На 15-ти септември бе отбелязан Денят на демокрацията. Вероятно малко са чули новината по нашите медии, защото в емисиите фактът беше само протоколно и календарно съобщен. С това приключи празникът.

Разбираемо е - в момента това е една от неудобните теми за анализи и дискусии. За каква демокрация трябва да говорим, когато дни преди изборите в най-голямата германска провинция, цитаделата на християндемократите бяха убити 7 от активистите на опониращата партия. Сякаш случилото се е станало в южноамериканска, диктаторска страна, а не в Германия. Във Франция, както се изрази един водещ коментатор, всичко гори. Пламнала е от 4-те краища и причината е, че на хората вече им е писнало от демокрацията по Макронски. Някъде бе изпусната новината, че той вече е избягал от Париж. Звучи невероятно, но в наше време никой не може да твърди за каквато и да е новина дали е истина или не. Цедката, която да отличи пропагандата от истината, е затлачена от лъжи и не функционира. Англия, командващата бъдещите европейски войски в Украйна, сама не може да си намери командващ, който да успокои разгорялата се почти гражданска война в големите градове. Полша е настръхнала не толкова от прелетелите я втора употреба дронове, колкото от усещането, че май пак от нея ще се почне. Дори балтийските страни започнаха да усещат жегата от европейския диктат над главите си, който по изключително демократичен начин ги води към ситуация, от която те и сега сънуват кошмари.

На целия този „демократичен“ фон неочаквано в Беларус пристигна специален пратеник на Тръмп, а по-късно за наблюдател на ученията беше изпратен нарочен посланец от генералния щаб на американската армия. И двамата представители с лек финт подминаха европейските територии и директно се оказаха там. Това заедно с ядното изказване на Тръмп за изборните щуротии в Германия наистина би трябвало да удари камбаната в Брюксел, че ако продължава упражнението наречено европейско демократизиране на Съюза по правилата и инструкциите на великата ни Оскар фон дер Лайен, скоро ще се види от всички, че брюкселският крал, извинете, кралица е гола. Че отколе по нашите краища вече няма демокрация, а има евродемокрация. А това е далеч, далеч нещо по- друго от древногръцкото ни завещано понятие. Лошото е, че това е ясно почти без изключение за всички основни партньори на Европа, да не говорим за нейните основни опоненти. За какво има да си говорим още, когато гледаме как лидери и видни политици от САЩ и Китай в един глас ден през ден се стараят да втълпят в главите на брюкселските велможи, че така не трябва да се прави повече.

Ако погледнем на нещата, както викаше местният ни селски бръснар, по-наедро, ще се окаже, че сме свидетели на един макропарадокс. Едната велика сила от край време я наричаме стожер на демокрацията. Другата велика сила през същите години я наричаме стожер на едноличната диктатура, а се оказва че и двете, слава Богу, водят народите си към просперитет, към развитие на икономиката, към отстояване на политическите интереси на страната си, към бъдеще, което без съмнение не е това, което ни кроят демократите в Брюксел. А че ни подготвят нещото, се вижда от това как злобно брюкселци опонират и на едната, и на другата сила, без да се съобразяват с това кой е демократ и кой диктатор. Разбира се, най-лесното за да оправдаеш лудориите си е да обявиш Путин за диктатор, без дори да се постараеш да направиш уточнението дали личността му отговаря на общоизвестни характеристики за това кой може да е диктатор. Човек, който води военни действия в защита на интересите на своя си народ, и то не вътре в страната си, а на чужда територия, може да бъде обявен за агресор, може да бъде обявен за военен престъпник, може да го дадеш на съд, но не може да го обявиш за диктатор след като повече от 80% го подкрепят и всички стоят зад него в днешния ден.

Май в Европейския съюз нищо не са научили от неотдавнашното минало и пак са взели за употреба дори отхвърлената вече и от САЩ стратегия за „лошия човек“. Обявяваш конкретен лидер на определена страна за лош човек, за диктатор и влизаш с войските там. Нарекохме Садам „лош човек“ и диктатор и нападнахме Ирак. Превзехме го, обесихме Садам, а последиците за Ирак са ясни. След това нарекохме Кадафи диктатор, без някой да попита народа му, и там същото. Стигнахме до „лошия човек“ Милошевич и съсипахме столицата на централноевропейска държава с натовски бомбардировки. А сега се чудим как да привлечем Сърбия на своя страна. При Си Зи Пин и Путин обаче не става номерът. Явно европейските политици са пропуснали часовете по основи на политическата дейност на съвременния етап. Колкото и да ти се иска, няма как да ги наречеш диктатори на собствените им народи. Щото диктатор може да бъде човек само, ако е такъв за собствения си народ, а не по прищявката на своите опоненти, които се чудят с какво да оправдаят своите стратегически фантазии. Като например, да почнат война с Русия че и с Китай, за да установят там демокрацията. Звучи като виц, стига да не вземеш да им слушаш приказките и да разбереш, че болни мозъци колкото искаш шетат из нашата Европа.

Има обаче и нещо по друго, свързано не толкова с демокрацията на отделните региони, а с демокрацията на целия свят. На парада в Пекин беше ясно коя е великата сила. Си Зи Пин си седеше на мястото, както каза един руски комик, гледайки с леко притворени, сънливи очи наоколо така „както ягуар дебне за плячка“. От едната му страна седеше Путин, от другата - Ким Чен Ун. Те бяха представители на приятелски страни, но не на велики сили. С тях Китай няма договор за военно сътрудничество, а само за приятелство и съвместни начинания в общ интерес. И това не е случайно, защото е ясно, че в момента съществуват все още само две велики сили. А третата, както каза един бързорек руски коментатор, би могло да бъде Русия, но тя в момента воюва за това място и като си свърши битката, тогава ще стане ясно. А воюва тя срещу Западна Европа, която също има претенциите да стане трета велика сила. Дано си срещат амбициите само на украинска територия. Като стане ясно кой е третият, най-после в света може и да се възцари въпросната демокрация или нейният обратен образ.

А къде е мястото на България в надпреварата за това, кой е по демократичен в тоя свят. Наскоро наблюдавах дискусия на тъй наречените крайни опозиционни сили, които издигнаха политическите си лозунги за това България да стане неутрална страна. Звучи доста не на място, въпреки че отдавна из мечтите български витае омаята да станем Швейцария на Балканите. Може и да ни прилича най-вече по географското разположение, но за съжаление с другите неща сме, меко казано, зле. Кьорава световна банка, например, още не е стъпила в България. Като вземеш да влизаш към Истанбул отдалеч се виждат как стърчат там, да не казвам като какво, небостъргачите на всички световни банки. А те са там, защото има какво да вършат. При нас тук там само по някой от клоновете им мъждукат за комунални и битови услуги. От друга страна, нашата треперлива политическа линия, която нито веднъж не е застанала твърдо на национални позиции, също е което не ни дава шансове дори да си помислим за нещо такова. Само когато се кълнем пред бесилото на Левски се сещаме, че сме българи, а в останалото време сме си европейци, предани на евроатлантизма и вечно подкрепящи всичко, което ни се предложи. Не е въпросът дали ще сме в НАТО или в ЕС, а в това дали най-накрая ще започнем да се държим като нормална, уважаваща себе си, суверенна държава, а след това, нека дори да е със същото упорство, да отстояваме и общоевропейските ценности. Много от страните в Европа вече почват по такъв начин да редят политическите си позиции. Скоро ще се види, че това е пътят, още повече че и основният ни партньор иззад океана постоянно в тая посока чука и блъска. Въпросът за нас, българите е пак ли ще сме на опашката в тази надпревара или все пак ще се наредим сред активните участници в преобразуването на Европейския съюз в онова, за което е създаден, като обединение на равноправни и самостоятелни европейски нации.

Автор: Павлин Павлов