Една французойка, която не яде месо и написа в мрежата гнусна обида към вече загиналия при терора в супера месар, е осъдена от френското правосъдие.
Първо обществото реагира веднага след този неин зъл пост с мощен взрив на негодувание.Последва и присъдата.
Да, така е, французите не прощават всяко проявление на омраза, а у нас то се толерира.
У нас да мразиш е начин на живот.
А специално тази, осъдената, изобщо не обижда мръсно френския месар, загинал при терористичния акт, само заради любовта си към животните.
Защото как можеш да обичаш животно, след като мразиш и ненавиждаш толкова човек, че се радваш на смъртта му и го обиждаш мъртъв.
Това е болен, много болен мозък.
Обърнете се наоколо, особено във фейса...
Вижте, прочетете думи на омраза, които ще ви стъписат.
Чужденци, които заради моите контакти с тях са проявявали интерес и са влизали в българската мрежа след това втрещени ме питат как може да съществува такова пространство на омразата и злобата между хората.
Дори един световноизвестен писател ми каза, че в продължение на седмица не е могъл да повярва, че има човеци, и то европейци, които така да изпитват удоволствие от обидите, ругатните към другия, все неща, които нормалните хора от цял свят ненавиждат.
Е, как след това да хвалиш България?
Аз лично съм събрал в бележника си толкова изрази на реални хора българи, доста от които и познавам лично, сред тях и уж учени люде, с претенции, които са в пъти по-мръсни от този на французойката веган.
Но във Франция има граница, отвъд която не можеш да минеш.
Докато в България мразенето, завистта често е ...осмисляне на нечий тъжен живот.
У нас мразенето, насъскването на хората да се мразят е често и национална политика.
Ние, по-възрастните, знаем какъв бе "темелът" на прехода.
Хората бяха насъсквани да се мразят помежду си.
И докато те се мразеха люто, до кокал, по площадите и в семействата си дори, тарикатите на прехода си напълниха джобовете и свършиха замисъла си.
Омразата...
Във Франция институциите са призвани да прекъсват и осъждат всяко проявление на омраза, докато у нас има институции, има често и хора в самата власт, които подклаждат омраза...
И нас има сладострастие у мнозина с безцветен животец, които изпитват удоволствие от нечие смачкване, особено ако смачкването е на малко успял в професията си сънародник.
Тогава тези мразещи са в стихията си.
Те често не познават изобщо поредната си жертва, но се нахвърлят срещу нея групово, достатъчно е един от тях да даде сигнал.
Тези същите иначе треперят пред силния на деня, сервилничат най-гадно, но с настървение и страст удрят вече поваления.
Хайде бе, откъде накъде той, а не аз ще успее...
Щом е успял, значи е ченге, комунист, мошеник...
И това е индулгенцията на тъкмо тези, които, извинете, и в тоалетната, не са свикнали да ходят без "връзки", без ничия благословия, тези мамини синчета, които не знаят тръпката от постигнатото нещо единствено чрез собствените си сили, чрез пропукването на гърба и сърцето от собственото си усилие.
Да, гузна индулгенция на безцветен, тъжен животец.Тя винаги е за сметка на другия.
И никога такива не се запитват - нямам ли аз своя вина за нещастния си живот?
Никога!
Защото човекът, който живее, за да мрази, не обича да отговаря на въпроси, които сам си задава.
Той обича единствено да ...удря!
Докато и него накрая животът не го удари.
Всъщност хората с такъв тъжен живот са вечно, да, от раждането си ударени.
Защото те никога не са били обичани като деца.
А стара истина е, че най-силно мрази този, който не е бил обичан като дете...
Който не е бил погален...