Джонатан Уейл, /агенция „Блумбърг“/ Сега, когато имаме известна представа за това, как президентът Барак Обама и неговите помощници планират да подкрепят разорените финансови институции, като използват парите на данъкоплатците, възниква по-трудният въпрос: Защо? Защо администрацията на Обама не накара фалиралите банки и застрахователни компании първо да внесат яснота по своите загуби? Въпросът "защо" е наистина неприятен. В сравнение с него въпросите "кой", "какво", "кога" и "как" са просто подробности. От политическа гледна точка би трябвало Обама да е заинтересован повече от всеки друг да действа бързо, за да отмине най-лошият период във финансовата криза и неизбежната болка да остане зад нас колкото се може по-скоро. Всеки ден, пропилян в чакане, е един загубен ден в надпреварата му с времето между момента на достигане до дъното и следващите избори. Въпреки това Обама и неговите приближени правят всичко възможно, за да отложат уреждането на сметките, а това само ще влоши още повече нещата. Когато компаниите, които са публична собственост, сменят ръководството си, често най-разумното нещо, което един нов изпълнителен директор може да направи, е да се подготви за действия и да се реши да направи "голямо къпане" на печалбите. С други думи компанията отписва всички обезценени активи и отчита огромни загуби, като всички възможни отрицателни резултати остават в миналото. Новият изпълнителен директор хвърля вината върху глупавите грешки на своя предшественик. И компанията започва на чисто с нови държавни инвестиции. В момента, в който встъпи в длъжност, Обама можеше да възприеме същия подход към банките, докато още можеше да хвърли вината за финансовата криза върху администрацията на Джордж У. Буш, глупавите регулатори и корумпираните законотворци, т.е. върху всеки друг, но не и върху себе си. Изпълнителна заповед Той можеше да нареди всички американски финансови институции незабавно да признаят всевъзможните загуби, които още не са признали. И можеше да отстоява позицията си, като се зарече, че ще преследва по съдебен път всеки служител, директор или одитор, за когото правосъдното министерство открие, че е одобрявал суми, за които е знаел, че са неверни. Обама не направи това и сега, шест месеца след приемането на правителствената програма за освобождаване от проблемните активи, подходът на неговата администрация към финансовата криза почти по нищо не се различава от подхода на администрацията на предшественика му. Изглежда, единствената цел е да се печели време с надеждата, че икономическото възстановяване ще се материализира някак си и ще оздрави отново финансовата система. Така наречената стратегия, поради липса на по-подходяща дума, на администрацията на Обама е да продължава да залива разорените финансови институции с толкова пари на данъкоплатците, колкото правителството може да отпечата. И така правителството ще подпомага фалиралите големи банки до безкрай, вместо да предаде някои от тях на съдия-изпълнител или да ги обяви в ликвидация. Риск за данъкоплатците Най-новото преповтаряне на тази политика е публично-частната инвестиционна програма на финансовото министерство. Накратко борещите се за оцеляване финансови институции ще бъдат насърчени да разменят помежду си своите най-лоши активи, свързани с ипотеките, на завишени цени. Покупките ще бъдат финансирани от големи правителствени заеми, което значи, че данъкоплатците ще понесат по-голямата част от риска от евентуалните загуби. Ако правителството искаше прозрачност, то щеше сега да принуди финансовите институции да отпишат лошите си активи, а след това да прецени кои компании заслужават подкрепата на данъкоплатците. Вместо това финансовото министерство планира първо да ги рекапитализира, да запази в тайна сегашното им финансово състояние и да позволи на техните провалили се мениджъри да запазят постовете си. Главното предположение в основата на този план е, че намаляването на стойността на "токсичните" активи на тези компании е резултат от временното нежелание на частните инвеститори да ги купят, а тези цени ще се повишат, ако финансовото министерство успее да съживи пазарите, на които се търгуват тези активи. Подходящи стойности Финансовото министерство не обяснява защо според него точните стойности на активите са техните първоначални балансови стойности, а не цените, които несубсидираните инвеститори са готови да платят за тях. (Това е едно от становищата, изказани в доклада от 7 април на групата от експерти към Конгреса, която контролира изпълнението на спасителната програма на САЩ.) Ако чувството на финансовото министерство се окаже погрешно, то правителството ще трябва да разчита на нещо различно от подем на икономиката, за да възстанови платежоспособността на банките. Защо тогава Обама, финансовият министър Тимъти Гайтнър и председателят на Управлението за федерален резерв Бен Бернанке не накарат банките първо да отпишат проблемните си активи като условие за получаване на правителствена помощ? Само можем да гадаем, защото обясненията, които те дадоха досега, бяха безсмислени. Вероятно те се страхуват, че пазарите ще бъдат обхванати от паника, ако големи неплатежоспособни финансови институции започнат да разказват на инвеститорите колко са зле в капиталово отношение. Това показва, че някои от съветниците на Обама са лоялни към фалиралите банкери грабители, защото са работили за тях и някой ден може да поискат да работят отново за тях. Недостиг на персонал Може би има и проблем с човешките ресурси. Правителството вероятно не разполага с достатъчно служители, които да поемат всички тези болнави банки и да надзирават процеса на тяхното ликвидиране. Вероятно става въпрос за съчетание от тези и други фактори. Защо иначе финансовото министерство ще казва на 19-те най-големи американски банки да се подложат на "стрес тест" за финансовото си здраве, a после ще възлага на самите банки да си направят теста? Тези причини биха могли да помогнат да се обясни защо регулаторите оказаха натиск върху органа, който определя американските счетоводни стандарти, да отслаби правилата за пазарното счетоводство, така че банките да могат да крият загубите си и да показват повече капитал. Каквато и да е истината, докато правителството отказва да отстрани злокачествения тумор на банките зомбита от финансовата система, почти няма надежда, че САЩ в скоро време ще се върнат към стабилния икономически растеж. А колкото по-дълго на ранените ни банки се позволява да бродят наоколо като ходещи мъртъвци, без да има изгледи да излязат от играта, толкова по-голям е рискът избирателите да си направят извода, че Обама е също толкова отговорен за задълбочаването на последиците от кризата, колкото други за нейното причиняване. За него е по-добре да действа бързо. Времето вече няма да бъде на наша страна.