Каза непослушният ни президент каквото му беше на сърце, а за тези, които се направиха, че не са чули, го написа и го изпрати, където трябва. Бръкна с ръка в парламентарния кошер и започна яростно жужене в залите и по етажите.
На минутата то бе подхванато и от медийния слугинаж. Всички деятели на статуквото пропищяха и то така, че да бъдат на часа чути чак в Брюксел.
От действията на Радев, особено през втория му мандат, ясно се вижда, че силата му е винаги в първата дума, която изрича. Тя почти без изключение попада в целта на проблема и точно възпроизвежда тревогите, както се казваше едно време, на широките народни маси. Само че все така се случва, че след казаната дума, дали с издигнат юмрук или без, последващите действия на президента не винаги отговарят на очакванията. Разбира се, където могат неговите неуморни и дежурещи в медиите опоненти просто му затварят устата и връзват ръцете. От човек като него обаче, който е научен да се бори, да не кажа, да се бие се очаква да продължи в посоката. А не намерението му бавно и полека да затихва и да се свие до формулата „Аз бях прав като ви го казах!“. Хората, и това дори платените изследователи на общественото мнение не могат да скрия, очакват от президентът ни не само да казва нещата. Те искат да видят, какво би могъл той да направи, с което да отговори на омръзналите ни критики към него, че разделя нацията. Хората се питат, и гласът им все отчетливо се чува, защо не вземе той да се хване и да обедини наистина народа. Още повече след като повече от половината от обществото го подкрепя в усилията му. Нима е толкова трудно да убедиш от останалата част достатъчно хора в правотата си и да станеш наистина президент на народа си. Тогава нека парламентарната пасмина да продължи да крещи, че разделяш народа. Всички ще видят, че става въпрос не за разделяне, а просто за изрязване на болестния тумор от българското общество и изолирането му. За това обаче трябват яки гащи. Човек или ги има, или ги няма. Средно състояние не е известно.
Ние пак сме в очакване на това, което ще последва след като заявлението на президента бе върнато от парламента. Председателката, решила се на това, е или много смела или обратното. Във всички случаи обаче май беше най- добре да беше си останала нашата любима коментаторка на конституционните казуси. Или сама си е помислила или някой трябва да я е подвел, че когато човек правилно мисли автоматично следва че той ще почне и правилно да действа. В живота обаче тази логика много рядко води до правилните решения. В повечето случаи със случва точно обратното - приказките си остават правилни, но действията бавно но сигурно почват да се видоизменят, особено ако си попаднал в родната политическата среда.
Интересното е друго, че настрана от кофите помия, които бяха излети върху главата на президента, в парламентарните и медийни обсъждания се очертаха съвсем отчетливо две направления. Едното, разбира се, повече от ясно и предполагаемо, е, че бързо и незабавно започнаха отново метаните към Европа, клетвите за вярност към европейските лидери, заклинанията, че сме непоколебими европейци – думата евроатлантици някак си остана в задния двор. Смешното е, че това и в Европа го знаят и ние си го знаем, но, както казва един автентичен българин, хаджията от филма „Хитър Петър“, „от боолук глава не боли“. И то при положение, че и лудият от село да попиташ и той ще ти каже, че никой у нас няма намерение да напуска Европа. Защото ние сме в Европа, ние сме всъщност Европа.
От доста време нашият политически елит се научи на един прост трик – ако нямаш враг, създай си го, за да докажеш, че неустанно се бориш с него. Особено са интересни едни архивни герои на нашето време, крайно, до невъзможност интелигентни, носещи като отличителен белег постоянно папийонки, със свободно пуснати къдрави на скрофули, руси коси. От тях винаги, ако ти е интересно, можеш да чуеш за свое удоволствие, че Путин всеки момент ще ни завладее, че руските тайни мрежи са оплели страната ни, че има нелегално партизанско движение, което с оръжие в ръка всеки момент ще ни отклони от избора ни и ще ни приобщи към азиатските страни. Стигна се до там, че наскоро в ефир негов колега по схващания не го изтърпя и му направи приятелска забележка, нещо от рода, е, недей чак така да плашиш хората. Но всуе. Тези проклятия, колкото повече народът заръмжава недоволен от готвеното за него, толкова по-гръмко се разнасят из услужливите ни медии.
Нищо чудно, че поради липса на нещо друго сега и президента обявихме за враг на европейския ни избор, за заклет путинист и човек, който спи и вижда как да закопае държавата ни. Върви че разправяй, че е натовски генерал, че академии е завършил в САЩ, че и симптом няма за недоверие от натовската администрация към него. Нищо не помага. А това че той има свое виждане за процесите, което по-скоро е трезво, а не идеологически подковано, че в повечето случаи му се признава, че и криво да каже нещо все истина излиза – като за Крим например, никой то първенците ни не искат да чуят. Добре че има народ, който слуша. Защото е принуден постоянно да се ослушва.
Другото направление на всевъзможните коментари от последните дни е посветено на нашият народ. За пореден път отвсякъде се стараят политици, коментатори, журналисти, експерти, научни работници и прости журналисти, водещи нашите програми, че не трябва да се провежда такъв референдум, защото народът ни не е готов да разсъждава по такива въпроси, един вид неграмотен е икономически, тоест, казано по деликатно, това си е прост народ, който няма смисъл да го питаш за каквото и да е, защото той не знае кое е най-доброто за него. Ерго, ние, неговите първенци ще му кажем какво е добро за него. На никого от великите наши дори и мисъл не минава, че излагат преди всичко себе си, когато се обявяват за лидери на такъв народ. На всичкото отгоре тръбиш из цяла Европа, че народът ти е неспособен да си избере даже своето бъдеще. Че няма въобще да се занимаваш с това иска или не иска той, защото е прост. Жалко, че не се усещат, как в такива моменти, оплювайки собствения си народ, представителите на нашия политически елит се показват пред своите партньори от Европа в особена светлина. Има обаче и още нещо, те рискуват някой не съвсем деликатен техен партньор да им зададе един наивен въпрос – как така този народ, след като е толкова прост, точно вас е избрал. Защото се знае, че един прост народ не може да избере нещо друго освен своите си глупаци.
С това инцидентът със заявлението на президента приключва. Инициативата му проблесна и потъна в политическото ни блато. Ние сме си пак същите. Както е казал народът - облякъл се Илия и пак е в тия.
Автор: Павлин Павлов
