„XVI. Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма Конституция.“
(Из: Декларация за правата на човека и гражданина, 1789 г.)

Според чл. 1 ал. 2 от Конституцията на Република България: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.”. А съгласно ал. 3 на същия чл. 1: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”.

Първото споменаване на идеята за смесено управление, приписвано на Аристотел като предшественик на теорията за разделението на властите, е в неговата „Политика”. Концепцията за разделението на властите не противоречи на единния характер на държавната власт, произтичаща от народния суверенитет, доколкото тя е една и не може да се раздели на няколко самостоятелни върховни власти, а отделните органи действат в координация и я реализират общо. Теорията за разделението на властите исторически се развива в две посоки – политическа и организационна. В политически план целта е да се осигури политическа свобода като противодействие на тиранията, т. е. срещу злоупотреба с власт. От където произтича извода за необходимостта от нейното разделение, така че отделните власти да могат да бъдат възпирани посредством контрол от страна на гражданите и по такъв начин се защити свободата като се ограничи възможността на който и да е да обедини всички власти в свои ръце.

От такава гледна точка разделението на властите цели ефективно управление на различните институции в интерес на гражданите. Формулирането в политически план на теорията за разделението на властите принадлежи главно на Джон Лок и Шарл дьо Монтескьо по време на буржоазните революции в Европа, които обосновават предоставянето на политическа власт освен на другите две и на „третото съсловие” – гражданското общество в лицето на гражданите, обособявайки управленските функции на държавата в отделни дейности. Независимо от различията в техните възгледи, изхождайки от идеите на естественоправната школа, доколкото Лок говори за законодателна и изпълнителна, а Монтескьо за законодателна, изпълнителна и съдебна власт, критерият е общ – ограничението на единната власт. Ако според Лок гражданите запазват своята лична свобода чрез закона, който не я ограничава, а запазва и разширява, защото няма ли закон няма и свобода, от където произтича обособяването на законодателната и изпълнителната власт, за Монтескьо от същите позиции законът е израз и гаранция на свободата. А ако на някое лице или институция бъде предоставено единовластие, те биха властвали и върху свободата. Следователно, за да се избегне единовластието, лесно превръщано в тирания, властта следва да бъде разделена между няколко отделни титуляра според „битието” на закона, който трябва да бъде създаден (законодателна), прилаган (изпълнителна) и охраняван (съдебна) власти.

Чл. 8 от Конституцията на Република България прогласява, че: „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна.”. Но макар според чл. 117, ал. 2 от Конституцията съдебната власт да е обявена за независима, въпреки това съгл. чл. 130в, т. 3 от същата, както и чл. 312, ал. 1, т. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), в лицето на министъра на правосъдието, без значение кой и какъв е, на изпълнителната власт са предоставени визираните там прерогативи и функции. Тук няма да разглеждам и обсъждам подробно в тази връзка вкл. от гледна точка на систематическото място обвързаността с процедурата съгл. раздел І „б” от Глава девета на ЗСВ за упражняване правомощието на Инспектората към т. нар. ВСС по т. 3 от цитирания чл. 312 на с. з. А така също и поведението на мнозинството от съдийската колегия на въпросния ВСС по повод инициираното от министъра на правосъдието дисциплинарно производство срещу нарочения в стил „Once Upon a Time in the West”провеждана дипломация от държавния секретар на САЩ за отстрел български съдия. Считам за наложително обаче да изтъкна, независимо от явното противоречие с чл. 8 от българската Конституция и изрично призната както в самата нея, така и от ЗСВ привилегия на изпълнителната спрямо който и да е представител на съдебната власт, която не обосновава друг извод освен този, че принципът на разделение на властите според правната уредба на Република България е единствено декларативен и няма реално действие. А това несъмнено окачествява и нейната действителна стойност като измерение за свободата на който и да е български гражданин.

Максим Кръстев