В „Един пръстен и е твой” авторката Софи Кинсела не изневерява на стила си и отново забърква коктейл от романтика, смях и приятно забавление, от който ще поискате жадно да отпиете. История, изпълнена с нелепи и комични ситуации, които могат да се получат, когато двама души от противоположния пол ползват един и същ телефон: „Имах нещо като видение за някой, който намира чужд телефон, и животът на двамата души се преплита по забавен начин. Беше само абстрактна идея, споделя Кинсел. Телефонът вече е толкова мощно средство – съдържа целия ти свят, свързва те с хората по начин, който преди десет години бе невъзможен. Всичко е в него – бизнеса ти, социалният ти и емоционалният ти свят...”

Софи Кинсела вече има първоначална визия за своя роман, докато един ден принц Уилям и Кейт Мидълтън обявяват своя годеж. Тогава първата й мисъл била: „Представяш ли си да загуби Този пръстен!” Това вдъхновява авторката да включи в сюжета и изгубен годежен пръстен.

Резултатът е великолепна, забавна история, разказана така, както само Софи Кинсела може да го направи.


Из „Един пръстен и е твой“
Гледна точка. Трябва ми нова гледна точка! В крайна сметка не е нито земетресение, нито някой откачен терорист, нито ядрена война, нали така?! По скàлата на катастрофите тази не е особено голяма. Никак даже. Знам си, че някой ден ще си спомня за това, ще се изсмея и ще си кажа: „Ха, ха, ха! Каква глупачка съм била да психясам така безславно!“.
Стига, Попи, престани! Дори и не се опитвай! Не, не мислете, че се смея, точно обратното – гади ми се. Щурам се като обезу­мяла из балната зала на хотела, сърцето ми бие така, че гърдите ми ще се пръснат, оглеждам безплодно сините шарки на килима, надничам зад позлатените столове, под захвърлените хартиени салфетки и изобщо навсякъде, където той не може да бъде.
Изгубих го! Единственото нещо на света, което не трябваше да губя! Годежния си пръстен!
Ако кажа, че пръстенът е специален, пак няма да съм казала достатъчно. Пръстенът е в семейството на Магнус от три поколения. Представлява един зашеметяващ смарагд с два диаманта отстрани и Магнус трябваше да го извади от таен банков сейф, преди да ми предложи. Носих го без всякакви проблеми през всеки божи ден от последните три месеца, вечер го оставях с религиозно благоговение в специална порцеланова чинийка, опип­вах го на пръста си на всеки трийсет секунди, а сега... Точно в деня, в който родителите му се връщат от Щатите, аз го изгубих! В същия ден!
Професорите Антъни Тавиш и Уонда Брук-Тавиш точно в този момент летят със самолета, завръщайки се от шестмесечен творчески отпуск в Чикаго. Представям си ги как си похапват печени фъстъци с мед, докато си четат академичните бумаги, всеки от своя лаптоп. Честно да ви призная, не мога да определя кой от двамата ме плаши повече.
Той. Толкова е саркастичен.
Не, тя! С тази нейна накъдрена коса и непрекъснато задава въпроси във връзка с гледната ми точка към феминизма.
Добре де, и двамата са си повече от плашещи. И сега кацат в Англия след не повече от час, и ще искат да видят пръстена, разбира се, и...
О, не! Спокойно, Попи! Не откачай! Погледни положително на нещата! Така де, нали това исках да кажа? Да погледна на нещата от друг ъгъл. Като например... мммм... да! Какво би направил на мое място Поаро? Сигурна съм, че Поаро няма да вземе да се щура насам-натам като муха без глава – като мене де. Ще запази спокойствие и ще си напъне малките сиви клетки, за да си спомни някой дребничък, но жизненоважен детайл, който ще се окаже нишката, разплитаща цялата загадка!
Стискам здраво очи. Малки сиви клетчици, събудете се! Хайде де, постарайте се! Дайте всичко от себе си.
Проблемът е в това, че не съм сигурна, че Поаро е бил погълнал три чаши розово шампанско, че и мохито, преди да разреши случая с убийството в „Ориент експрес“!
– Госпожице, може ли? – белокоса чистачка се опитва да ме заобиколи с мощна прахосмукачка и аз ахвам ужасено. Вече почистват балната зала? Ами ако прахосмукачките погълнат пръстена?!
– Извинете – изричам безцеремонно, сграбчвайки синьото ѝ найлоново рамо, – но бихте ли ми дали още пет минути, за да продължа да търся, преди да започнете това ваше почистване?
– Още ли си търсите пръстена? – поглежда ме тя и поклаща неуверено глава. После обаче очите ѝ светват и тя допълва: – Предполагам, че ще го намерите у дома си! Сигурно през цялото време си е бил там!
– Може би – насилвам се да кимна учтиво, макар да ми идва да се разпищя: „Ама не съм чак толкова тъпа!“.
В другия край на балната зала зървам друга чистачка, която събира трохите от сладкишите и смачканите салфетки в пластмасова кофа за отпадъци. И въобще не се концентрира! Ама ха! Тя не ме ли чу какво ѝ казах?!
– Извинете! – изпищявам аз така, че гласът ми се понася из цялата зала и достига до нея. – Не сте забравили да се оглеждате за пръстена ми, нали?
– Засега нито следа от него, скъпа – отговаря жената и забърсва нова купчина отпадъци в коша си, без да ги поглежда.
– Внимавайте! – пак пищя аз, изваждам салфетките и започвам да ги опипвам една по една, без да ми пука, че целите ми ръце стават в краве масло.
– Миличка, опитвам се да почистя! – провиква се възмутено чистачката, грабва салфетките от ръцете ми и ги пъха обратно в кофата за боклук. – Виж какво правиш сега!
– Да, знам, разбирам. И съжалявам – смотолевям и се навеждам да вдигна салфетките, които изпуснах на пода. – Но вие не ме разбирате. Ако не открия този пръстен, съм мъртва!
Идва ми да издърпам тази нейна кофа за боклук от ръцете ѝ, да я изсипя на пода и да ѝ направя криминологично претърсване с пинцети. Идва ми да оградя цялата зала с жълта лента и да я обявя за сцена на местопрестъпление. Пръстенът трябва да е тук, не може да не е тук!
Освен ако все още не е у някой друг. Това е единствената друга възможност, за която съм се хванала като удавник за сламка. Някоя от приятелките ми сигурно продължава да го носи и още не е забелязала. Мъже да се е плъзнал в някоя чанта, да е паднал в нечий джоб, да се е закачил за някоя жилетка... Възможностите, които се редят в главата ми, стават все по-абстрактни и по-абсурдни, но не мога да се откажа от тях.
– Проверихте ли в гардеробната? – пита чистачката и се опит­ва да мине покрай мен.
Разбира се, че проверих и в гардеробната. Проверих всяка отделна килийка с ръце и крака! И после всички мивки. Два пъти. А след това се опитах да накарам рецепциониста да затвори тоалетните и да извика хора, за да проверят в тръбите, обаче той отказа. Рече, че щяло да бъде друго, ако знаех със сигурност, че се е изгубил там, и бил сигурен, че полицията щяла да се съгласи с него, и можело ли, ако обичам, да се отдръпна от бюрото му, защото няколко души чакали зад мен?
Полиция ли? Ха! Мислех си, че ще пристигнат с пищящите си коли в мига, в който им се обадя, а не само да ми казват да съм отидела до полицейския участък, за да пусна жалба. Нямам време за никакви жалби! Трябва да си намеря пръстена!
Връщам се обратно до кръглата маса, където седяхме този следобед, и се пъхвам под нея, опипвайки всеки сантиметър от килима отдолу. Как можах да позволя това да се случи? Как можах да бъда такава глупачка?!
За всичко е виновна старата ми съученичка Наташа. Нейна беше идеята да вземе билети за благотворителното чаено парти с шампанско на организацията „Мари Кюри“. Не успя да дойде на моето официално моминско парти преди сватбата, та това било нещо като заместител. На масата бяхме осем жени, всички до една весело надигащи шампанско и тъпчещи се със сладкиши и тъкмо преди да започне хаоса, някой каза:
– Попи, дай да го видим този твой пръстен!
Даже не мога да си спомня кой каза това. Може би Анализа? Анализа беше с мен в университета и сега двете работим в Клиниката за физиотерапия „Винаги във форма“, заедно с Руби, която също беше в нашия курс по физиотерапия. И Руби беше на партито с нас, но не съм сигурна дали пробва пръстена. Или може би го е пробвала?
Направо не мога да повярвам колко съм задръстена! Как мога да се правя на Поаро, когато не съм в състояние да си спомня даже най-главните неща?! Истината е, че като че ли всички пробваха пръстена ми – Наташа и Клеър, и Емили (стари съученички от „Тонтън“), и Лусинда (сватбеният ми агент, която ми стана нещо като приятелка), и асистентката ѝ Клемънси, и Руби, и Анализа (не само приятелки от колежа и колежки, но също така и мои най-добри приятелки – те ще ми бъдат шаферките).
Не мога да не си призная – беше ми приятно да се къпя в лъчите на тяхното възхищение. Все още не мога да повярвам, че нещо толкова импозантно и красиво ми принадлежи! Впрочем не мога да повярвам и на цялата тази история! Аз съм сгодена! Аз, Попи Уайът, съм сгодена! При това за висок, красив университетски професор, който е написал книга и дори е излизал по телевизията! Само преди шест месеца любовният ми живот беше истинска трагедия. Не ми се беше случвало нищо интересно близо година и тъкмо си бях казала (неохотно), че може би трябва да пробвам с онзи с лошия дъх от сайта за запознанства втори път... А ето че сега, само след десет дена, ще бъда булка! Всяка сутрин се събуждам и поглеждам към гладкото, луничаво лице на спящия до мен Магнус и си казвам: „Това е моят годеник – Магнус Тавиш, преподавател в „Кингс Колидж“, Лондон, а после се стряскам от изненада. След това се обръщам рязко и поглеждам пръстена, който проблясва скъпарски на нощното шкафче, и се изпълвам с нова доза изумление.
Божичко, какво ще каже Магнус сега?!