В последните си няколко коментара обсъждах пренаселеното ни от митове, митологии и конспиративни теории гражданско пространство.
Доколкото е форма на суеверие, цялото това легендаризиране подменя обществената реалност с обществена нереалност. А тази подмяна става за наша сметка – тя нанася на всички ни куп видими и невидими щети. Вярно е, че във всички попътни конфликти между митология и реалност краен победител е винаги реалността, която рано или късно възстановява статуквото, цената на тази ѝ победа обаче често е неимоверно висока и се заплаща в брой чрез страданията на цели народи и поколения. Следването на заблуди и измами, подменянето на действителността с идеологии и идеологеми винаги поражда възмездие, а тежките последствия от този деструктивен процес често понасят не само подведените от изкусни демагози наивници, а и малкото трезвомислещи граждани. Поради стечението на редица исторически обстоятелства, които не са наша тема в момента, казаното е валидно с особена сила за Балканите и за нашего брата.
Една от политлегендите, в които и днес наивно вярват милиони наши сънародници, гласи, че страната ни е пострадала исторически много жестоко от фашизма. Тя продължава да страда и днес – този път от пораженията, които неофашизмът нанася на общественото съзнание. Още с въдворяването на еднопартийния терор след Втората световна война доктринерите изнамериха и вкараха в гражданска употреба едно абсурдно, едно формалнологически несъстоятелно понятие: монархофашизъм. България не е, разбира се, единствената държава на Стария континент, пострадала от подмяната на историческата истина с историческа неистина, но в момента България е във фокуса на нашето внимание.
Стъпил върху руините на Втората световна война, преди цял един човешки живот Чърчил предрече, че фашистите на бъдещето ще нарекат себе си антифашисти – и това се случи в цялата Съветска империя. А тъй като почти половин век тоталитаризъм ние, българите, бяхме най-преданата марионетка на Кремъл, пророчеството на гениалния британски политик, писател и политолог се осъществи най-пълномерно на родна земя. Думите на Чърчил бяха демаскиращи, те разобличаваха двуличието и ограничеността на доктринерското мислене, пуснало особено дълбоки корени в родното гражданско съзнание.
Защото историческата истина е точно обратната: макар че редом с комунизма фашизмът е палач на Европа, не той е наша главна национална беда. Защото фашизъм (а още по-малко нацизъм) в Царство България никога не е имало – нито като официална, нито като неофициална държавна политика. Разбира се, в онези смутни предвоенни и военни времена Царство България не е образец на демократичност, но още по-малко монархията ни е била една фашизирана, тоталитарна и безправна държава. Наред с многото леви и прокомунистически дейности в страната ни тогава наистина съществуват и редица самодейни фашизоидни инициативи. Всички те обаче протичат в периферията на общественото пространство и са толкова вяли и немощни, че не оказват никакво влияние върху вътрешната и външната ни национална политика. Имаме основание по-скоро да кажем, че притисната между две велики и еднакво безскрупулни сили – СССР и Третия райх, през първата половина на 40-те слабата ни държава безпомощно търси изход от нарастващата в хода на войната опасност да бъде тя похитена и унищожена – я от социалистическите, я от националсоциалистическите имперски попълзновения. Цар и правителство отлично съзнават, че страната ни не може да се противопостави военно нито на натиска на фюрера, нито на имперския марш на Червената армия, а опитите на политическия ни елит да лавира между фронтовете и да търси дипломатически изход от създалата се ситуация завършват с пълен провал.
Така че не на разгромения от съюзниците фашизъм става жертва страната ни – тя става плячка на кремълските агресори. Защото, както свидетелства историята, и монархическа, и съветска Русия винаги са гледали на България не като на равностоен външнополитически партньор, а като на потенциална плячка. Плячка, която развоят на ВСВ им сервира на тепсия.
Тук аз няма да обсъждам несъмнената вина на Великобритания и САЩ за горчивата следвоенна участ и на Царство България, и на цяла Източна Европа. Интересува ме по-скоро вътрешнополитическата ни ситуация след разгрома на Царството и след насилствената му подмяна по съветски образец с НР България. В този смисъл въпросът, който ме вълнува, е: защо, след като в довоенна България е нямало държавен фашизъм, в следвоенна България се развихри на широк фронт един неистов държавен антифашизъм, защо т.нар. народна власт бе въдворена и упражнявана десетилетия наред в името на антифашизма? Нима една толкова отявлена политическа истина е останала невидима за комунистическия партиен елит, нима е допустимо с лека ръка да се отъждествяват монархизмът с фашизъм, а републиката – с народовластие и демокрация? А тъкмо това направиха новите господари на деня, тъкмо това правят пред очите ни техните парламентарни и извънпарламентарни приемници днес.
И в дебрите на сталинизма, и през периода на половинчатата и лицемерна десталинизация, и след нея, и днес фалшифицирането на националната ни история, нейната подмяна с митове и легенди ставаше и става в услуга на Кремъл и по поръчка на Кремъл. Лакейниченето ни пред Кремъл не е от вчера, но то достигна своя апогей под суровата сянка на комунистическия режим, който създаде многобройни централни и местни антифашистки комитети, организации, сдружения, инициативи. Колкото по-разпространени и масови бяха те, толкова по-убедително щяха да легитимират тезата на партийната идеологическа пропаганда, че монархическа България е тънела цяла-целеничка, казано с езика на Михаил Ром, в обикновен фашизъм.
Партийната пропаганда имаше нужда от тази легенда, за да оправдае и в собствените си очи, и в очите на родната общественост, и пред външния свят както нахлуването в разрез с всички международни норми на Червената армия през Дунава, така и насилственото заграбване на държавната власт от БКП. Червената армия – гордо заявява българо-съветската партийна идеология – освобождава Царство България от демона на фашизма, а съградената от нея народна власт пази страната ни от възраждането на същия фашизъм. Нито едното, нито другото е вярно, но пропаганда, както казва Йозеф Гьобелс, който в началото на кариерата си на главен идеолог на нацизма сам нарича себе си германски болшевик, се прави с лъжа – не с истина. А щом една лъжа обслужва партийното властолюбие, тя става по-скъпа и от истината – особено след като се превръща и в легитимация на един деспотизъм, непознат в цялата ни хилядолетна история.
Действителен или недействителен, антифашизмът се котираше изгодно и зад граница. БКП съумя да яхне и международната антифашистка вълна, обхванала след ВСВ цяла Европа. На Нюрнберския процес цивилизованият свят заклейми и осъди (при това напълно основателно) кафявата чума като престъпление не срещу славянството, не срещу еврейството и не дори срещу антинацистите, а срещу цялото човечество. (Тази формулировка, която използваме и до днес, прозвучава за пръв път в Нюрнберг.) Другата велика епохална злина – комунизмът – остана обаче (напълно неоснователно) недоразобличен и недоосъден – Нюрнберски наказателен процес срещу неговата не по-малко свирепа престъпност срещу човечеството Свободният свят така и не съумя, не намери политическа воля да организира и до ден днешен. Международното отношение към комунизма бе по-великодушно, защото в хода на войната всеобщата търпимост към него нарасна – преди всичко поради противопоставянето му на нацизма. Че това противопоставяне бе само формално, че двете наравно човеконенавистни доктрини са социални родственици, Свободният свят така и не прозря – прозря го само геният на Чърчил, който в едно блестящо есе стигна до извода, че комунизмът и фашизмът са си лика-прилика, че те си приличат не само външно „като две грахчета“. Обединява ги и ги сродява погромът над свободната воля, насилието над личността, мракобесието, присъщо в еднаква степен и на двата режима.
Така че подценяването на комунизма не е само наш роден мит – и международен мит е. Мит, впрегнал в колесницата си такива велики литературни имена като Пол Елюар, Бърнард Шоу, Ромен Ролан и още хиляди блестящи западни творци и интелектуалци, които въпреки гениалния си литературен талант послужиха като морално алиби на комунистическото варварство пред цивилизования свят. Всички тези апологети на злото бяха, както писа Цветан Марангозов, не хуманисти, а хуманоиди. С присъщата си безпардоност бащата на Октомврийската революция (доколкото е революция) ги окачестви като полезни идиоти. Времето показа и доказа, че тяхната полезност за популяризиране на левичарския екстремизъм, че и на комунистическото мракобесие, не само на Стария континент, е несъмнена. Но за всичко това, за съотношението между свободата и несвободата на европейска земя ще поговорим в един от следващите коментари.
