бос. (И тук - внимание!) А неговото разрешаване изисква тоталната мобилизация на съответната политическа единица. С други думи - “проблемът наш става ваш”. А къде е сеирът? Нека продължим преразказа: политическите босове стават по-твърди, правят заключенията си по-бързо, по-малко мислят за последствията от дейността си, затварят се в кръга на най-близките си сътрудници, вземат в свои ръце цялото ръководство “до последния детайл”. И като следствие – стесняване обхвата на възможните ходове, както и обема на анализираната информация. Което означава не разрешаването на конкретната ситуация, а търсенето на подкрепа. Е, няма как да се разминеш с гафа, серията гафове. И в същото време на политическите опоненти, които с отегчение те наблюдават как затъваш в блатото, не им остава нищо друго освен “да си пият кафето”. Но за пред публиката, ако трябва да подсилим метафората, от време на време ей така, за атракция, се подхвърля камък в блатото, като се внимава той от своя страна да не ги опръска. Класиката в жанра по един тривиален начин може да бъде илюстрирана с актуализации от наши дни. Та какво друго обяснение може да бъде дадено например на скеча “иди си – ела си”, който разиграва на възможно най-високо равнище т. нар. автентична десница в “12 без 5”. И ако допуснем, че при високопоставените персони всичко е наред (е, нека привнесем и малко съмнение), то във всички случаи електоратът им (доколкото го има) със сигурност е ошашавен. Ами “гвоздеят на деня” – БСП и СДС готвели атентат срещу г-н Бойко Борисов? Само дето не се разбра директно ли ще го гърмят, или работата ще я свърши сърбин, на когото пък не трябвало да му споменават името. Така каза г-н Борисов. Е как да не се замислиш върху констатациите на Джордж за поведението на президента Уилсън при ратификацията от американския Сенат на Версайския договор: “Не можеше да търпи двусмислици и да възприема междинни становища. Той като че ли щеше да глътне всичките си противници заедно.” Странна работа е стресът! И разбира се, без никаква връзка с казаното (опази Боже!) последвалото твърдение на г-н Борисов, че БСП и ДПС нарочно бавели обявяването на изборната дата. Защото са лоши. Много лоши. Подробност е, разбира се, че това е работа на президента, която впрочем беше свършена точно в деня на въпросното изявление и във възможно най-краткия срок. Ама и Яне Янев щели да го гръмнат, както обещавали по телефона. Лошо. Но добрата новина е, че в една такава ситуация се раждат мисли. Щом ще се гърми, то онези, дето са отвлекли хора, да се гръмнат при залавянето, независимо че покрай тях могат да го отнесат и жертвите. Ами помним ли, че пред изборите в 2001 г., както сподели от сцената на един театър в Пловдив премиерът Костов, май и него (при това и с близките му) щели да го ликвидират. Помним изборния резултат. И като стана дума за театър, то защо ли човек си спомня за един френски президент, за когото се твърдеше, че сам си спретнал атентат и обрал лаврите на публиката.