Някога, в далечното „демократично минало“ на България, в края на 1989 и в началото на 1990 година, българската общественост бе зарибена за абсолютната, единствено приложимата у нас европейска и англосаксонска демокрация. Във въздуха духаше, дори с ураганна скорост „вятърът на промяната“. Думата „демокрация“ служеше като мехлем за душите български. С демокрацията бе свързано всичко. И се започна едно такова „демократизиране“, че свят да ти се завие. Демократизиране отгоре-надолу и отдолу-нагоре, в ляво, център и в дясно. И така се демократизирахме, че не остана камък върху камък от България – почти не остана промишленост, селско стопанство, закрихме поредица от железопътни линии, останахме без български кораби, в скоро време България ще остане и без българско по род и душа население. От страна с висококачествено образование, вече имаме около 25% млади хора, които не ходят на училище и са неграмотни.

 Демокрацията означава власт на народа

            Тя е управление на общите дела от народа и в интерес на народа, пряко или чрез представители. Всяка политическа власт в съвременния свят се кълне, че управлява в интерес на народа и за народа. Демокрацията като подход на решаване на общите дела възниква в Древна Гърция, но е демокрация за богатите и свободните, нямало е демокрация за жените, за робите, за преселниците. От Древна Атина до днес винаги демокрацията е форма за решаване на общите дела през призмата на интереса на определена група от хора, най-често владееща средствата за производството и богатствата. В Древния Рим демокрацията е форма за властване и управление от група от хора – патрициите. Пред Средновековието няма демокрация, а има абсолютизъм. Възникването на политическите партии създава организирана група на част от населението за прокарване чрез властта на своите групови (партийни) интереси. От Древна Елада до наши дни демокрацията се разширява само като обхват на хората, които могат да избират своите представители, които от тяхно име, но най-често в свой групов и личен интерес, управляват държавата и обществото. Другият напредък е доминирането на републиканската форма на управление въвеждането на мандатност и сменяемост на ръководните лица.

От края на XIX век и до началото на XXI век вече се разграничават две форми на демокрацията: официалната, видимата, законно избраната чрез демократични процедури и неофициалната, невидимата (Задкулисието, Дълбоката държава и т.н.), която формира целите и задачите на управлението и която защитава други, а не общонародните интереси. Съвкупността от двете форми е по същество обобщен израз на псевдодемокрацията. Тя се представя пред обществото, като формирана от народа и изразяваща неговите интереси, а по същество реално страната се управлява неофициално от скрита група от хора, обединени от общ групов користен интерес. Като параван на демокрацията се използват празните думи за „политика в интерес на народа“, за „добруването на всички в страната“, за „развитие и напредък на страната“ и т.н. В много страни, включително и в съвременна „демократична“ България политиката и демокрацията са превърнати в една безкрайно, денонощно работеща фабрика, в гигантски конвейер за празни думи, намерения, обещания, цели, стратегии и задачи. Но в съвременния неолиберален свят всичко е пари, всичко се върти около парите и личното богатство. Друго няма. А големите пари много искат и почти винаги придобиват пълната или почти пълната държавна власт, не само и не толкова икономическа и финансова, но и политическа, с една едничка цел – бързо и неограничено обогатяване. Който има силно влияние върху държавната власт си осигурява нови висоти на обогатяването.

Първообразът на неолибералната българска демокрация

Съвременният моделът на „демокрацията“ в България е привнесен от англосаксонския свят и предимно от американската неолиберална политическа система. А привносителите са обикновени компилатори, хора, които не могат да анализират и оценят конкретно-историческата и народностна обстановка в страната. Не само че този неолиберален модел бе привнесен и не бе съобразен с българските национални особености, история и традиции, но заедно с него бяха привнесени псевдодемократичните страни  на американската „демокрация“.  Българската „демокрация“ е копие под изхабено индиго на американската „демокрация“.

При съвременната демокрация богатите във всички страни стават пряко заинтересовани от  прокарването на закони, които ги облагодетелстват. Започва надиграване на групи от богаташи, кого да поставят начело на властта. Всяка икономическа групировка започва да лобира за определени кандидати. По същество се формира една група икономически свързани лица, които прокарват чрез държавните органи своите икономически интереси. Чрез подобно функциониране „българската демокрация“ се превърна в олигархическа демокрация (по проф. Янков), в олигархат. При олигархията властта е съсредоточена в ръцете на малка група богаташи, владеещи огромни финанси, средства за производство и за масова информация. Същност на англосаксонският тип демокрация е, че тя зад фасадата на свободата на личността е царство на капитала. В западната, както и в българската „демокрация“, олигархията не е вътрешно единна, в нея има борещи се групи за овладяване на възловите държавни места и прокарване на техните интереси. 

Неолиберлната същност на демокрацията в България

В края на XX век в България бе наложен неолибералния тип демокрация. И той в България копира всички недъзи на неолибералната демокрация и по същество, само че в ускорени темпове, се превърна в олигархическа демокрация. Да, но при налагането и в България нямаше богати хора, които да са в основата на новото „демократично“ олигархическо управление. Появиха се мутрите, които акумулираха капитала в свои ръце и започнаха да налагат олигархически модел на управление на България. В ускорени темпове бе формирана българска олигархия от пет типа, в зависимост от произхода на капитала.

Първият е приватизационната олигархия, която на безценица или дори само с голи кредити придоби огромни материални активи (Кремиковци, Бобовдол, Стомана (Перник). ТЕЦ „Марица-Изток“1 и ТЕЦ „Марица-Изток“ 3 и хиляди други предприятия и фирми). Голяма част от тези активи бяха продадени под скритата форма на офшорни компании, което позволи свързването на политици и олигарси. 

Вторият тип новобогаташи бе създаден чрез  мутризацията. Първоначално бяха формирани предимно рекетьорски групи и организации с оглед изпомпване на финансови ресурси на входа и изхода на предприятията и фирмите, пряк рекет на търговците и занаятчиите, търговски спекулации, застраховане и др. (СИК, ВИС, Мултигруп, Котараците и др.). На малко по-късен етап тези групи се заеха с т.нар. „охранителна дейност“, т.е. рекет на официално законово регистрирано равнище, нападения, убийства и др. криминални прояви. В началото на XXI век част от тези мутрофирми и групировки започнаха да легализират своя бизнес пряко или чрез застрахователни и/или офшорни компании. По този начин бе създадена в България мутренската олигархия.

Третият тип новобогаташи бе формиран от организирани криминални групи от типа мафия. Първоначално те работеха обособено, самостоятелно, но постепенно започнаха да се създават и по-значими мафиотски групи. Тяхната „бизнес-дейност“ е с широк обхват – контрабанда, ДДС измами, наркотици, проституция, кражби и др. Те действат като ОПГ (организирана престъпна група), като мафиотска олигархия.

Четвъртият тип олигархия е реституционната олигархия. Тази, която придоби богатства чрез връщане на наследство на принципа „на копчето да пришием балтон“. Тя се формира най-вече чрез прякото връщане на имоти и жилища.

И петият, най-слабо развитият тип новобогаташи възникна чрез отделни предприемачески, търговски, финансови и творчески дейности, които доведоха до забогатяване на определен кръг лица, но не до превръщането им в крупни олигарси, разбира се с отделни изключения. Това стана предимно в селското стопанство, туризма, информационните технологии и финансовите операции. 

Разбира се има и множество съчетания между тези пет типа, преливане от един в друг и т.н. Формира се по същество по произход на парите и комплексен тип олигархия.  

От така формираните типове новобогаташи се създаде българския олигархат с водещо място на мутробогаташите. В началото на XXI век тези мутробогаташи търсиха държавна закрила за да извършват по-лесно своите икономически и финансови дейности, да получават изгодни държавни поръчки, за избягват преследване за незаконната си дейност и др.. Това наложи тяхната връзка с политическите партии. Формираха се определени по-трайни или временни връзки между отделни партии и групировки, между отделни бизнесмени и партии. В българските политически партии, представени в Народното събрание и някои извън него, има богати хора, бизнесмени.

Под влияние на един запис от реч на Ахмед Доган в обществото се наложи мнението, че всяка партия си има свой „свой обръч от фирми“. Това е вярно не само за ДПС. Истината е, че зад редица политически партии стоят крупни фирми. Не партиите имат кръг от фирми, а кръговете от мутроолигарси си имат своите партии. Подобен характер имат и НФСБ, Воля, а в близкото минало и СДС, ДБЦ и т.н. В България има една група „плаващи“ олигарси, които са винаги в добри отношения с управляващата или управляващите партии. Това са фирми от типа на Главбулгарстрой, приватизирана по иванкостовски, приспособила се към НДСВ, после с Тройната коалиция, след това с ГЕРБ и Бойко Борисов, с Орешарски от ДПС и сега отново с Борисов.

Някои характеристики на българската демокрация

            Научна истина е, че и най-добрият теоретичен модел чрез практиката може да се обезсмисли. През 1990 г. голяма част от българите имаха само най-обща идейна представа за западната неолиберална демокрация. Сега вече българите най-после започнаха да разбират, че „тази демокрация не е онази“, която наивно са си представяли през 1990 г. А какво е нейната истинска същност?

       На първо място, главата характеристика на съвременната демокрация са наложените неолибералните ценности в развитието и функционирането на обществото: доминиране на личния егоистичен материален и финансов интерес, всичко да се прави само ако има лична полза, печалба, богатство; държавна закрила на личния егоистичен интерес и на частната собственост за сметка на публичния интерес, държавната и общинската собственост; комерсализация на всички дейности в обществото, включително политика, здравеопазване, образование, култура, наука, информация, спорт и т.н.; налагане на потребителството като начин на живот, на рангомания в обществото в зависимост от притежаваните луксозни предмети за потребление (самолети, яхти, луксозни автомобили, разкошни вили и къщи, луксозни стоки, облекла, ювелирни изделия и др. предмети на лукса). Хората се ценят почти единствено по притежаваните луксозни предмети и елитарен начин на живот.    

            На второ място са илюзиите за свобода на словото и печата. Свободата остана някаква далечна за българина абстракция. Илюзията за лична и колективна свобода умря. Да, всеки може свободно да пише всичко, което си пожелае. Всеки може да ругае и дори да псува властта. Но къде да публикува своето свободно мнение? В кой вестник? В коя книга и кой ще я издаде? Всеки демократично може всичко да си пише. Хартията и клавиатурата търпят всичко. Ама собственикът и главният редактор (цензори), преценят дали писаното отговоря на редакционната политика. И край със свободата на словото.

Собственикът при неолибералната демокрация винаги има право. Да, човек може свободно си каже каквото си пожелае по телевизията и радиото по телефона, само ако си плати тлъста сметка на телефона и ако му позволят да се изкаже.  Свобода на словото има само за тези, които могат да си купят телевизия, рекламно време, радио, вестник, списание, да поддържат свой сайт. Всеки, който си няма парици е „просто диване“, както ни учи дядо Славейков. За „свободния българин“ няма свобода на словото.  Има явен олигархичен монопол върху средства за масова информация.   Дори в Интернет големи политически информационни сайтове директно манипулират и цензурират.  Чрез СМИ на гражданите се подава предварително рафинирана информация като факти. След това тези факти се интерпретират само по определен начин и в „единствено правилния аспект“. Друго не се допуска. В слушалките зад ухото редакторът казва кое и как трябва да се представи на зрителя. По възловите, главните въпроси на дневния ред на българското общество има гръмогласна тишина, всички водещи журналисти (тип мисирки) се снишават и не забелязват жизненоважните за хората теми. В същото време изваждат на преден план поредната жълтина. Особено натрапчива е демагогията, колко много управляващите работят и как всички нередности са наследство от миналото. Тя стана любим похват на Бойко Борисов, макар че в последните 11 години в 10 от тях той еднолично управлява. Чрез СМИ се развихря демагогията в политиката, се управлява и манипулира общественото мнение. Демагогията се реализира не толкова чрез преките контакти на политиците с избирателите, а предимно чрез телевизионните излъчвания и радиопредавания, чрез печата и Интернет. Средствата за масова информация в България са по скоро СМРАД (Средства за Масова Реклама, Агитация и Дезинформация). Те са под мощен мутренско-олигархичен похлупак, подобен на този в САЩ и в цяла Западна Европа, те са средство за политическа демагогия и неолиберална пропаганда.

На трето място изчезва, почти напълно липсвасвободата да получаваш и да ползваш ежедневно необходимата ти информация. А това е един от най-същностните белези на истинската демокрация. А ако получават хората някаква информация, то тя е прецизно филтрирана през съответния филтър на собственика. Кражбите, корупцията,  криминалните действия на олигархата, на едрите богаташи успешно се прикриват чрез различни забрани и тайни: класифицирана информация; фирмена тайна; договорна тайна; съдебно-следствена тайна; банкова тайна; лекарска тайна и въобще всякакви тайни. Явно, достъпно за масата хора, е само това, което не вреди на мутроолигархата. Тайна е собствеността на повечето фирми, собствениците на офшорките, размера на трудовите възнаграждения (особено на водещите журналисти, на банкерите, застрахователите и т.н.), цената на крупните имотни и други сделки, размера на допълнителното материално стимулиране. Тайна е кой е масон и в какви тайни общества и групи участва.

В чий интерес се премълчава информация? Разбира се в интерес на крупния богаташ, а ощетените от премълчаваната информация, разбира се, са десетките и стотици хиляди потребители. Скриването на информация, която вреди на огромно множество граждани, дали е демокрация? По същество неолибералната демокрация е не само олигархическа, тя е и демокрация на тайната, всеобщата и всеобхватна тайна. Но това е тайна само за обикновените граждани. За ползване от мутроолигархата тайната почти винаги е явна, олигарсите знаят какво прави ДАНС, кого разследва МВР, какво прави прокуратурата и т.н.. България се превърна в страна на тайните.

Гражданите нямат право на свободно мнение, да изказват мнения и съображения за определени държавни, социални, политически и др. дейности и особено за производството, търговията и потреблението на определени стоки. По този начин останалите граждани нямат право да получават свободна информация за определени дейности, потребителски стойности, качество и т.н. на масово ползваните изделия и услуги. Забраната за реклама и антиреклама по същество е мярка за забрана на свободата на мнение, на позиция за определени изделия, особено за тези от първа необходимост, дори за лекарства. Производителят и търговецът имат правото да произвеждат некачествени изделия (ментета), но потребителите нямат право, забранено им е, да си кажат гласно чрез печата, радиото и телевизията че това са ментета.   

            На четвърто място е наложеният лобизъм катоедин от основните механизми на функциониране на неолиберална демокрация. Дори вече има призиви той пряко да се признае официално и да се приеме съответен закон. С това се признава неявното купуване на депутати в интерес на вземането на едно или друго решение в интерес на олигархическа група от хора. Но лобизмът е най-пряко свързан с корупцията, особено при държавните и обществените поръчки, при извършването на редица услуги.

            На пето място е илюзията за свободата всеки гражданин да избира и да бъде избиран. Без това право няма демокрация. Всички пълнолетни и непоставени под запрещение имат право да избират и да бъдат избирани. А дали е така? А дали явяващият се пред урната свободно, информирано и независимо дава своя вот, вот по лично предпочитание и лична убеденост? В много голяма степен мнозина граждани на България не могат свободно до упражнят своето право да гласуват. Формиран е мутренскоолигархичен механизъм на провеждане на избори. В този механизъм има няколко много важни подхода. Първият е купуването на гласовете на бедни и безпарични граждани. Бедният и безработен човек не е свободен в своя избор. В използването на този механизъм най-усвършенствани са ДПС и ГЕРБ.  Вторият подход е манипулиране на резултатите от секционните протоколи чрез подмяна на бюлетини (носене на чували в зала Универсиада от дейци на ГЕРБ), обявяване на действителни за недействителни бюлетини и дори в усъвършенствания вариант на ГЕРБ – купуване на цели избирателни комисии. Третият подход е корпоративният вот. У нас той се реализира в двете му разновидности: олигархът-притежател на своя партия нарежда (не документирано) на своите служители да гласуват за неговата партия. Може би класически примери са „Лидер“ и Воля? Шефовете на фирми посочват на своите служители партията, на която трябва да са „благодарни“ за общинските и държавни поръчки, поради които има работа и заплати. Този механизъм е много добре овладян и прилаган от ГЕРБ. В българската разновидност на олигархическата демокрация заловените да купуват гласове и да манипулират резултатите са ненаказуеми, МВР и Прокуратурата се занимават само със случайните издънки на последните от веригата на купувачите на гласове, а съдът прикрива беззаконията.

            На шесто място е лъжата, че народът е суверен на властта. Властта при неолибералната демокрация изобщо и конкретно в България е власт на богатите, на мутрите и въобще на всякакви олигарси. На повърхността, пред телевизионните камери, се виждат политическите партии и т.нар. „политически елит“, но зад тях стоят хората с парите. Това, което отличава България е пряката намеса на външни сили, на чужди държави в управлението на страната. Типичен пример са наложените на България външнополитически и вътрешнополитически решения по редица въпроси. Към тях следва да отнесем въпросите за: ембаргото срещу Русия; провеждането на агресивни военни учения на българска територия без съгласието на Народното събрание; създаването на американски военни бази в България; намесата на чужди (американски, западноевропейски и турски) посланици в работата на българското правителство, дори на българския съд и т.н..

А къде  е суверена на властта в страната? Кой го пита как да се процедира, как да се решават важни, главни проблеми на развитието на България? Страната се отказа от свой политически суверенитет, ставайки член на ЕС, без никой да попита народа дали иска или не иска, поне както това направиха в Дания, Норвегия и други страни. Никой не попита българите и дали страната да стане член на НАТО и да се откаже от военния си суверенитет, дали да има американски военни бази. Калфин, без да е питал суверена, т.е. народа, положи подпис и прикрепи България към колесницата на военнолюбците от НАТО.  По същия начин Кунева, без да пита народа, подписа за затваряне на блоковете на АЕЦ „Козлодуй“. Дори когато народът се произнесе положително за АЕЦ „Белене“, политическият мутроолигархат на ГЕРБ и ДПС направи точно обратното на волята на суверена. Щом не се иска и не се признава волята на суверена, по същество няма демокрация.    

Причините за краха на демокрацията в България

Възниква естественият въпрос защо и как се налага чужд за българските условия модел на демокрация? Има две обяснения. Първото се корени в националния нихилизъм и неолиберален егоизъм на голяма част от т.нар. български „политически елит“ –  неподготвени хора, случайно попаднали във властта и страхуващи се да не слязат от кормилото на властта, да не бъдат пометени от „народната обич“, готови за обслужването на олигархически кръгове да потъпкват общонародни национални интереси. И за да прикрият своето чуждопоклонство много често си служат с демагогия – „ние сме част от общото европейско семейство и трябва да се придържаме към неговите ценности и критерии“, „евроатлантическите ценности са най-важни за нас“, „така е написано в доклада от Брюксел“, „това е съгласувано с Венецианската комисия“, „ние сме малки и трябва да правим, това, което правят другите“, „ние слушаме г-жа Меркел“ и т.н. А зависимостта от олигархическите и откровено мутренски кръгове политическият „елит“ премълчава или отрича, дори когато фактите показват обратното.

Второто обяснение е явното чуждестранно финансиране на процесите на утвърждаване на неолибералния модел на демокрация от чужди организации и фондации на Сорос, Америка за България, фондация „Науман“ и др.. Българският политически елит се управлява и непряко чрез т.нар „обучение“ в САЩ и някои развити западноевропейски страни (Б. Борисов, Цв. Цветанов, Р. Кънев, Д. Добрев и др.).

Третото обяснение е силното раздробяване на политическите нагласи в страната и формирането на сложна политическа система от стотици партии партийки, избуяването на повърхността на личностни вождистки амбиции, които да се осъществяват не с политически, а със всякакви средства. Българската „демокрация“ е най-убедителен пример за ситуацията „много вожд, малко индианец“. Да вземем например национално-патриотичният сектор. В него се родиха множество партии, идентифицирани с вождистките, понякога тоталитарно-политически намерения на Волен Сидеров („Атака“), Валери Симеонов (НФСБ), Красимир Каракачанов (ВМРО), Юлий Абаджиев (Обединение на българските патриоти) и редица други. Много по-широк е списъкът на обявяващите се за леви партии. Само социалдемократически по име са 6-7 партии. Има и редица партии с имена и програмни цели, които не отговарят на съответния профил. Типичен пример в това отношение е АБВ.

Един от най-съществените недостатъци на неолибералната демокрация е краткосрочността на политическите цели и действия. Доминиращите обществени потребности и интереси като правило би трябвало да се имплантират в политическите цели и програми на партиите. Всеобща болест на неолибералната демокрация, особено силно и проявяваща се в България, е краткосрочността на програмите за действие. Те имат обхват от едни избори до други избори, но най-много за четири години. В България всяко ново управление декларира, че започва „на чисто“ и че то ще провежда „операция чисти ръце“ предимно с пропагандни политически цели. Като цяло се губи приемствеността и последователността на управлението на държавата.

Общата картина

Сега в света има поредица от кризи. Ту икономически, ту търговски войни, ту етнически, ту пандемични, ту религиозни и т.н. Но има и две  световни взаимосвързани явления. Първото е превръщането на американската и европейската демокрация в олигархическа форма на управление, на задкулисие в решаването на държавните и международните дела. Видимите лица, позьорите пред екраните от типа на Обама, Байдън, Нюланд, Меркел, Макрон и т.н. изпълняват политически роли, написани от невидими драматурзи и неявни режисьори.

Второто явление е налагането със сила в света на неолибералния тип демокрация. Това става чрез политически натиск, намеса в суверенни вътрешни решения, нарушения на права и др. Неолибералната демокрация от американски тип се налага и с оръжие. Това стана в Афганистан, Ирак, Либия чрез участие във военни действия, чрез провокиране, финансиране и поддържане на т.нар. „нежни революции“, „цветни революции“, „майдани“ како в Украйна, България, Грузия, Тунис, Египет и т.н.

В света господства неолибералната олигархическа демокрация, която справедливо може да бъде наречена и неолиберален тоталитаризъм. Но нещо в света се измени и все по-отчетливо започва да се променя в Европа, в Русия, в Китай, в Индия, в Турция и т.н.

Д-р Анко Иванов