Изборите за общински съвет в Пазарджик показват едно възможно бъдеще, чиято вероятност не е малка. Новината, че партията на Делян Пеевски ДПС-НН печели най-много гласове, а ГЕРБ остава на шесто място по същия показател, стресна политическата класа.

Защото стана ясно, че едно възможно бъдеще се оформя като поредица от избори, където волята на избирателите няма стойност, където зависимостите и парите са основен фактор, където порядъчността е само дума в речника, а злоупотребата с демократичните процедури – правило. Тези избори поставиха на изпитание и сегашното управление, чието парламентарно мнозинство досега се основаваше на една коалиция на малцинството (ГЕРБ-СДС, БСП и ИТН) с подкрепата на ДПС-НН. Сега вече, както изглежда, тройната коалиция ще стане четворна и Делян Пеевски ще влезе официално във властта, колкото и протестите от 2013 г. да го отхвърляха като председател на ДАНС, колкото и противниците на този модел да се опитваха да го карантинират и да изградят около него непроницаема стена.

Стабилност и компромис са често употребяваните думи, с които се описва политическата ситуация в България след изборите от октомври 2024 г. Днешното правителство на Росен Желязков е ярко доказателство за политически компромис. Официално е на ГЕРБ-СДС, БСП и ИТН, като трите формации в правителството имат 102 места в парламента (затова са и правителство на малцинството), но е подкрепено от ДПС-НН (29 места в парламента), с което мнозинството се очертава като напълно достатъчно (131 места от общо 240). Напомням това, защото всъщност се забравя, че това е по същество правителство на малцинството, т.е. нестабилно при вот на недоверие.

Правителството е компромисно по ред причини. Най-важното е да се припомни, че БСП и ИТН бяха през последните години след 2020 яростни критици на „модела ГЕРБ“, лидерите и на двете партии нееднократно са заявявали, че не искат никакви компромиси с ГЕРБ, че никога няма да управляват заедно, че ще ги „изчегъртат“, ако припомня употребената от Слави Трифонов дума през 2021 г. В ГЕРБ също нееднократно са заявявали, че не виждат възможни компромиси с БСП, да не говорим за присъдружната им партия СДС. В крайна сметка, обаче, всички те се озоваха в едно правителство.

Причините за този компромис са повече или по-малко ясни. Последните редовни избори бяха през април 2021, а и те редовни доколкото правителството на ГЕРБ тогава направи всичко възможно да избегне извънредните след бурните протести от 2020 г. Последваха шест предсрочни избори за парламент, които се оказаха безплодни. След два от тях бяха сформирани правителства и съответните мнозинства, след ноември 2021 това беше четворната коалиция на правителството на Кирил Петков (ПП, ДБ, БСП и ИТН), а след април 2023 г. това беше правителството на Николай Денков (ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС). И двете не успяха да се задържат за повече от година. Но и двете бяха подкрепени от разнородни партийни мнозинства в парламента, основани на големи компромиси. Компромисите и в двата случая се обосноваваха с желанието да се избегнат нови безплодни предсрочни избори. Същото е и след октомври 2024. Неуспехът на нова „сглобка“ между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ доведе до нова конфигурация, която нито е нова като компромис, нито е толкова необичайна, колкото би била и „сглобката“.

Парадоксално, но именно днес този компромис изглежда по-стабилен от предишните компромиси. Причината е в основните фактори, които биха довели до разпадането на мнозинството и до предсрочни избори. А те, накратко, са три: конфликт между партиите в правителството и оттегляне на подкрепата на ДПС-НН за правителството; масови антиправителствени протести с искане за избори; геополитическа промяна и силен натиск отвън за нови избори. Последното те изглежда засега много вероятно.

Конфликт в управляващата коалиция?

Такъв конфликт винаги е възможен заради съществените различия между партиите, подкрепящи правителството. При разтрогване на коалицията има два възможни изхода: избор на ново правителство или предсрочни избори.

Възможно ли е ново правителство в този парламент? Понеже никоя партия няма мнозинство самостоятелно, нито е близо до такова (най-голямата парламентарна група на ГЕРБ-СДС е от 66 депутати), каквото и да било мнозинство изисква участието на една от най-големите групи в коалиция с поне две други партии.

Може ли мнозинство без ГЕРБ-СДС? В този парламент това би било „всички срещу ГЕРБ“, мотивиращо през 2021, но невъзможно сега. Опозицията е силно разделена по много въпроси (корупцията, войната в Украйна), взаимодействие за такова мнозинство е изключено.

Възможна ли е нова „сглобка“ като през 2023, когато ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ имаха заедно 133 места в НС? Днес това изглежда изключено, макар Бойко Борисов да иска именно това. Той предложи обсъждане на обща президентска кандидатура с ПП-ДБ, но му беше отказано категорично. Но сега двете формации заедно имат едва 102 депутати, за да постигнат мнозинство им трябва трети, БСП (19 депутати), ДПС-НН (29 депутати) или „Възраждане“ (33 депутати). Изглежда невъзможно да се направи мнозинство.

Възможно ли е мнозинство около ПП-ДБ („градската десница“)? Ако от него изключим „Възраждане“, отхвърляни категорично от „градската десница“, както и ГЕРБ (невъзможна нова „сглобка“), но също така и ДПС-НН на Делян Пеевски, останалите имат заедно (с БСП, ИТН, АСП, МЕЧ и „Величие“, дори с четиримата независими) 112 депутати. Далече са от мнозинство.

Друго мнозинство, освен настоящето, в сегашното НС не изглежда възможно и вероятно. Смяната му ще предизвика предсрочни избори. Следователно оцеляването на правителството зависи единствено от участващите в него. Но е очевидно, че нито БСП, нито ИТН биха искали предсрочни избори, заради риска да загубят много гласове и дори изпаднат извън парламента (досега всеки, който се е съюзявал с ГЕРБ, на следващите избори е губил гласове и места в парламента). Всъщност единствените, от които зависи продължаването на тази коалиция в този парламент, са Бойко Борисов и Делян Пеевски. Тези двама лидери могат да сложат край на това правителство, ако решат, че интересите им го изисква. Въпросът е, дали двамата са и ще останат на едно и също мнение, защото е достатъчно само единият от двамата да реши, за да се тръгне към предсрочни избори.

Има ли очакване за избори?

До предсрочни избори може да се стигне и с масови протести. Сега, обаче, за разлика от 2020 г., масови протести е малко вероятно да искат нови избори. Всички протести по различни поводи остават сравнително ограничени и макар някои, организирани от „Възраждане“ да настояват за нови избори, те едва ли са в състояние да ги предизвикат.

• Основната причина е в разнородността и разделението на опозицията – всяка партия или коалиция от опозицията има свое разбиране за бъдещето. Видима непоносимост има между ПП-ДБ и „Възраждане“, между „Възраждане“ и „Величие“, съществени различия има между БСП и ПП-ДБ, между ПП-ДБ и ИТН. Възлови оси на разделение са борбата с корупцията и политиката по отношение на войната в Украйна, но също така данъчната политика и подготовката за влизането в еврозоната.
• Опозицията е разделена и трудно може да се обедини около някоя кауза, която за застраши стабилността на сегашното правителство. Но има и друго – едни предсрочни избори не изглежда да бъдат много от полза за почти никоя от партиите на опозицията. В най-добрия случай очакванията за скорошни предсрочни избори са единствено в спечелването на едно-две места в повече в НС. Всички сондажи от последните месеци показват, че при евентуални предсрочни избори сега разпределението на гласовете ще остане почти същото, без съществени промени за евентуалните депутатски места.
• ПП-ДБ говори за предсрочни избори и предлага вотове на недоверие, но това е само средство за политическа реклама, защото всъщност няма интерес от това. В този парламент коалицията няма възможни партньори за правителство, но и в един следващ парламент с малки размествания на партийното представителство, ще бъде в същата позиция. Още повече, че ако предизвика сега предсрочни избори, те отново ще са без особен резултат, но вината за тях ще се върне към ПП-ДБ. По-скоро за тази коалиция е разумно да изчака и през това време да развие организацията си, особено що се отнася за ПП, но и ДБ има много да направи, за да излезе извън София. И е най-добре да помислят за приоритети в отношенията си с другите партии и коалиции, за да намерят евентуално възможни партньори за правителствено мнозинство. Иначе рискуват да останат затворени в един устойчив, но малък сектор на обществото, който на избори не успява да надхвърли 14-15%.
• За възможни предсрочни избори говорят и от по-малките опозиционни партии като МЕЧ и „Величие“. Добре е да си дават сметка, че те са „партии от нов тип“ – някой ги нарече „тик-ток партии“. Те нямат трайни местни организации, влиянието им е географски ограничено, рискуват при едни избори сега да отпаднат от парламента с резултат под 4% от подадените гласове. Затова изглежда, че всъщност нямат изгода от скорошни парламентарни избори. АПС, остатъкът от „автентичното ДПС“ на Ахмед Доган, изглежда няма вече шансове да попадне в парламента при нови избори, затова със сигурност ще е против това.
• За опозицията има и друг риск от такива избори – засилването на една подкрепяща правителството партия – ДПС-НН. Успехът на Делян Пеевски да присвои ДПС (не без помощта и насърчението и на Ахмед Доган), говори много за българските политически нрави. В тях се налага клиентелизмът, лесните зависимости, безскрупулността, приемането на корупцията като нещо нормално или поне неизбежно.

Нови политически проекти?

До предсрочни избори може да се стигне и с масови протести. Сега, обаче, за разлика от 2020 г., масови протести е малко вероятно да искат нови избори. Всички протести по различни поводи остават сравнително ограничени и макар някои, организирани от „Възраждане“ да настояват за нови избори, те едва ли са в състояние да ги предизвикат.

Основната причина е в разнородността и разделението на опозицията – всяка партия или коалиция от опозицията има свое разбиране за бъдещето. Видима непоносимост има между ПП-ДБ и „Възраждане“, между „Възраждане“ и „Величие“, съществени различия има между БСП и ПП-ДБ, между ПП-ДБ и ИТН. Възлови оси на разделение са борбата с корупцията и политиката по отношение на войната в Украйна, но също така данъчната политика и подготовката за влизането в еврозоната.

Опозицията е разделена и трудно може да се обедини около някоя кауза, която за застраши стабилността на сегашното правителство. Но има и друго – едни предсрочни избори не изглежда да бъдат много от полза за почти никоя от партиите на опозицията. В най-добрия случай очакванията за скорошни предсрочни избори са единствено в спечелването на едно-две места в повече в НС. Всички сондажи от последните месеци показват, че при евентуални предсрочни избори сега разпределението на гласовете ще остане почти същото, без съществени промени за евентуалните депутатски места.

ПП-ДБ говори за предсрочни избори и предлага вотове на недоверие, но това е само средство за политическа реклама, защото всъщност няма интерес от това. В този парламент коалицията няма възможни партньори за правителство, но и в един следващ парламент с малки размествания на партийното представителство, ще бъде в същата позиция. Още повече, че ако предизвика сега предсрочни избори, те отново ще са без особен резултат, но вината за тях ще се върне към ПП-ДБ. По-скоро за тази коалиция е разумно да изчака и през това време да развие организацията си, особено що се отнася за ПП, но и ДБ има много да направи, за да излезе извън София. И е най-добре да помислят за приоритети в отношенията си с другите партии и коалиции, за да намерят евентуално възможни партньори за правителствено мнозинство. Иначе рискуват да останат затворени в един устойчив, но малък сектор на обществото, който на избори не успява да надхвърли 14-15%.

За възможни предсрочни избори говорят и от по-малките опозиционни партии като МЕЧ и „Величие“. Добре е да си дават сметка, че те са „партии от нов тип“ – някой ги нарече „тик-ток партии“. Те нямат трайни местни организации, влиянието им е географски ограничено, рискуват при едни избори сега да отпаднат от парламента с резултат под 4% от подадените гласове. Затова изглежда, че всъщност нямат изгода от скорошни парламентарни избори. АПС, остатъкът от „автентичното ДПС“ на Ахмед Доган, изглежда няма вече шансове да попадне в парламента при нови избори, затова със сигурност ще е против това.

За опозицията има и друг риск от такива избори – засилването на една подкрепяща правителството партия – ДПС-НН. Успехът на Делян Пеевски да присвои ДПС (не без помощта и насърчението и на Ахмед Доган), говори много за българските политически нрави. В тях се налага клиентелизмът, лесните зависимости, безскрупулността, приемането на корупцията като нещо нормално или поне неизбежно.

Нови политически проекти?

Вероятно част от гражданите очакват нов политически проект, който да ги мотивира да гласуват и който да промени ситуацията. Проект, способен да създаде парламентарно мнозинство, което да осъществи промяна, най-вече в посока справедливост, но и стабилност. Много трудна задача!

Почти всички нови политически проекти, които се появяват или заявяват напоследък са консервативно-националистически (МЕЧ, „Величие“, а по-преди и ИТН). А там политическата палитра е пренаселена в България, конкуренцията е голяма. Нови десни проекти също не се очертават, защото и там е пренаселено – в посткомунистическа България преобладават партиите, които предпочитат да се самоназовават като десни. Нови леви проекти няма, опитите да се създаде някаква радикална левица не успяват, това, което е „Непокорна България“ е далече от френския си пример, а е и твърде консервативна, за да бъде припозната като левица. Последният центристко-либерален проект на ПП загуби малко от своята специфична идентичност с трайното си закотвяне в коалицията с „градската десница“ на ДБ.

Потенциал за електорална подкрепа би имал проект, способен да мобилизира по-голямата част от негласуващите, които са най-голямата „партия“ днес. Но малко знаем за това, какви са очакванията на голямото мнозинство на негласуващите. Сред тях има различни категории: никога негласували; разочаровани бивши гласоподаватели на БСП, на СДС, на ГЕРБ, на по-малки партии като ИТН и др. Но вероятно повечето днес ще заложат на някаква „стабилност“, пък била тя и стабилност на един твърде голям компромис, най-вече в усилието да се справим с корупцията и нейните разнообразни прояви.

Очакване има за нов политически проект на Румен Радев. Но и той има своите немалки рискове, защото всеки такъв проект изисква известна структура от организации, които да са лоялни и които да са предпазени от амбициозни политически опортюнисти. Това изглежда почти непосилно. Да не говорим за това, какъв ще е идеологическият профил на такъв проект.

През последните години бяха обявени няколко проекта, които наблюдатели свързват с близки до президента хора. През 2023 г. беше инициирано движението „3 март“ от близки до БСП политици и интелектуалци, подкрепено и от президента Румен Радев. През 2024 г. беше учредена партията „България може“ от икономистите Кузман Илиев и Иво Русчев с участието и на други близки до президента професионалисти и интелектуалци. През май 2025 лидерът на „Българска прогресивна линия“ Красимир Янков инициира движение за президентска република. Всички тези проекти се афишират като патриотични, умерено консервативни, пазарно-социални, умерено евроскептични, русофилски. Какъвто и проект да бъде реализиран, той също ще бъде изправен пред необходимостта да определи възможни съюзници и изборът им няма да е безобиден. Дали ще е БСП, дали ще е „Възраждане“, дали ще е ПП-ДБ или ГЕРБ, това ще носи важно послание – дали такъв проект ще бъде ясно насочен към борбата с корупцията и свързаните с нея партии или ще предпочетат да бъдат част от подкрепящите Украйна партии.

Засега, обаче, българската политика е на изчакване, нищо съществено не се очаква да се промени в близко бъдеще. Евентуално такава промяна може да настъпи с приближаването на президентските избори през есента на 2026 г. Преди това – „спете спокойно деца“, защото има кой да се „грижи за хората“. Печално, но факт, понякога е по-добре да изтърпиш едно безвремие, отколкото да навредиш на евентуална позитивна промяна с прибързано и необмислено действие.