Софийски истории (83)
Напред и назад в дъжда по улица „Любен Каравелов“. Изведнъж черната плоча на номер 34 ме подсеща, че минавам край дома на проф. Кацаров. През миналата година Столична община се зае да опази няколко емблематични софийски къщи и тази е една от тях. Оказа се, че съществува реална опасност тя да бъде бутната или „преустроена“. А къщата на проф. Кацаров е едно „бижу“ на архитектурния стил рационализъм, тръгнал от Италия през 20-те години на ХХ в. Надзъртал съм за кратко вътре в края на 90-те и добре си спомням идеалните пропорции на стълбището, великолепните мозайки на един от етажите, полилеите в стълбището в стил ар нуво. Мисля, че няма друга такава къща в София в стилово отношение. Както и съдбата на нейния собственик проф. Константин Кацаров (1898–1980) е невероятна с нейните подеми и спадове. Който иска да узнае повече, нека прочете неговия животопис „60 години живяна история“, издаден през 1970 г. в Швейцария.
В момента пред входната врата на дома са спуснати метални решетки. Стълбището на този дом остана обаче в спомените ми, защото тъкмо там професорът оцелява по чудо под бомбите през 1944 г. В мемоарите си разказва как се унася в сън в новия си дом – с усилията на жена му Зиновия къщата е обзаведена и годна за живеене едва от месеци, те продължават да обитават малката си вила в Княжево. Изведнъж от големите прозорци на този „дом на рационализма“ започва да струи светлина като в слънчев ден. Това е в нощта на 10 срещу 11 януари 1944 г. Скоро светлината става оранжево-червена. Професор Кацаров в полусъница съобразява, че явно светлинни ракети са спуснати от самолетите, за да видят къде точно да падне техния бомбен товар. Скача, облича се, обува обущата си, без да успее да си върже връзките, и тръгва към зимника – скривалището на този дом. Но пада зашметен от експлозиите на същото това стълбище. И там – след кратък припадък в мрака – оцелява. Докато зловещата бомбена вълна занемее.
Домът на проф. Кацаров на ул. „Любен Каравелов“ 34 в София, снимка авторът
Професорът с основание се е гордял с този свой дом – един от най-модерните в София. В животописа си прави подробно описание на неговото разположение. Най-вече на партера, където се намира неговият кабинет, там се разгръща научната му юридическа дейност. До него има по-малка стая за сбирки и дискусии; срещу нея – през хол и чакалня се влиза в обширна светла стая, където работят неговите помощници. Това е адвокатската му кантора, известна в цяла Европа. Най-голямата гордост в кабинета му е обширната юридическа библиотека. Повечето от томовете ги няма другаде в България, изписвани са от странство. При бомбардировките част от книгите се разпиляват по улицата, по-сетнешната национализация довършва останалото. Известният в близкото минало преводач полиглот Светослав Колев, който е бил асистент и помощник на професора, свидетелства, че в този „партер“ се е работило на много бързи обороти.
Интериор в дома на проф. К. Кацаров
На втория етаж след преврата на 9 септември 1944 г. се нанася швейцарската легация. Могъл ли е проф. Кацаров да заподозре, че това впоследствие ще му изяде главата?
Докато се крия от барабанещия дъжд под близкото дърво, се сещам, че бях толкова силно впечатлен от „60 години живяна история“ най-вече заради невероятните описания на София от началото на ХХ в. – „като претенциозен столичен градец с площади и уредени градини, с прави улици и канализация, с електрическо осветление и трамваи, наброяваща около 80 000 жители“. Представяте ли си го? От швейцарския си прозорец през 1970 г. Константин Кацаров дори е бил склонен да допусне, че „в общия си изглед София представляваше нещо по-завършено и по-хармонично от това, което е тя днес. Нямаше ги още ония драматични контрасти между тежката монументалност на днешния център и архитектурното стълпотворение на голяма част от днешните крайни квартали, както и между проявите на живота в центъра и мизерията на периферията“.
Такава е някогашната София на този бъдещ „швейцарец“ – град на средна ръка хора. Весело оживен град с многобройни кафенета, бозаджийници, кръчми, фурни, откъдето вадят приказно топъл хляб и всевъзможни закуски, с файтони и каруци, които неспирно трополят по улиците. Град на ясните социални йерархии. От тази книга съм запомнил, че хлебарите – „фурнаджиите“ – почти без изключение са македонци. Бозаджийниците се държат от албанци, в краен случай от радомирци. Бакалите също са македонци, техни са и пивниците, докато гостилниците са на панагюрци и хора от Средногорието. Така – в тези ранни години на миналото столетие – в София избухва „война за клиенти“ между македонци и панагюрци, за която съм писал в друга една история.
Младият Константин израства в квартал „Буката“ на ул. „Парчевич“ 19, в семейството на апелативния съдия Иван Кацаров. Баща му е белгийския възпитаник, завършва право в Лиеж, където се запознава с бъдещата си съпруга Цветанка. Впоследствие прави и докторат в Белгия, а завръщайки се в България, почти веднага е назначен за съдия и кариерата му устремно върви нагоре. Става член на партията на „народняците“, в чието ръководство са мнозина видни юристи – Ив. Евстр. Гешов, Теодор Теодоров, С. С. Бобчев. И освен „народняк“ е и отчаян „русофил“, както свидетелства синът му. Високо над леглото си бащата Кацаров е поставил портрета на Царя Освободител Александър II, а под него, на ковьора, е закачил отворен кобур, от който стърчи револвер (без патрони). Един вид готов е с оръжие в ръка да отстоява каузата на „народната партия“, но и на „освободителката“. Нагласа, характерна за онези години, която немалко хора едва впоследствие започват да преосмислят.
Самият Константин Кацаров, тръгвайки по широкия свят, е един от тях. Защото семейството живее доста затворено – „целият духовен живот на баща ми и майка ми се развиваше главно вкъщи“, пише той. Оттам бащата отправя филипики срещу „стамболовисти“, „русофоби“ и „франкмасони“. Атмосферата в дома на Кацарови е доста патриархална, децата се възпитават строго. Още на другия ден след като синът завършва Първа мъжка гимназия, Иван Кацаров го уведомява, че му е намерил работа като чиновник в БНБ – да не се шляе безцелно по улиците. И скоро по същия начин му съобщава, че ще замине да следва право в Женева – бил му извадил паспорт и обменил спестени пари за швейцарски франкове.
Така през 1916 г. един млад българин тръгва с влака през „лумналата в огън Европа“ към неутрална Швейцария. Той е силно развълнуван от първото си голямо пътуване, опиянен е, че му предстои досег с голямата световна култура и богатите швейцарски библиотеки.
Отечеството на Вилхелм Тел и Русо го смайва с подредеността, но и с демократичността си. Мисленето му постепенно се „глобализира“ – освобождава се от комплексите си за малоценност, осъзнава „колко още народи и държави има по света“. Силно впечатлен е от открития начин, по който швейцарските професори общуват със студентите си – как понякога говорят, седнали сред аудиторията, как извън нея преподавателите се приобщават към студентите си и разговарят приятелски с тях, като равни с равни. Нагласа, която бъдещият професор в Софийския университет пренася на родна земя.
Ала скоро душевният му подем помръква – не само заради ужасите на Първата световна война. Започва да линее физически, оказва се, че има сериозно белодробно заболяване още от гимназиалните си години, което прераства в хронична туберкулоза. Добрият планински климат и реномираните швейцарски санаториуми му помагат да се съвземе, да завърши с отличие образованието си и дори да защити докторат по право. Но проблемът в дробовете му си остава.
Докато бавно вървя под засилилия се дъжд, криейки се под чадъра, гледката на опустялата улица и нейните преки ме подсеща пряко за описанието, което той прави на София през 1920 г.:
Привечер аз бях в посивялата и охлузена от беднотията и мизерията на две войни София.
Взех един файтон и горящ от вълнение и нетърпение се отправих в бащиния си дом на улица „Парчевич“.
Външната врата бе отключена и предните стаи празни.
Аз отворих вратата на кухнята. Майка ми и баща ми кротко седяха до кухненската маса и се хранеха.
Цели четири години не ме бяха виждали!
Баща си намерих състарен, със силно прошарени вече коси. А го бях оставил жизнерадостен, зрял мъж, пълен с енергия.
Майка ми също се бе много състарила.
Грижи от войната. Грижи за децата.
Завърналият се в бащината къща Константин вече е порасъл и трябва сам да намери пътя си в живота. Тъй като не е отбил военната си служба, се явява на наборна комисия – вече за „трудовата повинност“. Комисията, виждайки епикризите му, иска да го освободи. Той обаче патриотично настоява да служи – дори като преводач. Нагърбва се с огромната международна кореспонденция на трудовата повинност, лично посреща делегата на Обществото на народите Марк Лазар, който идва на крака да проучи българския опит.
Междувременно си търси работа и големият юрист проф. Фаденхехт го взима под крилото си в своята кантора, а после в Софийския университет. Следва десетилетие на интензивна работа – заседания в съда, започва сам да води лекции по търговско право, отваря първото патентно бюро. Търсят го чуждестранни компании и за кратко време той натрупва цяло състояние именно от международната регистрация на патенти и арбитражните спорове между световни компании и фирми.
В тези години среща любовта на живота си – своята вярна Зиновия, и те сключват брак. Пише специализирани статии в световни научни издания, които изграждат международното му реноме на юрист в търговското и патентното право. Става доцент, а после и професор в Софийския университет.
проф. Константин Кацаров
През 1937 г. осъществява околосветско пътешествие, описано в книгата му „Светът отблизо“. Изглежда, че всичко му е наред, но предчувствието, че светът е пред бездната на нов световен конфликт гложди душата му. Както го притеснява и промяната в българските нагласи, кризата в душата на обикновения българин, която предвещава „взрив“. Ето неговото обяснение:
Вследствие на разочарованието и поради големите, съдбоносни грешки, отпадна вярата в образователния и служебен ценз. От времето на турското робство българският народ беше свикнал да вярва, да се доверява, да се оставя да бъде воден и управляван от по-опитните, по-възрастните от своята среда. След освобождението тази традиция бе получила в продължение на няколко десетилетия израз в установяването даже и формално на съответните закони, на образователен ценз у нас.
Тази вяра в предимствата на образователния и служебен ценз сега беше издъно разрушена. Народът чувстваше че са направени грешки, големи грешки – в ръководството на страната изобщо, в преценката на политическите моменти, в отношенията ни с великите сили. Политически народът бе разделен на много на брой партии, щабовете на които имаха всевъзможни обяснения за лошите резултати. Широката маса не можеше да прозре добре аргументациите на едните или другите. Човекът от народа бе загубил обаче вярата, че дългогодишният учител, ученият, интелигентният може много, може повече от кой да е, може повече от него самия.
Този начин на мислене унищожаваше доверието към формално квалифицирани личности и постове.
Така стигаме до 9 септември 1944 г. Тази „паметна дата“ той посреща като уважаван юрист и преподавател в Софийския университет. Известни са неговите позиции срещу обвързването на България с Третия райх. Проф. Кацаров е активен участник и ръководител на Българо-швейцарското дружество, през което минава определено влияние на „нехитлеристките държави“.
Но ето че още през октомври 1944 г. попада в полезрението на Държавна сигурност. Досието му е огромно и изобилства от доноси и „справки“, част от които са дигитализирани от Комисията по досиетата, останалите са публикувани от проф. Венелин Цачевски в обширната му биографична книга „Константин Кацаров. Пътят към върха“ (2016).
В какво „народната власт“ обвинява проф. Константин Кацаров? Първо, поддържал много „неясни контакти“. Второ, през лятото на 1944 г. си бил извадил открит лист от полицията, за да пътува свободно из страната (по работа и за лечение).
Информатори услужливо донасят, че е ходил в германската легация и е бил юридически консултант на немски фирми в България. Но от същата справка става ясно, че е поддържал професионални връзки и със служители на търговското и дипломатическо представителство на СССР, ходил е и на приеми в съветската легация. Нормални дипломатически и професионални контакти на най-добрия български експерт по търговско право.
На 13 октомври 1944 г. той е задържан със заповед на Дирекция на народната милиция, подписана лично от полковник Лев Главинчев. Името на Константин Кацаров е първо в списъка, вътре откриваме имената и на Димитър Ризов, на Олга Чавова и сестра ѝ (близки на бъдещия патриарх Кирил), на писателката Фани Попова-Мутафова. Обвинението срещу проф. Кацаров се базира на донос на някой си Попович, който знаел колко близък е професорът с германците. Както и че поддържал връзки с царския пълномощен министър в Берлин Славчо Загоров (оказва се – негов съученик от гимназията).
Прави впечатление обаче, че милицията събира справка след справка, най-вече за имущественото състояние на проф. Кацаров. Колко имота има в София, колко в провинцията, какъв е размерът на влога му в банките. Как така швейцарската легация в София се е нанесла на втория етаж на неговия дом на ул. „Любен Каравелов“ 34? И какъв наем прибира той от швейцарците?
Цялата тази документация, прочетена с днешна дата, е като подготовка за „голям обир“. И „национализацията“ не закъснява. Взимат му два от имотите и конфискуват част от вложенията му (как така ще печели по милион и половина лева годишно!).
В това време съпругата му Зиновия отчаяно пише писма до регента проф. Венелин Ганев, който добре познава съпруга ѝ, както и до външния министър проф. Петко Стайнов. Изтъква, че проф. Константин Кацаров никога не се е занимавал с политика (което се доказва в преписките), както и че е бил противник на националсоциализма (становище на проф. Стефан Баламезов).
Новата власт иска да го „пришие“ към някои от съставите на Народния съд, но явно застъпничеството на споменатите известни юристи все пак разколебава народния обвинител и той се отказва от първоначалния замисъл. Което не пречи един болен от туберкулоза професор да лежи от октомври 1944 г. до пролетта на 1945 г. в Централния затвор, обмисляйки своята защита.
Самият Кацаров описва този период в ареста си в шест машинописни страници, приобщени към делото. В тях той разказва как се е озовал в килия 176 заедно с още петима арестувани – бивш участъков лекар в Костинброд, бивш главен инспектор по физическото възпитание в МНП, чиновник в Столична община и някакъв странен майстор мозайкаджия, представящ се като Радомир.
Въпросният Радомир по цел ден шумно се вайка от съдбата си. Прибрали го по „недоразумение“, сигурно го бъркали с някого. Взели го без горни дрехи и без долни гащи, нямал пукнат лев в себе си. Проф. Кацаров постоянно го финансира, останалите също му помагат. Постепенно Радомир намира свои „селски“ в затвори. Моли за още пари, за да го пуснат. Обещава на съкилийниците си, че ще им се издължи, щом излезе на свобода. Константин Кацаров дори го „наема“, за да му прави ново дюшеме в Княжево. Готов е да му даде назаем 20 000 лв. Радомир взима още пари (по 5000–10 000) от този или онзи и един ден изчезва. После една сутрин пак се явява – трябвали още 7 000 лв. за освобождението му. И пак изчезва заедно с една черга от килията, за да не го видят никога повече.
„Парите, които му дадохме назаем, не сме получили и досега“, пише Константин Кацаров, обобщавайки случая „Радомир“. Пример как един мошеник процъфтява в онези ужасни времена, влизайки и излизайки от затвора.
След освобождаването си Кацаров е под зоркото око на ДС. Взимат му къщата на ул. „Любен Каравелов“ 34, бащиният му дом на ул. „Парчевич“ е в руини и той се прехвърля във вилата си в Княжево. Опитва се да възстанови заниманията си, но това е вече невъзможно. През 1949–1950 г. обръчът около него се затяга – множество агенти донасят, че той ръководи мрежата на „швейцарското разузнаване“. Доказателствата?
В бившия си дом, където е била швейцарската легация, той с часове разговарял с дипломатите. Явно им е предавал „сведения от политическо естество“. ДС непрекъснато провежда срещу него различни оперативна мероприятия – „Тополница“, „Панега“, „Места“. Завеждат му досие „Кико“. Изготвят списък на 60 международни фирми и лица, на които той е бил консултант (от САЩ, Германия, Югославия, Франция, Швейцария).
На 6 януари 1953 г. той е арестуван повторно във вилата си на ул. „Панорамен път“ 79 в Княжево. Изземат четири пишещи машини, множество документи и чужда валута. И изглежда, че му „въздействат“ силово. Няма друго обяснение как на 8 януари 1953 г. проф. Кацаров „скланя“ да се самообвини.
Следователят го пита:
„Вие сте привлечен на следствие и се обвинявате за извършената от вас шпионска дейност, признавате ли се за виновен?“
На което Кацаров отговаря: „Да, признавам се за виновен“.
А на въпроса за кои разузнавания е работил, услужливо допълва: „Служих на германското разузнаване от 1935 г. до 1940 г., на френското разузнаване от 1942 г. до 1944 г. (когато Франция не е самостоятелна държава, б.а.), на швейцарското разузнаване от 1948 г. до 1951 г., на които предавах сведения от юридически и стопански характер“.
Следват дълги протоколи с почти безумни уточнения. Как например е предавал на управляващия швейцарската легация Хофер годишниците на Юридическия факултет на СУ, които онзи изпращал в Института за славянски изследвания в Женева. Оказва се, че и това е „шпионаж“.
Всичко това изглежда смешно, но навремето е било страшно. Явно проф. Кацаров като опитен юрист е искал да остави следа за невинността си. В края на процеса се отказва от първоначалните показания – бил ги дал в „състояние на преумора“. Следователят не е на себе си от ярост.
На 16 февруари 1953 г. проф. Кацаров заявява пред следствието:
Аз не съм служил на швейцарското разузнаване. Аз съм имал отношения с швейцарските среди в България. Аз съм завършил в Швейцарския университет (1916–1920). Моята сестра беше омъжена за швейцарец… По това време чрез моя зет, който тогава представляваше фирмата „Херман Ла Рош“, получих като адвокат за регистрация изведнъж двадесет търговски марки на тази фирма, за което получих сравнително добър хонорар.
Целият този маскарад на ужаса не приключва със смъртна присъда, а с петнадесет години затвор, който професорът трябва да излежи във Варненския затвор. Междувременно той е уволнен и заличен отвсякъде, съпругата му Зиновия е изселена от София.
Но времената след смъртта на Сталин се променят. Изглежда, че проф. Кацаров е бил „разменна монета“ в някаква по-голяма игра (в Швейцария са арестувани „наши шпиони“). Година по-късно присъдата му е отменена, била „съдебна грешка“. Но той – с разклатено здраве – е нямало как да се впише в „системата“. През 1957 г. го пускат да се лекува в Чехословакия. Приятели го съветват оттам да мине в Австрия, откъдето да стигне в Швейцария, което и прави.
Следва нова активизация на ДС. Нали семейството му е останало в България като заложник. Едва след години пускат съпругата му Зиновия при него, но синът му Георги и неговото семейство остават в НРБ.
В Швейцария Константин Кацаров започва да гради бъдещето си отново. Регистрира патентно бюро, което започва да работи с голям успех. Чете лекции по търговско право, издава труда си за национализацията, преведен на много езици, в който той теоретизира върху собствения си казус. Със съпругата си създават „Фондация Зиновия и Константин Кацарови“, която помага на стотици млади българи през годините, отпускайки им стипендии.
Държавна сигурност не престава да го следи, но вече с нова задача – иска да се възползва от името и престижа му, както личи от писмата на акад. Ангел Балевски или на проф. Александър Фол в архивите.
През 1976 г. го канят за честванията на Априлското въстание – нали е потомък на въстаници. Той благоразумно отказва – извинява се със здравето си и далечината. Опитва се да накара властите в НРБ да пуснат в продажба книгата „60 години живяна история“, което така и не се случва. Уж в книжарницата на БАН били продадени „малко бройки“.
През 1980 г. този достоен човек с тежка съдба склапя очи в Монтрьо, Швейцария.
А неговият софийски дом е важна част от историята.
